Събота, 24 Март 2012 07:33
 Автор: Протодякон Андрей Кураев

Ето че минават подготвителните дни за Великия пост, идват Сирни Заговезни. Сирната неделя е нещо удивително. От една страна казват, че това са дни с езически произход, старославянски. Може и така да е. Но вие знаете, че една от чертите, които съвременното общество за съжаление е загубило, но са били живи в традиционна Русия още в миналия век и които общо-взето все още присъстват в Църквата, – това е умението да организираш прекарването на времето. Времето е пространството, в което живее човек. Да речем отивате да живеете в нов дом. Щом пристигнете, трябва да сгреете дома със своя дъх. Дори ако тази къща е обзаведена, вие все пак нещичко ще поразместите, така че отпечатъкът на вашата душа като стопанин да остане в тази къща. Като получите в службата нов кабинет или ново бюро се случва същото. Чувстваш се неуютно, когато влизаш в кабинета. Дори един пепелник свой да сложиш – пак е нещо. Ще го очовечиш, ще го направиш по-домашен, ще оставиш своята следа.

Та и времето е нещо такова – не е просто време, когато се движат съзвездията, планетите летят и тъй нататък. Времето – това е времето на човек. Човекът трябва да живее в човешкото време, а не в космическото. И за да остави следа във времето, човекът е създал календара. За да има всеки ден свое име, за да има всеки ден свое лице, за да не си приличат дните един с друг. И затова се казва: това е денят на Георги Победоносец, това е денят на Николай…, това е Страстната седмица. И всеки ден с нещо се различава в Църквата. Те престават да бъдат като дните от съветските календари от 30-те години - “шестият ден от десетдневката” — пълна загуба на всяка човечност. Всичко се бе превърнало в гол механизъм. Прякори вместо имена. Номера, лагерни номера вместо имена.

Традиционното общество умее да очовечава времето така, че да възникне ефектът на контраста. Делници и празници. Има делнично време – време за труд. А има и събота, или неделя – ден за празник, когато човек си спомня, че той не е просто труженик, не е просто роб на своето парче земя, а още някой. Той трябва да гледа Бога лице в лице в този ден. Трепва душата и човек усеща, че не е просто гражданин на някаква малка държавица, а че е син Божи,че е гражданин на Вселената. Та това умение – умението да организираш времето – днес се е загубило. И съвременният човек различава дните комай на принципа: “А, днес ще дават онова предаване, днес ли беше или утре?” Вижте как са организирани нашите дни: “Онова преди или след новините ще го дават?”

А църковният календар в този смисъл е човечен и е построен въз основа на контрасти. Сирни Заговезни. Буйство на цветовете, на плътта, ако щете. Тогава има и карнавали. В католическия свят, в Латинска Америка “карнавал” идва от думата “месо”. Това са последните дни за празнуване, а после идва Великият пост. Знаете ли поне един телевизионен журналист, който да ви е разказал нещо за това? Да ви е казал, че след карнавала започва поста? Нито веднъж не съм чул някой от нашите водещи по телевизията да казва подобно нещо. Това е странно: когато хората извършват грехове, за това се разказва. Хм, а за това как се разкайват – не обичат да разказват. Сигурно е по-трудно да се заснеме.

И така… На Сирни Заговезни добре си попразнувахме. Идва обаче Великият пост, започва без никакво прекъсване. Съвсем друг опит за душата, друго усещане. И след това радостта от Великден. Ще речеш – ей къде са Сирни Заговезни, ей го и Великден. Колко различни са обаче тези радости… Радостта на плътта, радостта на стомаха, ...и светлата духовна радост на Пасха.

Да ви кажа, ще ви призная още една причина да обичам Православието. Не казвам, че е само заради това, а просто една от многото. Бих я изразил така: трезвост. Удивителна трезвост. Знаете ли, Православието е един огромен свят, който обединява много неща. Има една поразителна мистика: в Православието няма таван да се издигаш нагоре. Помните Евангелието: "И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец?” Тези думи се разбират абсолютно буквално в Православието! И православното богословие говори за тайнството на обожението, на теозиса на човека. За това, че човек може с очи да съзерцава нетварния Бог, да се освещава се нетварната Му светлина.

