Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.09.2012 15:12 - ОТЧАЯНИЕТО И ДУХОВНАТА ПРАКТИКА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 660 Коментари: 0 Гласове:
0



Отчаянието и духовната практика
 01.09.12  | Александър Гуревич

 

http://www.pravoslavie.bg/Праксис/Отчаянието-и-духовната-практика

 

(По преподобния Силуан Атонски и архимандрит Софроний)
 
В началото ще си позволя да цитирам архимандрит Софроний (Сахаров) от неговата книга “За молитвата”: “Изхождайки от моя собствен опит мога да кажа, че има два рода отчаяние: едното е чисто негативно, погубващо човека духовно, а след това и телесно. Другото е благословено и за него никога не съм спирал да говоря”.
 
На друго място, в книгата си “Старецът Силуан” отец Софроний добавя: “По един начин действа врагът – дявол с тези, които го приемат и по друг с тези, които се борят срещу него. Едно е страдание от гордо отчаяние, и съвсем друго е страданието на благочестивата душа, когато Бог позволява на сатаната да сътвори бран с тази душа. Последното изкушение е твърде тежко и рядко се пропуска”. За това състояние се е писало малко и ми се иска да обърна внимание на връзката между него и страданията на библейския Йов.
 
Многолетният опит на монашеството, духовният авторитет на отец Софроний, когото почитат като духовен старец и дълбочината на неговите творби не позволяват просто да се абстрахираме от тези думи за благословеното отчаяние, трудни за възприемане, но изискващи сериозен размисъл.
 
Пагубното отчаяние
 
Когато в Православието говорят за отчаянието, преди всичко имат предвид първия от указаните от отец Софроний родове отчаяние — “чисто негативното и погубващо човека” отчаяние като един от най-тежките грехове. Съгласно “Речника на живия великоруски език” на В. И. Дал, отчаянието е безнадеждност, лишение от последна вяра и надежда.
 
Нека разгледаме по-подробно именно този погубващ човека род на отчаянието. Както пише епископ Варнава (Беляев), при хората, водещи духовен живот, това пагубно отчаяние също е два вида: “Отчаянието от първи род е следствие от угризенията на съвестта от множеството извършени грехове, когато душата, заради голямото количество такива язви, се потапя от тежестта им в дълбочините на безизходна мъка и безнадеждност. Другият род отчаяние е от гордост, когато човек, изпаднал в някакъв грях не иска да се смири и да признае, че е заслужил падението си. От първия вид изцеляват въздържанието и силната надежда на Бога, а от последния — смирението и неосъждането на никого от околните”.
 
А ето как описва това състояние отец Софроний: “Докогато у човека е силна гордостта, дотогава той е подложен на пристъпи на особено мъчително, адско отчаяние, което извращава всичките му представи за Бога и за пътищата на Неговия промисъл. Гордата душа, пребиваваща в тягостно страдание и в мрака на ада, смята Бога за виновник за своите мъчения и мисли за Него като за безмерно жесток. Лишена от истинско битие в Бога, тя оценява всичко от гледна точка на своето болезнено-страдалческо състояние и започва да ненавижда и своя живот, и цялото битие на света въобще. Пребивавайки извън Божествената светлина, в своето отчаяние тя стига до там, че и битието на Самия Бог започва да и изглежда като безнадеждна безсмислица, в следствие на което нейното отдалечаване от Бога и ненавистта и към всяко битие стават все по-големи и по-големи”.
 
Основните причини за такова отчаяние са оскърбеното самолюбие, страхът пред обществения позор в случай, че околните узнаят за извършено престъпление, страхът от наказание, крушението на идеалите или замислените планове, безнадеждната любов и прочее. В най-тежките случаи отчаянието може да доведе и до самоубийство.
 
