Атанас Ваташки, публикува в Църква общност общество Атанас Ваташки 29 февруари г. 09:37
Един ден, малко момиченце попитало баща си, какво имал предвид проповедникът, когато говорил за вярата. Той й казал да чака за отговора. Веднъж, докато правел нещо в мазата, входът към която бил с капак на пода, детето го попитало: “Татко, мога ли да дойда долу при теб?”
“Да”- казал той. Момиченцето се запътило да слиза, но открило, че стълбата била преместена и казало:
“Не мога да сляза, защото няма стълба”.
“Скочи, аз ще те хвана” - казал баща й.
“Но, аз не мога да видя нищо” - отвърнало момиченцето.
“Аз мога да те видя - бил отговорът. - Скочи и ще те уловя, ръцете ми сега са широко отворени.”
Детето не се двоумило повече. То било сигурно, че баща му е готов да го хване, въпреки че не можело да го види. Скочило и безопасно се приземило в ръцете му. Така е и с вярата. Пътят изглежда тъмен и ние не можем да видим Бог. Но, Той е там, готов да ни приеме, когато отиваме при Него чрез вяра. Тогава чувстваме тези вечни ръце, които ни обгръщат и държат.
Евангелие от Йоан. 1:12
А на онези, които Го приеха и повярваха в Неговото име, Той им даде възможност да станат Божии чеда.