Католиците са страхуват от това. Католиците казват: “Това е невъзможно! Не може една твар да израсне толкова, че да се съедини с Бога”. А православните казват: “Може! Опитът на нашите свети отци казва, че може!” Тоест, тук няма горна граница.

Но при това Православието се оказва способно, докато призовава към великото, благодарно да забелязва малкото. Днес ние често виждаме как се появяват някакви сектантски групички, които казват: “Вървим към Бога!” А междувременно се оказва, че всичко дето е малко, дето е по-малко от Бога, се тъпче: “Отречи се от родителите, остави семейството, напусни жената и децата си – и в манастир! в манастир! в манастир!” … Православието умее да цени човешкото добро. Да, то говори за един свръхчовешки свят, но умее да цени доброто у човека. И умее да разбира, че човекът е сложно същество.

Защо заговорих за това… знаете ли кой е първият закон на Великия пост? Има една такава книга, нарича се “Типикон”. Това е книга, която съдържа богослужебния Устав на Православната Църква. В Православната църква всеки ден има някакъв празник. Освен това всеки ден от седмицата има своя символика.

Всеки ден ни приближава или ни отдалечава от Великден

Как да се служи? Това е сложно изкуство, как да се извърши службата, за да може всичките тези нюанси, календари, цикли да се съвместят в нея. И този “Типикон” е една много дебела книга, която разказва как се извършва богослужението в храма. Това е книга за свещениците и за хора, преди всичко, за регента на хора. И освен това тази книга е с монашески произход, тоест в нея се разказват правилата за живот в манастира през годината.

Трябва да се отбележи, че това води до една сложност в живота на Руската Православна Църква. Сложността се състои в това, че имаме Устав на монашеския живот, но нямаме узаконен Устав на мирянския живот. И това поражда определени трудности. Да речем още в XII век византийските богослови са обсъждали дали миряните трябва да постят толкова, колкото и монасите? Например Валсамон (12 век), знаменитият познавач на църковното право на Византия, казвал така: “40 дни преди Рождество постят само монасите. Миряните постят само 7 дни преди Рождество”. “Типикон” описва живота на манастира. Представете си следното: отваряме “Типикон” на страница “Понеделник от първата седмица на Светата Четиридесетница”. Отваряме и първото, което четем е: “Будителят (т.е. онзи монах, което удря по дървеното клепало и буди братята си) клепа (т.е. удря) с час по-късно от обичайното заради вечерното утешение на братята”. Нека поясня. С думата “утешение” на езика на “Типикон” се нарича раздаването на вино. Когато има някакъв празник се казва, че “тази вечер на трапезата има утешение за братята”. На масата се слага малко вино.

И тъй като преди това е имало облажване и иска ли питане всичко блажно се дояждало и хората се разделяли весели и е имало вино на масата и братята са си лягали по-късно от обикновено след хубавото пиршество, затова в първия ден на Поста са ставали един час по-късно. За да може хората да си отспят, да дойдат на себе си и да не дремят в храма. Това е удивително трезво наблюдение, именно като правило. Когато човек живее в такъв църковен ритъм му е понятен смисълът на такова правило и такава фраза.

А после започва великопостната служба, чете се удивителният великопостен Покаен канон на Андрей Критски. Канон, който има много степени на постижение. В цялата си дълбочина този Канон може да бъде разбираем само за изряден богослов, човек, който почти наизуст знае Библията. Това песнопение е много дълго, огромно по обем, затова се нарича “Велик Канон”. И ако се чете поред, заема около 3 часа…

