Март 2, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Автор : прот. Йоан Романидис

3. Православието като официална религия на Римската империя.

Имайки всичко това предвид, ние разбираме защо Византийската империя се е стремяла да има Православието като своя официална религия и защо тя е положила толкова много усилия да запази православната доктрина непокътната.

Защо тя е направила това? Просто, за да запази догмите като догми ли? Или, може би, защото православната доктрина в частност е била условие за лечението на имперските граждани, лечение, което би възстановило социалното здраве в империята чрез персоналното изцеление на всеки един нейн поданик. По-вероятно е второто.

Какъв е бил националният химн на Византийската империя? Не е ли бил „Спаси, Господи, Твоите люде, и благослови Твоето наследство; дай победи на императорите над варварите и чрез Твоя Кръст запази Своята държава“?

Този химн изразява идеологията – ако можем да я наречем така – на осъществяването на православното учение, вяра и живот в рамките на империята, т.е. на общонародно ниво.

Тъй като империята предвидила приноса за обществото и ползата от прилагането на православното терапевтично учение и метод, тя институирала и произвела православната вяра в официална имперска религия, така че държавата се изпълнила с енории, в които свещениците практикували този терапевтичен метод.

Така енориите растели с времето в общности от здрави граждани, както растяла и самата империя. Църквата, естествено, не отказвала това, а по-скоро работела в съгласие с държавата.

Случило се така, обаче, че тази власт, дадена на Църквата, заедно с църковната административна организация като реквизит, създали проблем с държавните длъжности като необходимо зло. Т.е. много от тези, които ламтели за обществени позиции, се представяли за православни, без да бъдат такива, и така Църквата започнала да се секуларизира.

Успоредно с всички тези неща Църквата имала задачата да пази империята от лекарите – шарлатани, т.е. от еретиците. Местните и вселенски събори се грижели стриктно за това.

В деянията на Вселенските събори ние намираме фразата: „Угодно беше на Светия Дух и на нас…“. Присъстващите на съборите казвали това, защото те владеели умната молитва, благодарение на която били вътрешно информирани за истинността на формулираните от тях декрети.

Днес, обаче, когато практикуването на умната молитва е твърде рядко сред епископите, ако събор от епископи се събереше и те се изправеха на откриването с думите: „О, Царю Небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който Си навсякъде и всичко изпълваш…“, щеше ли Светият Дух да ги просветли изцяло? Т.е. просто защото те са канонични епископи, събрали се на събор и произнесли молитвата?

Светият Дух не действа по този начин – т.е. при тези условия; други са необходими. Този, който произнася молитвата, трябва вече да владее умната молитва, която да работи в него, за да може сега, когато той участва в събора, Светият Дух да го просветли. Участниците във фалшивите синоди не са имали това молитвено състояние.

Епископите от миналото, обаче, са имали този духовен опит и когато те са се събирали като Тяло, те са знаели в сърцата си какво ги информира Светият Дух по определен въпрос. И когато са приемали решения, те са били уверени, че решенията им са истинни, здрави. Защото те били в състояние на просвещение и дори някои от тях били достигнали състояние на прослава, т.е. на обожение.

Така ние виждаме, че в древната Църква харизматичният елемент преобладавал (т.е. членовете били ръководени от даровете на Светия Дух), а  институционалните елементи (т.е. техните официалните църковни и административни функции) следвали. Това е напълно ясно в Новия Завет, в древната Църква и при великите Отци от Вселенските събори, от първия Вселенски събор (4 век) до деветия Вселенски събор, който се провел под ръководството на св. Григорий Палама ( четиринадесети век).

Този вид свидетелство на Светия Дух в сърцето на вярващия е познат само на тези, при които умната молитва се извършвала в техните сърца.

Умната молитва е емпирично потвърждение и уверение, че човешкият ум е излекуван. Подобно лечение е приложимо за всички хора, доколкото духовните предпоставки за терапевтичния метод са налице.

С други думи, този метод не е предопределен или създаден само за някои монаси, т.е., за някои хора, носещи раса – но за всички хора. Защото никъде в Свещеното Писание не се прави разграничение между монашеската духовност и духовността на миряните.

Свещеното Писание говори само за една духовност. Срещали ли сте някога откъс от Свещеното Писание, който да говори поотделно за духовността на миряните и за духовността на клириците? Няма такова нещо в Свещеното Писание. Духовността в Църквата е една и съща за всички вярващи.

Тази християнска духовност по своята същност е изцелителски метод, който е предоставен на всички хора от Христос. Той е предназначен за всички нас. Не само за монасите или за клириците, за образованите или за интелектуалците, защото в него не се съдържа чисто интелектуален елемент. Нито пък борави с външните и видими аспекти на човека, но по-скоро с неговите вътрешни и скрити такива.

Религията е невробиологична болест, но Православието е нейното лечение

Болестта на религията

Патриарсите и пророците на Стария Завет, апостолите и пророците на Новия Завет, също и техните наследници, са напълно наясно за болестта на религията и за Лекаря, Който я лекува: това е Господ (Яхве) на Славата. Той е Лекар на нашите души и тела. Господ е излекувал тази болест в своите приятели и верни последователи преди Своето въплъщение и продължава, като Богочовек, да я лекува и днес.