Необходимо е да отбележим, че много от Светите Отци са говорили за необходимостта от борба със страстите (духовна бран) и за това, че страстите ни се изпращат за духовно усъвършенстване. На Господ е по-угодна нашата борба със страстите, отколкото пълната липса на страсти, т.е. безстрастието. Известно е, например, свидетелството за преподобния Йоан Колов, който отначало молил Бога, да го дари  с безстрастие, а после, по съвет на стареца си, изпросил у Господа връщането на борбата и търпението, защото, както е казал старецът: “поради борбата душата преминава в преуспяване”.
 
Преподобният Силуан прави твърде поучителен коментар на този важен за православната духовна практика епизод, намерил отражение в Свещеното Предание. Преподобният Йоан Лествичник казва: “Да благодушестват смирилите се от страсти. Защото ако те са пропадали във всички ями и са се заплитали във всички мрежи, и са преживяли всички недъзи, то след оздравяването си са станали за всички светила и лекари, пътеводители и наставници, разказвайки за видовете и свойствата на всеки недъг, спасявайки чрез своята опитност близките си от падение”.
 
Не бихме могли да не споменем и един поучителен случай, за който свидетелства книгата “Троицки листенца от духовната ливада”. Става дума за явяването на преподобния Сергий Радонежки на човек, намиращ се в отчаяние и готвещ се да се самоубие. Този човек бил така потресен от видението, че изхвърлил пояса, на който искал да се обеси и тръгнал за Троице-Сергиевата Лавра, където получил утешение от отец Антим. С молитва пред мощите на преподобния Сергий той бил окончателно утешен и си тръгнал от манастира като новороден. Този човек вече гледал на света с други очи и душата му била успокоена.
 
Преживяването на пагубно отчаяние е опасно, но все още не е фатално. Човек, изпаднал в пагубно отчаяние, още може и е длъжен да се обърне към Бога с гореща молитва на покаяние и Господ непременно ще му изпрати изцеление и нови сили за продължаване на духовната бран. Ето какво пише преподобният Исаак Сирин: “Ако се случи човек да извърши много и различни прегрешения, да не престава да радее за доброто, да не се спира по своя път. Но, дори и победен, отново да стане за борба със своите противници и ежедневно да полага основите на разрушеното здание, до самия свой изход от мира сего”. В заключение е необходимо да отбележим, че съгласно учението на православните отци, състоянието на отчаяние е тясно свързано със състоянието на печал и униние.
 
Отчаяние “по Бога”
 
Съществува и състояние на духа, по своите психологически характеристики подобно на описаното по-горе, но принципно различно. Ето как го описва отец Софроний: “Когато за първи път оставеният от Божия промисъл човек изпита приближаването на сатаната, тогава и цялото му същество, и душа, и тяло, е подложено на огромно страдание и страх, който не може да бъде сравнен със страха от престъпници и убийци, защото в него е мракът на вечната гибел. Тогава душата разбира какво е това дявол; изпитва силата на неговата жестокост; и поразена от колосалността на стоящото пред нея зло – цялата се свива от ужас, отчаяние и трепет. Тя достига до такова състояние на умора, че не намира у себе си сили да се моли. Тя не чувства до себе си Бога-Застъпник. А врагът говори: «Ти си в моята власт… Не се и надявай на Бога и Го забрави, защото Той е неумолим»”. В тези минути душата, която не желае да приеме дявола или безмълвно, без думи замира с мисъл за Бога, или в най-добрия случай, намира сили у себе си да призове името Божие. След това разбира, че именно Бог и е помогнал в тази нейна борба”.
 
Както са отбелязвали много от отците на Църквата (в частност, преподобните Йоан Касиян, Нил Синайски, Исаак Сирин, св. Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Ниски и др.), греховните страсти извращават спасителните “настроения у човека, психологическата основа, на които се намира в природата на човека като несъмнено полезно средство, условие, благоприятстващо при осъществяването от него на религиозно-нравственото му предназначение”.
 