Както разбирате, в храмовете има хора, които при цялото ни уважение не може да бъдат наречени познавачи на Светото писание. И въпреки това (чудо на църковното тайнство на служението) този Канон е любим на народа и той действително въздейства на душата, хваща ги за сърцето. Канонът ги води, защото самата атмосфера в храма през тези дни, вечери на Великия Пост, самото звучене на тези свещени думи, – нещо се променя в душата на човека. Днес ние знаем много добре, че животът не се свежда до онова, което познава нашият ум – действително има някакви дълбини на подсъзнанието. И ако човек постоянно чува около себе си някакви скверни слова, това не може да не се отлага в душата му. Ако по стъклото падат песъчинки, всяка от тях оставя мъничка драскотина, следата на всяка песъчинка е незначителна, но рано или късно стъклото ще помътнее – тези песъчинки ще се слеят в една мрежа и стъклото ще стане непрозрачно. Ако ефектът на скверните слова е същият, то нали и доброто и светлото слово също има подобно въздействие. И макар че не разбира съвсем църковнославянския език (а днес мнозина, особено начинаещите в църковния живот, не го разбират) все пак си струва човек да идва в храма, да стои там и да слуша. Тъй като той е нещо повече от разума и там, където разумът не разбира напълно смисъла на думите, сърцето чувства нещо свое. А най-главното е, че в Канона на Андрей Критски не просто се споменава, че някой човек е направил нещо, а след всеки епизод има разбираема за всеки човек молитва: “Помилуй нас, Господи, помилуй нас!” “Помилуй мя, Боже!” Това е понятно на всеки човек, който не знае църковнославянски език. А в тези думи – “Помилуй мя, Боже” – е самата същност на Православието. Тези думи, тази молитва не може да бъде преведена на нито един език. Опитвали са. Има много православни общности в Германия, Англия, Франция, Америка, Австралия, в най-различни страни. И на местните езици се превежда нашата Литургия. И изведнъж се оказва, че в другите езици няма как да се преведе думата “помилуй”. И се превежда с, да речем, “Господи, пожали ме!”, на френски: “Господи, имай милост”. “God, have mercy”, – ще рекат англичаните.

…А защо е така? Помните ли (ако сте слушали Бах, или Моцарт, Вивалди, западните католически или дори лютеранските църковни песнопения), че месата се служи на латински език, но една молитва се пее на гръцки? "Кирие елейсон, Кирие елейсон” не е на латински, а на гръцки. Защото хората са разбирали, че тази гръцка молитва “Кирие елеисон” (“Господи, помилуй”) не може да се преведе на латински. Защо не може? В руското “помилуй” коренът “милост” е съзвучен (а може би оттам произхожда) с думата “масло”. В гръцкия “елеисон” – “елей” – “масло”. Работата е там, че в православното разбиране ние чакаме от Бога изцеление. Не амнистия, не известие, че небесните инстанции няма да се гневят вече на нашите грехове, а изцеление. В греха съм ранил душата си. Представете си, че майката излиза и казва на детето: “Не си играй с ножиците”. А пък малчуганът от любопитство, щом майка му излиза, веднага се хваща за ножиците. Поиграе си малко с тях и си порязва пръста. Майката се връща. От една страна се сърди на детето, че той, калпазанина му с калпазанин, все пак нарушил заповедта и затова се е наранил. От какво обаче има нужда момчето? Майка му да каже: “Е добре, както и да е, виждам, че плачеш и ми искаш прошка, няма да те наказвам”. А пък кръвта хич не го интересува.

И човекът е в същата ситуация. Да, ние нарушаваме Божите заповеди, но нали така се самонараняваме. Ако Бог каже: “добре, прощавам ви”, разбира се, е радостно да го чуем, но душата си остава болна. И затова в православието ние искаме от Бога и приемаме от Него опрощение не в юридическия смисъл, а докосване до дълбините на душите ни, което може да изцели. Работата е там, че маслото е най-древното лекарство. Нещо повече – маслото е първото лекарство, с което човек се среща в живота си. Новородените ги намазват с олио – то защитава от инфекции и омекотява кожата. И затова, когато се молим “Господи помилуй”, така изразяваме онова, което нашето сърце желае: “елея благодати Господней”, Господ да влезе в нашето сърце и да изцери душата ни, която страстите са осакатили.

