Постинг
13.11.2009 20:49 -
ЩАСТИЕ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА 1-ВА ЧАСТ
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 506 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.12.2010 15:10
Прочетен: 506 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 02.12.2010 15:10
ЩАСТИЕ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА
"Когато срещнах Мариела за първи път преди около пет години, бях удивен от щастието, което се излъчваше от нейното лице. Това изглеждаше някак си несъвместимо с инвалидния стол, но все пак беше факт, който свидетелстваше за свръхестественото действие на Бога в нейното сърце.
В страданието Бог я бе научил да разбира истинските стойности на човешкия живот чрез познание на Божията любов.
Мариела има вече самостоятелни изложби във Враца и София, както и покани за представяне в Унгария и САЩ. Предстои издаване на стихосбирка с нейни творби, създадени през последните години."
Б. Г.
Публикувано във в." Благовестие", брой 3, 1996 г.
Израстнах в християнско семейство. Детството ми беше много щастливо. И сега, когато се връщам мислено в тези най-ранни години на моя живот, сърцето ми се изпълва с благодарност към моя Небесен Баща, който ме е обгръщал с любовта Си и придружавал с благословението Си във всяка моя стъпка. Той ми даваше всичко и откликваше на всяка моя детска молитва, която отправях с простичка вяра към Неговия свят престол. Така с Божия помощ завърших с отличен основното си образование, а по-късно и средно в бившия Съветски съюз.
Но заедно с моето израстване, някак си неусетно за мен, това детско доверие, което имах към Бога в сърцето си, започна да избледнява и да се губи. Моето приближаване към света беше всъщност факта на моето отдалечаване от Бога. Започнах работа като манекенка и Го забравих напълно. Бях окъпана в светската слава, търсена, желана, посрещана с овации и отрупвана с комплименти. Компетентни специалисти ми предричаха бляскаво бъдеще като манекен и фотомодел в света на парите и славата. Осветените подиуми, аплодисментите, коктейлите и партитата станаха атмосфера, в която аз се потапях ежедневно... И затъвах все повече и повече. Но странно, сред толкова почитатели, приятели и обожатели започнах да се чувствам страшно самотна. Усмивката ми се превърна в маска, която поставях на лицето си по необходимост. Дълбоко в сърцето ми беше пусто. Започна да ме обхваща странна тъга, меланхолия. Исках нещо да се промени в живота ми. Чувствах се раздвоена и това не ми даваше спокойствие и правеше безсънни много мои нощи. А сутрин, по необходимост слагах обичайната маска, губейки себе си:
В мен живеят две души,
два характера различни.
Едната срещу другата ръмжи,
единият се смее,
а другият от болка стене.
Вече имах девет месеца трудов стаж и се върнах в България. Очакваха ме старите приятели. Отначало се чувствах щастлива, но това не беше трайно чувство. Исках, търсех някаква промяна. Всичко ми омръзна много бързо, бях отегчена и много, много самотна. Моите родители, отдадени на своята работа, не само, че не бяха в състояние да ми помогнат да се върна при Бога, но и сами се бяха отдалечили от Него. Единствено баба ми говореше за нашия небесен Отец, но тъмнината в мен се беше толкова сгъстила... В такива случаи все измислях някакви причини да изляза, за да не слушам. А това още повече усложняваше моето състояние и самотата все повече ме задушаваше. Така се стигна до фаталния 7-ми ноември 1981 година.
От тази дата изминаха вече 15 години, 14 от които съм прекарала, прикована на инвалидна количка. Какво се беше случило на този ден?
Пътувахме четирима души с лек автомобил. Нямаше удар, нито някакво пътно произшествие, а само дръпване на ръчната спирачка при скорост 125 километра в час. Последва камшичен удар, моите вратни прешлени се прекършиха и аз загубих връзките със своето тяло. За секунди от здрав човек се превърнах в жив труп.
Следва в следващия постинг
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