Тези настроения, както точно подчертава С. М. Зарин, възникват във връзка с познанието на истинното благо, от една страна, и осъзнаването на порочността на нашия живот, от друга. Те се поддържат със съзерцаване на блаженството на вечния живот и стремеж към съвършенство. Съзерцавайки висшия идеал, човек не само по-дълбоко чувства и по-ясно осъзнава несъвършенството на своето естество въобще, но заедно с това започва да осъзнава несъвършенството на своята собствена личност. Тук това чувство се превръща в активен стимул за религиозно-нравственото развитие на този човек. В православната аскетика описаното състояние се нарича печал “по Бозе” (по Бога, заради Бога).
 
По свидетелството на преподобния Исаак Сирин, само в един случай мъката е полезна за нас, именно когато е печал “по Бога”. Тя възниква от покаянието, или от желанието за съвършенство, или от съзерцанието на бъдещото блаженство. Сърце, изпълнено с печал заради немощ и безсилие в телесните дела, заменя със себе си всички тези телесни дела”.
 
Горестта “по Бога” е един от съществените и изходни моменти на християнската вяра, необходим за спасението. Нейното отличие се състои в това, че тя намира своето религиозно-нравствено основание, опора и главна цел именно в Бога. Човек изпитва остра неудовлетвореност от своето състояние (и при това усеща невъзможността да измени това положение със собствени сили) именно защото това състояние е сериозно препятствие при достигането на единствено ценната за него цел — стремеж към Бога.
 
И така, искрената печал в това “добро” направление помага да се поддържа активността на човека, подтиква го за аскетичен подвиг. Този подвиг на всестранно усъвършенстване се изразява, както с очистването на човека от страстите, така и в придобиването от него на най-важните християнски добродетели. Преподобният Исаак Сирин нарича тази “печал на ума” скъпоценен Божий дар.
 
Състоянието на печал “по Бога” се отличава от описаната от нас по-горе пагубна страст с това, че човек с болка усеща у себе си несъответствието между стремежа на душата му към Бога и желанието да го достигне със собствени сили. Основна цел на неговата дейност става Бог, а не удовлетворението от собствените помисли, желания и страсти и не грижата за своето земно съществуване. Намирайки се в състояние на “обикновена” печал, човек се затваря в себе си, но когато изпитва печал “по Бога” достига до придобиването на Божествена благодат (защото е казано: Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; (Мат. 7:7), а пагубните страсти на печал и отчаяние без покаяние могат да предизвикат безизходна мъка, апатия и бездействие, парализа на волята и способностите.
 
Това духовно състояние, за което пише архимандрит Софроний и което е психологически близко до състоянието на отчаяние, притежава и свои съществени особености. Такова отчаяние има за основа не боязън от разкриването на тайни грехове и не гордост, а неутолима ревност по Бога. Това е по-интензивна и остра проява на тази печал “по Бога”. За удобство по нататък ще наричаме това състояние отчаяние “по Бога”.
 
За близко по съдържание духовно състояние свидетелства св. Теофан Затворник, говорейки за тайнството покаяние: “Тайнството покаяние се характеризира преди всичко с болезнено прекършване на волята. Щом си оскърбявал Бога; значи сега е твой ред да гориш в огъня. Каещият се изпитва родилни болки и по някакъв начин се доближава до мъченията на ада. При каещия се ту ужасите, довеждащи до отчаяние, ту повеите на милосърдие се сменят едни с други”.
 
Отец Софроний използва страшната дума “отчаяние” за да опише това пределно страдание, което изпитва душата, почувствала Божията благодат и изгубила я впоследствие, за да подчертае онази сила, която може да достигне тази печал “по Бога”.
 
Преподобният Силуан Атонски пише за “унинието на сърцето”: “Когато Господ те посети, то душата знае, че е имала скъп Гост и той си е тръгнал, и скучае душата по Него, и през сълзи Го търси: «Къде си, Светлина моя, къде си, Радост моя? Твоите следи благоухаят в душата ми, но Теб те няма и скучае душата ми по Тебе, и сърцето ми е унило и боли, и нищо не ме весели, защото аз оскърбих Господа и Той се скри от мен»”. Преподобният Силуан отбелязва, че губим усещането за любов и благодат Божия “заради гордост и тщеславие, заради неприязън към брата, заради осъждане на брата, заради завист, блудна мисъл, заради пристрастие към земните вещи”.
 