Великият Пост е времето, когато човек е на път, на път към Великден. И затова като сме на път,

колкото и да е странно, богослужението през Великия пост е малко

– не се служи Литургия…, освен в събота и неделя, които с Православната църква се смятат за празнични дни във всеки случай не са постови дни. Това е много важно да се разбере: събота и неделя не влизат в броя дни на Великия пост. Събота и неделя не са пост, затова се служи Литургия, а в останалите дни не. И само в сряда и петък за онези, които искат да се причастят, се допуска Причастие – те могат да дойдат в храма и да се причастят, но Даровете не се освещават заради тях в тези дни, а те се причастяват с Дарове, които са осветени по-рано, предната неделя.

И между другото онези хора, които още не знаят църковния устав, мога да ги посъветвам сериозно: за да разберат какво е Великият Пост, да ходят в храма в събота и неделя. Влезте поне за половин час в някой храм във вашия град, където има ежедневна служба, да речем някой манастирски храм. В делнични дни идете поне няколко пъти и ако не сте свикнали, не стойте цялата служба, поне 20 минути останете, половин час да подишате тази удивителна атмосфера на Великия Пост.

И сега нека минем най-накрая към онзи въпрос, който възниква обикновено при всички, когато става дума за Великия Пост. Какво да се прави с диетата, с храненето? Защо са нужни изобщо тези ограничения в храната? Нима за Господ е важно какво имам в чинията? Нали е казано в Евангелието: “Това, което влиза в устата, не осквернява човека; но това, което излиза от устата, то осквернява  човека”, тоест лошите думи, думите на осъждане и гняв. Значи преди всичко християнският пост не е свързан по никакъв начин с представата, че има храна, която осквернява човека или не го осквернява. Това старозаветно разделяне на храната на “чиста” и “нечиста” в Новия Завет вече е напълно неприемливо. Всичко, създадено от Господ, е чисто. Ако може да се яде, яж го. Човек не се осквернява от храната. В същото време обаче защо говорим за това, че въздържанието от храна е необходимо? Ами защото човек е цялостен. Ние не сме просто дух. Човек е плът и дух и от това как живее тялото зависи в голяма степен животът на душата. Ето вижте: човек си сменя дрехите. Колко много зависи от това! Една жена облича вечерна рокля – и вече е напълно различна. Преди малко е била облечена с ватенка и тогава е една, ала изведнъж се е пременила с вечерна рокля и става напълно различна. При това различна не външно, тя се чувства другояче, усеща себе си другояче, по друг начин чувства, гледа! Значи, ако дори от дрехите зависи животът на душата, то още повече той зависи от състоянието на тялото. Преподобният Серафим Саровски веднъж като го питали как трябва да се пости, рекъл: “Тялото трябва да разбере, че то също е виновно”. Разбирате ли, там е работата, че човек съгрешава не чрез тялото. Човек греши чрез своята свободна воля. Не тялото е виновно за нашите грехове, а нашата душа. Но въпреки това много от греховете идват оттам, че грехът, разбудил се в душата, като че с резонатор, мегафон, и бива усилен от плътта. И тогава трябва да се отслаби този мегафон, за да резонира по-слабо, и постът служи тъкмо за това.

И така, според преподобния Серафим Саровски, постът не е най-важното в живота на християнина и молитвата не е най-важното, и дори милостинята, а най-важното е добиване на благодатта на Светия Дух. А постът, молитвата и милостинята са средства за това.

И така, постът не е най-важното. Постът е пътят към Великден. Постът е средството. Но за да се използва правилно това средство трябва да се знае конкретно за какво.

Ако ви подаря чук и ви кажа, че с негова помощ ще можете да сглобите машина – ами да, може да стане. Обаче трябва все пак да ви посоча кои части от машината могат се обработват с чук. Иначе ще започнете да удряте където ви падне ще изпотрошите всички резервни части и край.