Въпросната болест се състои в късо съединение между духа в сърцето на човека (т.е., според Отците, неговата умна енергия) и неговия ум.

В своето нормално състояние енергията на ума извършва кръгообразно движение, като  манивела, извършвайки молитва вътре в сърцето.

В нейното болестно състояние умната енергия не се движи кръгово. Вместо това, разгърната и вкоренена в сърцето, тя засяда в мозъка и причинява късо съединение между ума и сърцето. Така понятията на разсъдъка, които са извлечени от обкръжаващия свят, стават понятия на енергията на ума , която през цялото време е вкоренена в сърцето. По този начин страдащият става роб на обкръжаващото. Като такъв той бърка представите, които идват от неговото обкръжение със своя Бог или богове.

Под термина религия ние разбираме всяко „изравняване“ на Нетварното  с тварното, и особено всяко „изравняване на представите“ за Нетварното с понятията и думите на човешката мисъл, което е и основата на идолопоклонството.

Тези понятия и думи могат да бъдат обикновени понятия и думи, или да включват изобразявания чрез статуи и образи, в рамките и извън предполагаем  божествено вдъхновен текст.

С други думи, изравняването на понятията за Бог и думите от Свещеното Писание с Нетварното също принадлежи на идолопоклонството, и е основа на всички ереси от миналото до днес.

В терапевтичната традиция на Стария и Новия Завет се употребяват подходящи понятия и думи като средство по време на очистването и просветлението на нашите сърца; те стават излишни по време на прославата, когато неописуемата, неразбираема и нетварна Божия слава, която изпълва всички създадени неща, се разкрива в Тялото на Христос.

След прославата, понятията и думите на умната молитва се завръщат в сърцето. Преживял прослава, човек се уверява, че няма подобие между тварното и Нетварното, и че е невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере.

Основата на ересите на Ватикана и на протестантите е, че те следват бл. Августин, който приема разкрилата се Слава на Бог в Стария и Новия Завет за нещо, което е „създадено“, което идва и си отива.

Не само това, но, което е по-лошо, той приема също, заедно с другите неща, че Ангелът на Великия Съвет и Неговата Слава са създания, които имат начало и край, приведени от Бог от нищото към съществуване, за да бъдат видени и чути, и които ще се върнат отново към несъществуващото, когато техните мисии се осъществят.

За да може, обаче, човек да има правилна насока в лечението на енергията на ума, той трябва да има като свой ръководител опита на някого, който е бил обожен и който свидетелствува за определени аксиоми: че между нетварния Бог и Неговите нетварни енергии, от една страна, и Неговото творение, от друга страна, няма подобие, и че е „невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере“ (св.Григорий Богослов).

Само на основата на тези догми е възможно да се избегне пагубното положение да се приеме дявола за водач посредством самозвани богослови, които спекулират относно Бог и божествените неща.

В своето естествено състояние, енергията на ума  регулира страстите – тези на глад, жажда, сън, инстинктът за самосъхранение (т.е. страхът от смърт) – така че те са непорочни.

В нездравото състояние на умната енергия, страстите стават осъдителни. Това, в комбинация с необузданото въображение, създават магическа религия за подчиняване на елементите на природата или за спасение на душата от материята до състояние на щастие и блаженство на тялото и душата.

Вярата, според Свещеното Писание, е сътрудничество със Светия Дух, Който инициира лечението от болестта на егоистичната любов в сърцето и нейната трансформация в любов, която „не търси своето“.

Това лечение завършва с прослава (обожение) и съставлява квинтесенцията на Православната Католическа Църква, която по този начин заменя идолопоклонството като ядро на елинската цивилизация от времето на Римската империя.

Ние трябва да имаме ясна представа за контекста, в който Църквата и държавата заедно виждали приноса на онези, които били обожени, за лечението на болестта на религията – лечение, което разрушава човешката индивидуалност  посредством търсенето на блаженство тук и отвъд гроба – за да можем да разберем причината, поради която Римската империя включила Православната Църква в своето законодателство.

Нито Църквата, нито държавата виждали църковната мисия като обикновено опрощение на греховете на вярващите с цел тяхното влизане в Рая след смъртта им. Това би било все едно докторите да простят болестта на хората, така че те евентуално да бъдат излекувани след като умрат.

Църквата и държавата знаели добре, че опрощението на греховете било само началото на лечението на болестта на човечеството, която е преследването на щастието.

Лечението започвало с очистването на сърцето и достигало до неговото възстановяване в нормалното му състояние на просвещение; и целият човек бил довеждан до съвършенство в свръхестественото състояние на прослава; т.е. на обожение.

Резултатът от това лечение и усъвършенстване до перфектност била не само подходящата подготовка за живот след смъртта на тялото, но също и трансформацията на обществото, тук и сега, от група егоистични и егоцентрични индивиди в общност от хора с безкористна любов, „която не търси своето“.

превод от английски: Свилен Хаджиев

източник: http://www.oodegr.co/english/