Както вече отбелязахме, подобно изкушение не се пропуска често от Бога. Не на всички православни вярващи се налага да изпитват такива силни страдания, такава ревностна печал “по Бога”. За това говорят и други духовни писатели. Св. Теофан Затворник казва, че търсенето на Бога у различните хора протича различно: ако при едни то е „бързо и огнено”, то при други, напротив, “се случва студено, бавно и трудно”. Очевидно, архимандрит Софроний се отнася към първата група.
 
Св. Теофан със съжаление отбелязва, че тази първа група е малка и рядка, и такава пределна ревност по Бога, която е описана в творбите на отец Софроний, не се среща често у християните. Напротив, по-често човек, престанал да чувства наличието на Божията благодат, свиква с това и отново изпада в обикновените си смъртни грехове. “Колкото по-чести са тези падения, — пише св. Теофан, — толкова е по слаба възбудата, защото сърцето привиква към нея. С това намаляване, възбудата от енергично чувство все повече и повече се приближава към мисъл, а накрая преминава в обикновен спомен. С течение на времето този спомен се приема със съгласие, после само се търпи, без неудоволствие, но хладно, без особено внимание; след това става досаден и накрая от него усещат неприятност и отвращение; вече не го обичат, а го ненавиждат, преследват и гонят. Затова и изчезва убеждението от необходимостта от усъвършенстване на духовния живот…”
 
Изхождайки от това, св. Теофан настойчиво препоръчва на всички вярващи да употребят усилие за стяжание на дара на Божията благодат и да използват и най-дребните мисли за необходимостта да “изменят живота си и да станат по-добри в делата си и във вътрешните си разположения”. Възможно е, такова състояние на “последно отчаяние по Бога” да се препоръчва от някои свети старци за по-голямо стяжание на Божията благодат. Във всеки случай нямаме право да отричаме това, което не познаваме.
 
Необходимо е да обърнем внимание, че отец Софроний не призовава никого да преживее състоянието на отчаяние “по Бога”. Той само споделя своя опит, който е преживял с Божията помощ. Въпреки че, такава ревност по Бога, която е намерила отражение в творенията на отец Софроний, и да не е типична за съвременния свят, тя е вдъхновила немалко православни християни да продължат своето духовно израстване.
 
Невъзможността за преодоляване на духовни препятствия със собствени сили
 
За отчаянието, за което пише отец Софроний, освен постоянна ревност по Бога и непрестанен стремеж към Него, има и друга причина — невъзможността за преодоляването на духовните препятствия със собствени сили. “Много пъти, — отбелязва отец Софроний, — съм стигал до отчаяние от самия себе си вследствие на неспособността си да пребивавам постоянно в духа на Христовите заповеди”.
 
“Виждайки себе си не можещи да преодолеем смъртта със собствени усилия, изпадаме в отчаяние относно нашето спасение. Може и да ни се струва странно, но е необходимо да преживеем това тягостно състояние, да го преживеем стотици пъти, за да се вреже дълбоко в нашето съзнание. За нас е полезен този опит от ада. Когато носим у себе си с години, десетилетия тази мъка, то тя става постоянно съдържание на нашия дух, неизгладима язва върху тялото на нашия живот. И Христос е съхранил раните от гвоздеите върху Своето тяло чак до Възкресение…”.
 
Отчаянието, за което говори отец Софроний, не е отчаяние в упование на милост и благодат Божия, характерно за пагубните страсти, а отчаяние в ревностен, непреодолим стремеж за достигане на идеала със собствени сили. Отец Софроний нарича това състояние отчаяние “от самия себе си”.
 