Не е достатъчно да се каже, че постът е нужен за духовния живот и т.н. Конкретно за какво именно? Постът (в смисъла на въздържане от месна храна) има три смисъла. Първият, познат най-много на всички и с който започнах: това е знакът на общоцърковната солидарност, действието на послушанието. Църквата благославя поста в това време – заради послушание към Църквата, от чувство за единство, съборност с останалите християни православни ще постя, макар това да е тежко и да не ми носи никаква радост и т.н. Това е първият смисъл – той се отнася, доколкото разбирам, за по-голямата част от църковните хора.

Вторият смисъл – постът е нужен, за да стане душата по-независима от плътта, за да може малко да погаси излишъка на сексуална енергия преди всичко. Но и тук от самото начало трябва да се отбележи, че в този случай (във втория смисъл) постът не е приложим към всички. Той е приложим само към хората, както се казва, в полово зряла възраст,– тоест може би от тийнейджърска възраст до периода, когато наближава времето, в което плътта вече не възбужда човека. Казвам го, защото ако в християнска среда става дума за постене при децата, то има смисъл да им се говори, че трябва да се пости просто от послушание. Работата е обаче е следната: може по-просто да се обясни на човек, че постът е време за един личен подвиг и време за послушание. За това не е нужно да се отнема млякото на петгодишно момче. Престанете да му давате сладкиши до Пасха, престанете да му печете някакви вкусотии… Ако е свикнал, например, да му правите някакъв сладкиш и му обясните защо не го приготвяте, а му давате мляко – това е за него достатъчно в поста. А когато стане на 13 години, тогава си струва да се помисли дали трябва толкова настоятелно да го храните с месо или не.

Но това е въпрос на някаква решителност. Човек действително, сериозно ли възнамерява да ограничи буйството на плътта си или не? “Половинка на срединката” — някак си няма смисъл. И много често това предизвиква разочарование у хората: “Ето на, опитах да постя, ала нямаше облекчение в изкушенията”. И това също е сериозен въпрос, но това е пастирски въпрос какво да се прави в такъв случай.

И, накрая, третият смисъл на поста като въздържание от тежка храна е облекчението на молитвения труд. Както веднъж каза един старец: “Трябва да ядеш толкова, че като станеш от масата, да ти се иска да се молиш”. Ако станеш от масата с тежко чувство, така че дори не щеш и да си мислиш за Бог, значи си преял”.

Има благодарствена молитва след трапезата при православните, в която благодарим на Бога, че ни е наситил със земните Свои блага. След това човек моли: “Не ни лишавай от Небесното Твое Царство”. Помня, веднъж едни мой познат свещеник, който умееше да се самоиронизира, след достатъчно плътно похапване стана от масата и каза: “Е, братя мои, наплюскахте ли се? Хайде сега да измолим място в Царството Небесно”. Съответно трябва да се храним така, че да не ни е толкова дискомфортно между тази молитва, която измолваме от Бога, и състоянието, до което сме се докарали. Значи в този смисъл

постът е средство за „изтъняване” на плътта

Извинете ме, но забравих да поясня какво е “плът” на православен език. Плътта не е тялото. Плътта е тази част от нашата душа, която е свързана с тялото. Това са онези движения на нашето съзнание и подсъзнание, нашите чувства, които са свързани с нашата сексуалност, съвсем естествено (та нали сама по себе си сексуалността е безгреховна. Помните ли, първа глава на Библията: “Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде”?), свързани с нашата телесност, с нашия инстинкт за хранене и тъй нататък. Въпросът е в каква степен това определя нашият съзнателен духовен живот. Та онова, което се намира на предела между нашето тяло и нашата душа, нашия дух – ето това е плътта. Но на съвременен език би могло да се каже, че плътта е нещо, което изследва фройдистката психоанализа. Плътта – това е туморът, който се образува, когато нашата сексуалност се разрасне извън определените й предели. Както веднъж каза един църковен руски писател (той е син на свещеник и затова е преминал в съветско време през лагерите), много дълбок писател Сергей Худов: “Православната църква не е Църква, която се състои от безполови люде. Църквата благославя брака, благославя влечението между мъжа и жената, освещава го. Но едно е кучето на двора, вързано с верига, и друго – същото това куче, което се е качило на масата ми и ми яде обяда”. Когато тази сексуална стихия се разраства извън границите и става диктатор – ето това е плътта. И тази плът трябва да бъде поставена на място. И за това може, разбира се, да помогне постът.

