Постинг
13.11.2009 20:51 -
ЩАСТИЕ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА 2-РА ЧАСТ
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 957 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 02.12.2010 15:09
Прочетен: 957 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 02.12.2010 15:09
1-ва част е в предишния постинг и е много поучителна! Отделянето от Бога е фатално!
ЩАСТИЕ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА - 2-РА ЧАСТ
Последваха пет години, които бяха свързани с неимоверни усилия от страна на лекарите за спасяването на моя живот. Седем операции, постоянна температура, надвишаваща в много случаи 40 градуса, болки като в някакъв кошмар, това беше ежедневие. Помня паравана - аз гледах втренчено и се питах: "Кога ще дойде смъртта?" А тя не идваше... На сутринта лекарите ме намираха не само жива, но и усмихната. Невероятно, но все пак тази усмивка бе по-истинска от маската, която поставях на лицето си някога. Това бе усмивка на надеждата, която ободряваше и лекарския екип. Помня и безсънните нощи на майка ми, която не се отделяше от моето легло и излизаше извън сградата на "Пирогов" единствено, за да отиде на църква да се моли. Оказа се, че нещастието ни приближи до Бога и ние Го търсехме с ревността на нуждата. Но моят ум не може да даде обяснение на случилото се и аз питах непрестанно: "Защо именно аз, Господи? С какво заслужих тази участ? С какво и къде съгреших пред Теб?"
Въпроси, въпроси, които ме измъчваха, на които тогава не намирах отговор. Водех безмълвен разговор с нашия Създател. Разговор, изпълнен с въпроси, негодувание и ропот, смирение и очакване. Много често моето "Аз" вземаше надмощие над смирението, което води към търпение и това за мен беше предпоставка за духовно и физическо отпадане, което ме водеше към отчаяние.
Изписаха ме от болницата без никаква надежда за възстановяване. Дори инвалидната количка, според лекарите, беше нещо, непостижимо за мен. Но аз все пак вярвах. Бях се молила Бог да не допусне смъртта ми. Знаех, че Той ще ми помогне да седна и на инвалидния стол. И това стана. Аз плачех от радост и благодарях на моя небесен Баща за тази милост, за това великодушие, което не заслужавах.
Едва няколко години по-късно осъзнах, че това мое състояние бе част от Божия план за мен и то като отговор на моите молитви. На 7-ми октомври 1991 год. преживях своето истинско обръщение към Бога и започнах новия си живот, подарен ми от Него. Скуката и самотата бяха изчезнали. Останаха в спомените, заедно с това, което бях написала през тези години:
Четири стени, навяващи тъга.
Прозорец с мрачна гледка и врата.
Жив труп на болнично легло,
жена с пресъхнала уста -
нима съм аз това?!
Започнах с братя и сестри по дух да изучавам Библията. От това се роди нов вид поезия, насочена към Бога:
Когато се почувствам слаба
и към Него пламъка на вярата
в буен огън не гори,
жадно пия от извора на Словото
и не огън, а клада в мен
започва да пламти.
Останалите, с които пътувах в колата в онзи ден, и които не бяха пострадали като мен, тръгнаха по нечестиви пътища. Аз се моля за тях да се обърнат към Бога и да Го приемат в сърцата си.
О, безумци в суетата
не ще намерите приятели добри -
елате в лоното на Светлината
и Бог ще ви спаси.
Разбрах каква е стойността на Христовата жертва за мен и съм се предала в ръцете на Бога с молитва Той да ме очиства от всеки грях и да направлява живота ми според Своята воля. Божият план за живота на всеки от нас е различен, както са различни и Неговите методи на действие, но Божията цел за всеки е да бъде спасен, да бъде благословен.
В тоз свят безумен
единствено чрез Божията любов
аз ще оцелея -
за да живея,
за да живея.
По чуден начин се научих да пиша и да рисувам. Доктор Антон Иванов ми изпрати книгата "Джони". Прочетох я за една нощ и след три дни вече правех първите си успешни опити да пиша с уста, легнала на дясната си страна с писалка между зъбите. Малко по-късно започнах и да рисувам по същия начин. Имах възможност да присъствам на премиерата на филма "Джони" в кино "Европа Палас" в София и Джони /в този филм тя играе себе си, пресъздавайки повратните събития в своя живот/ ми стана много по-близка. Нашите съдби бяха почти еднакви. Заедно с нея страдах, стисках зъби или се смеех.
Няколко години по-късно се срещнах и лично с Джони Ериксон. Примерът, който тя ми даде, заедно с Божията подкрепа и сила ми помогна много в организирането на новия ми живот и неговите цели. Щастлива съм в това си състояние, тъй като Божията благодат, която е с мен, осмисля живота ми такъв, какъвто е. Въпреки трудностите, а те съпътстват всеки човешки живот на земята в една или друга степен, аз вече зная отговорите на многото въпроси, които по-рано ме измъчваха. Светият Божий Дух ми ги разкри чрез Библията.
Зная, че пътят, по който съм поела е стръмен и тесен, не е осеян с цветя. Но зная също, че Бог е с мен и с Неговата помощ ще го извървя до край. Бог е обещал, че няма да допусне да бъда изпитана повече, отколкото са ми силите, но заедно с изпитанието дава и изходен път, така, че да го издържа /1-во Кор. 10:13/. Сам Той ми помага да нося кръста си и тогава забравям за неговата тежест. Мисля само за Голгота, за пътя, който моят Спасител извървя заради мен, натоварен и с моите грехове, за да ме спаси, да ме дари с вечен живот. Самотата вече не ми тежи, защото зная, че никога вече не съм сама. Бог е винаги с мен. Дал ми е и прекрасна майка, която ми е и приятелка, и сестра. Двете се радваме в Божия мир и така по-леко понасяме житейските неволи.
Щастлива съм, много съм щастлива в Божията светлина. Той протяга Бащински ръце към всеки един от нас. Усещам присъствието Му и зная, че мога да разговарям с Него в молитва...
Все още ли не сте отворили сърцата си за Спасителя?
БЛАГОДАРНОСТ
Боже, благодарна съм Ти много,
че Си с мен и ме опази в огън,
че ме подкрепи да не се скърша,
да вървя, макар сълзи да бърша.
Ако Ти не Си, ще се затрия,
с Теб мога чашата да пия.
Мариела Въндева, Враца
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.