На всеки от нас е познато това страдание, което възниква заради невъзможността да решим неразрешимото, да достигнем недостижимото, да направим невъзможното. Сам по себе си този стремеж не носи у себе си нравствена определеност. Нравствената му оценка зависи единствено от посоката на нашата воля.
 
Намирайки се в подобна ситуация известно време ние продължаваме да правим опити да реализираме нашия устрем със собствени сили, но скоро ги губим и осъзнаваме невъзможността да достигнем планирания резултат. Ето това чувство, което също наричаме отчаяние, видимо е преживявал отец Софроний.
 
Както отбелязва С. М. Зарин: “след бурните пориви, по законите на психическия живот, трябва да следва реакция във вид на отслабване, упадък на душевната енергия. И този упадък действително настъпва, изразявайки се в нови афективни състояния на печал и униние” (а последното, както вече отбелязахме е родствено на отчаянието).
 
Господ е дал на човека свободна воля и Той очаква от нас нашите собствени усилия при духовното ни усъвършенстване. Тези усилия са едно от най-важните условия на духовната бран и затова няма нищо греховно в тях. Но те имат своя предел. Невъзможното за човеците е възможно Богу (Лука 18:27). Човекът в процеса на своето духовно израстване рано или късно започва да го усеща. Особено силно и остро са го усещали Светите Отци. Възниква сериозно вътрешно противоречие, което изисква своето решение.
 
Разрешаване на противоречията от отчаянието от самия себе си “по Бога”
 
“Благодатното отчаяние”, за което пише отец Софроний, отчаянието от самия себе си “по Бога” намира своето разрешение в стяжанието на Божията благодат. Преминавайки през сурово духовно страдание, през изтощение, човекът става духовно по-чист, “по-прозрачен” за Бога.
 
Разрешението на “благодатното отчаяние”, духовното очистване е дар Божий. Именно Господ изпраща Своята светлина, Своето избавление, което така жадува, така неистово моли душата на аскета, усетила невъзможността за стяжание на благодатта със собствени сили и подвизи: “Съвсем не е радостно да се видиш «просяк», да осъзнаеш своята слепота, — свидетелства отец Софроний, — До великата болка е страшно да чуеш смъртната си присъда за това, че си такъв, какъвто си. Обаче, в очите на своя Създател аз съм блажен именно заради познанието на своето нищожество (ср. Мат. 5:3). Длъжен съм да видя Христос «какъвто е», за да съпоставя себе си с Него и от това сравнение да усетя своето «безобразие». Силно беше и още си остава такова моето отвращение от самия себе си. Но, от този ужас у мен се роди молитва на особено отчаяние, потапяща ме в море от сълзи. Тогава не виждах пътищата за моето изцеление; струваше ми се, че моето уродство не може да се превърне в подобие на Неговата красота. И тази безумна молитва, потресла цялото ми същество, привлече към мен състраданието на Всевишния Бог и Неговата светлина засия в мрака на моето битие. През ада на моята безнадеждност дойде небесното избавление…”.
 
Много Свети отци и подвижници говорят за Божията помощ, която пристига в най-тежките и съдбоносни минути от живота, свързани с отказ от опора единствено и само на собствените сили и с упование в Бога. Св. Игнатий (Брянчанинов) подчертава: “Суетен и безплоден е твоят кръст, ако чрез следване на Христа той не се преобрази в кръст Христов. Кръстът е тягостен, докато е само твой. Когато той се преобрази в кръст Христов, то той получава необикновена лекота”. Получавайки Божията помощ и усещайки Неговата благодат, подвижникът не спира до тук. Получавайки отдих от духовната борба и духовния опит от осъждането на самия себе си, той, както пише отец Софроний, “отново отива да стои над пропастта”.
 