Затова разберете: проблемът не е в това, което е в чинията ми. Може да преядеш дори с постна храна. Проблемът е как всичко това влияе върху молитвената нагласа на човека. И оттук идва още един проблем.

Ако е речено, че постът „изтънява” плътта, то през тази тъничка завеса може да се види такова нещо… Постът прави човека по-прозрачен. И тогава могат да излязат наяве такива страсти, които човек в една или друга степен културно прикрива в себе си.

Веднъж попитали един старец: “Как може да си представим какво е ад?” И той отговорил: “Ами иди си в килията. Изнеси от килията Евангелието и Псалтира. Затвори се вътре. Прегради всички врати и прозорци. И не се моли! Поживей така без молитви няколко дни и ще разбереш какво е ад”, – състояние, когато човек е сам, без Бог, и когато всички тези мисли и страсти, които живеят в него, започват да бушуват, и той остава с тях съвсем сам – без Бог, без братята и без духовник. И те започват да го терзаят и да го раздират отвътре. Та ако човек живее в мир, има някакво утешение: ближните, книгите и още нещо такова. А когато всичко това се отнема,

човек остава сам със себе си и се оказва, че най-страшния враг, най-страшния звяр носи в себе си

И така, започва времето на поста, завесата изтънява и както често се случва, постещият човек става социално опасен, той е много раздразнителен. Докато е бил сит, той е бил сърдит само в петъците. А когато се появи постоянен източник на тревога (а гладният стомах е постоянен дразнител, пък човек не умее да контролира раздразнението си, не владее душата си, емоциите си), това раздразнение на стомаха започва да се излива върху всички наоколо. И затова има случаи, когато опитни духовници забраняват да се пости.

Разберете, постът е средството за постигане на целта. А ако човек дори не е тръгнал към нея? Ако не му е интересно никакво духовно творчество, духовно израстване – тогава е опасно да му даваш в ръцете този чук. Ето например в кръжока „направи си сам” са ви раздали резервни части и на всеки по един чук. И се намира някой сред вас, на когото хич не му е до това да сглобява автомобил. Той е доста раздразнителен, а пък вие му давате чук в ръката. А пък той с тоя чук няма да изчуква болтовете, ами, да ме простите, ще започне да удря по главите ви. И затова има случаи, когато духовниците забраняват на някои хора да постят. Казват им: “Не, по-добре си живей нормално. Вместо физическия пост, по-добре Покайния канон чети всеки ден, ходи по-често в храма и се опитай да видиш преди всичко собствените си грехове. Това ще бъде твоят пост”.

В стария патерик има един разказ, който в модифициран вид постоянно се възпроизвежда и в нашия съвременен живот. Идва човек при някой старец, духовник и му казва: “Отче! Ето идва постът, какво мога да ям?” Или както един случай, който ми разказа един свещеник по съветско време. Идва една жена и казва: “Отче, работя в едно съветско учреждение и там не мога да постя, защото риба там дават само в четвъртък, всичко е блажно и през цялото време пред очите на началника и партийния организатор трябва да ям. Ако покажа, че постя, ще има излишни въпроси. Какво да правя, какво да ям?” В отговор чуваме: “Всичко яж. Само не яж хората”.

Главното е въздържане от канибализъм. Не яж хората: не се гневи, не осъждай, не раздразнявай – това ще бъде истинска жертва. В тази връзка следва да се посочи още един детайл.

В последно време възникна проблем, който не го е имало преди 8 или 10 години. Появи се едно, да го наречем, извращение на поста. Когато преди 10 години, в съветско време, човек започваше да пости, това означаваше само едно: ще яде картофи, като ги редува с ориз и макарони и на големите празници, ако успее, ще си купи някакво кьопоолу и от време на време ще си слага на края на чинията. Нищо повече не може да си купи така или иначе. А пътьом ще си дъвче някакъв хлебец. И постът ще бъде истински пост.

А в днешно време като влезеш в някой православен дом, ти дават “постен обяд”: брюкселско зеле, октоподи, калмари, стриди. Наистина всичко е постно. Но ако събереш всичко на едно място – чуждоземски конфитюр, постни маргарини, кокосово мляко (то е постно, ама мляко, много интересно), излиза, че всъщност този “скромен” постен обяд струва по-скъпо от бифтека. И ето че възниква въпросът: а какъв е смисълът на нашия пост? Свети Йоан Златоуст пояснява смисъла на поста по следния начин: “Сметни колко струва твоя блажен обяд, когато ядеш месо. После сметни и колко ще струва обядът ти, ако не ядеш месо и разликата дай на бедните”. Ето това е смисълът на поста. Не ти самият да се храниш, а чрез това да се появяват някакви излишни пари, с които да помогнеш на някой човек.

А сега се получава нещо феноменално. При нас не се усеща толкова, попадал съм в такава ситуация в Италия, например. Православен манастир и ги гледаш – не ядат риба, а месо. Не по време на пости, а когато няма пости. Но според руските представи, да ядеш месо в манастира е просто беззаконие. Аз, разбира се, също с гняв, с осъждане, погледнах на това: “Ама че манастир си имате тук – ядете месо. Да бяхте взели риба!” И те ми обясняват: “Ама при нас рибата е два пъти по-скъпа от месото”. Наистина, всеки човек, който е запознат с цените на храните на Запад, е наясно, че рибата струва два пъти по-скъпо от пилешките бутчета. И възниква въпросът: защо манастирът събира пари от посетителите, от дарения, и ще харчи тези пари, за да се види постът? Защото това е видимостта на поста – ядат риба, а в същото време заедно с рибата изяждат излишната лепта. Та и за това трябва да има предупреждение, че постът все пак е времето, повтарям отново, когато трябва да бъдем малко повече християни от обикновено. А да бъдеш християнин означава не просто да обичаш Бога, но и ближния си.

Та това е последното, което искам да ви кажа. Вече ви обясних, че събота и неделя не се смятат за дни на Великия Пост. Но това не означава, че в тези дни църковният устав повелява щом си доживял до църковното утро, айде веднага пържи яйца по време на Велики пости. Не. Работата е там, че това е време, когато човек може да изпитва радост в храма. Това е време, когато няма покайни молитви. Време, когато няма литургиен пост. Това обаче са две цели, които посочих, – облекчаване на молитвеността и ограничаване на плътта. Това са такива нападателни действия, които искат систематичност. За една седмица няма да се постигне ефект. Тоест, може и да се постигне, но ако се спазва много строг пост.

Помня първия си Велик пост, когато отидох при един свещеник и тогава се наложи сериозно да попостя. Не бях съвсем момче, когато отидох там, така че бях поразен: той беше словоохотлив (да прости Господ), и в последния ден, когато вече си тръгвах, продължаваше да ми говори, да разказва някакви духовни истории или още нещо. Той наистина беше цяла духовна енциклопедия. Ама автобусът вече тръгваше, пък той все говореше ли, говореше… Накрая успях да измоля последна благословия и трябваше да тичам, защото автобусът от едното село за другото пътува веднъж на ден, така че не е ясно как ще стигна до Москва. И ето че автобусът аха да тръгне, пък аз тичам към него. И като тичах да го хвана след седмица пости, изведнъж се почувствах така сякаш съм отново на 12 или на 10 години. Децата се радват като тичат – това е чувство, което после напълно се забравя. Колкото по-бързо тичаш, толкова си по-радостен, не се натрупва умора, а радост. Отдавна вече не съм момче и изведнъж след този пост почувствах същата радост от движението. Но да речем, че това е една телесна радост, макар че съм длъжен да кажа, че наистина сериозното постене носи радост за тялото, облекчение за него, наистина е така. Неслучайно сега има толкова разнообразни методи за лечение чрез гладуване и тъй нататък, но най-важното е душата. За седмица обаче няма голям ефект. А пък, ако живееш в някакъв прекалено накъсан ритъм…