“Дръж ума си в ада и не се отчайвай”
 
Преподобният Силуан Атонски получил от Господа откровение: “Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. За обикновения човек, в това число и вярващия, съдържанието на ума в ада е непоносимо. Обаче, непрестанно творейки молитва за целия свят, подвижникът постепенно придобива способност да се спуска в ада, без да изпада в състояние на отчаяние. Не е нужно да се отчайваш, свидетелства за това преподобният Силуан, “ибо Господ е безмерно милостив и ни обича”.
 
Както отбелязва отец Софроний, да държиш ума си в ада и да не се отчайваш могат само малцина. “От постоянното пребиваване в този подвиг, — пише той, — душата придобива особени навици и издръжливост, така че споменът за ада дотолкова се усвоява от душата, че става почти неизменен. Необходимостта от такова постоянство е предизвикана от това, че човек «живеещ в света и носещ плът» е непрестанно подложен на влиянието на околния грях, от който, като с броня, се защитава душата като се смирява даже до преизподнята”. Подвижникът с особено вътрешно движение слиза душевно в ада и адският огън изгаря и изпепелява страстите му.
 
Пояснявайки откровението на преподобния Силуан “ Дръж ума си в ада и не се отчайвай”, архимандрит Софроний (Сахаров) пише: “Да държи себе си в ада за него не е било ново. До явяването на Господа той [старец Силуан] е пребивавал там. Новото в Божието указание е «и не се отчайвай». Преди той е достигал да отчаянието; сега отново, след много години тежка борба, чести богооставяния, преживявал часове, ако не на отчаяние, то на близки до него страдания. Споменът за явилия му се Господ не го е допускал до последното отчаяние, но страданията от загубата на Божията благодат са били не по-малко тежки. Все пак, това, което е преживявал, също е било отчаяние, но от друго естество, различно от първото. В течение на толкова години, въпреки всички усилия, пределно достъпни за неговите сили, той не е достигал желаното и затова е губил надежда, че някога ще го достигне”.
 
“Блаженият старец Силуан е казвал, че много подвижници, приближавайки се до състоянието, необходимо за очистване от страстите, се отчайват и не могат да продължат напред. Но този, който знае, че «Господ много ни обича», избягва пагубното действие на последното отчаяние и умее мъдро да стои на границата, така че и със силата на адския пламък да изгаря у себе си всяка страст, и заедно с това да не става жертва на отчаянието”. Самият преподобен Силуан, както свидетелства архимандрит Софроний, в началото на своя духовен подвиг също е изпадал в отчаяние, но по милостта Божия, е излизал от него “с полза”. По думите на отец Софроний, старец Силуан се спускал в ада, но “връщайки се към спомена за Божията любов, той избягвал отчаянието”. При това “се съвместяват пределното, търпимото човешко страдание с пределното, търпимо от човешкото естество блаженство”.
 
Архимандрит Софроний пише, че много подвижници “са преминали през болката на душевните колебания, през терзанието на съвестта от съзнаването на своята порочност и неправда пред Бога, през пагубните съмнения и страдалческата борба със страстите. Те са изпитали състоянието на адски мъчения, тежкия мрак на отчаянието, неподдаващата се на описание мъка и горест на богооставеността”. И в тази борба те са натрупали безценен опит в духовната бран и смирението. По свидетелството на преподобния Силуан Атонски, “Господ ме е научил да държа ума си в ада, и да не се отчайвам, и така се смирява душата ми”.
 
В заключение, ми се иска още един път да цитирам думите на архимандрит Софроний, които могат да обобщят всичко, казано до сега: “Господ ми е дал благодатта на отчаянието и даже повече от това: светата ненавист към моя грях, тоест към мен, към самия себе си, сраснал се с греха, смрадта на който е подобна на отровен газ. Да се изцеля със свои усилия е невъзможно. При пълно отчаяние от самия себе си, какъвто съм, единственото, което ми остава е да се обърна към Бога с безнадеждна надежда”. | www.pravmir.ru
 
Публикувано в сп. „Алфа и Омега”
 
Превод: Презвитера Жанета Дилкова




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11672114
Постинги: 14720
Коментари: 2347
Гласове: 9296
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031