Нали знаете какъв е постът при мюсюлманите? Идва месецът на рамазана и докато има слънце на небето – “окото на Аллах” – те не ядат. Щом настане нощ (а нощта се познава по това, че се изнасят навън два конеца – бял и черен и ако е невъзможно да се различат, значи денят е свършил и е дошла нощта), се прибират вкъщи. И тук има всичко, какво и искаш – пилаф с овнешко и всичко, каквото ти хрумне. Ядат, после спят и след това отново постят до вечерта. (Трябва обаче да отбележа, че това правило се е появило в Близкия Изток, а там нощите са тъмни, на Север те са почти бели, а пък на Изток границата между деня и нощта е много рязка, затова това правило действа много ефективно. Не мисля, че мюсюлманите биха могли да го спазват тук. Затова те мерят по часове – след дванайсет, да речем, вече може да се яде.) И такъв пост няма продължителен ефект, защото през деня може и да си постил, но през нощта си натрупал толкова, че след това не за ден, ами и за седмица няма да можеш да се пречистиш, да изхвърлиш всичко това от организма.

И затова в православната традиция, макар събота и неделя да не се смятат за постни дни, а празнични, въпреки това постът в тези дни продължава, като хранителна диета, макар и с някакви отстъпки. В някои храмове, семинарии дори се позволява риба в неделя.

Опитах се да обясня, че постът не е някаква йезуитска измислица, както изглежда понякога, че постът има отношение към тайнствените движения на душата. И тъй като постът е пътят и този път завършва с Великден, трябва отново да се отбележи, че това е средството, което наистина е оправдано с целта си. Имаше един случай в живота ми, когато не можех да постя по време на Великия пост и посрещнах Великден. Знаете ли, радостта ми не беше същата, имах чувството, че са ми откраднали празника. В дните на Великден вечер се чете Великото Слово на Йоан Златоуст: “постещи и непостещи, елате всички” - за всички това е радост, а се оказва, че нашата душа и дори тялото ни са твърде мъдро устроени. И след това наистина получаваш според трудностите, които си изпитал.

Въпроси след края на беседата

- Какъв трябва да бъде Постът и как трябва да се бъде спазван, ако в семейството единият е вярващ, а пък другият не?

Не съм свещеник, а пък много често се задават такива въпроси, които трябва да се решават не с инструкция, не с параграф, не с Папска енциклика, а в един интимен, личен диалог на духовника с човека, когато свещеникът познава живота му, неговата семейна ситуация, мярата за духовен подвиг при него. И тогава свещеникът може разумно да го посъветва, а не с някакви обобщения. Затова ще кажа, че по мое мнение, постът не бива да внася озлобление в отношенията.

Помните ли какво казва Апостол Павел: “Щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си”? По-нататък той пояснява: каква глупост, ако заради някакво месо, заради храна загине човек. В семейството това е много сериозен проблем. Да речем, че единият съпруг започне да пости – той идва в църквата и започва да спазва църковния устав, а вторият тръгне да се възмущава: “Ама виж сега, защо църквата ми краде жената? Ти си постиш – пости си, това си е твоя работа, а на мен защо не ми готвиш месо?”

Това е нищо, много по-сериозни са случаите (нали постът включва и въздържание от брачен живот), когато мъжът идва и започва: “Какво направихте с жена ми, отче? Аз мъж ли съм или не?! Тя ми казва: “Не, мили, след Великден!”. Това е сериозен въпрос. Струва ми се, че има такъв мисионерски аспект, че с тази твърдост жената може да доведе мъжа до състояние на такова озлобление даже не срещу нея, но и срещу самата Църква. И тогава той ще мисли за Църквата и за Евангелието като за някаква страшна инквизиторска инстанция, която му е откраднала жената, лишава го от всички радости и той дълги години ще остане извън Църквата. А това, от своя страна, ще се отрази на възпитанието на децата.

Първа част: Каква е същността на Великия пост?

Превод: Анна Георгиева