Февруари 19, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : отец Георгиос Бетсакос

Стелиос, скъпи мой брат и приятел, здравей!

Отдавна не съм ти писал, защото отсъствах. Трябваше да ти дам биографията, която копирах от книгата, издадена по случай тридесет годишнината от епископското служение на митрополит Антоний.

Искам де те уверя, че този човек беше свят. Животът му беше свят. Всички двадесет години, прекарани редом с него, аз виждах и чувствах това. Той излъчваше светлина, радост и умиротворение. Беше прост във всичко. Беден до крайност. Невъобразимо скромен.

Срамувам сe, когато си спомням колко пъти съм служил с него облечен в богато облачение, докато той, в същото време изглеждаше инзвънредно бедно.

Ще ти разкажа нещо възхитително. Бях си купил куфар, за да си слагам там облачението по време на пътуванията. Кожен. Веднъж той дойде в църквата, носейки със себе си дървен куфар, застлан от вътре с хартия и приличащ на прост сандък. Това ме накара да се засрамя. Аз съм свещеник, а той – владика. Казах му: „Дядо, така няма да стане. Вземете моя куфар.” Но той отказа. „Не – каза владиката – ти си глава на семейство, имаш деца, на тебе повече подобава да носиш този куфар.” В края на краищата той взе куфара. След няколко дни ми позвъни: „Да отидем да служим в едно село.” Пристигам и какво да видя? Дървения куфар. „Отново ли с него?”- попитах аз. „Скъпи мой, твоят много ми послужи. Дадох го на една бедна жена.”

Веднъж с роднини отидох до Сиатиста да го навестя. И какво виждаме? Митрополитът мие стълбата. „Парите, които би трябвало да заплатя на жена за работата, ги отдавам в полза на бедните. В края на краищата, ако сега бях в манастира, щях да изпълнявам някакво послушание.”

Един човек ми разказа следното. Това се случило в първите години на пребиваването на владиката в митрополията, когато той още не бил известен. В една неделя той се отправил в селото Войо. След края на литургията той излязъл от храма и започнал да чака, докато не мине някой да го откара обратно в Сиатиста. Той никога не си взел личен автомобил. Изведнъж пред него спряла кола, на волана беше човекът, който ми разказа тази история. „Отче, къде отиваш?” „В Сиатиста”- отвърнал владиката. „Аз също отивам там, но до мен седи жена. Ще ни бъде тясно.” Владиката предложил: “Ще ме вземеш ли в каросерията?” Шофьорът се съгласил. Владиката се качил в каросерията. Когато стигнали до Сиатиста, пред очите му изникнала следната картина: към колата се събрали хора и започнали да помагат на епископа да слезе, целувайки му ръцете. Шофьорът попитал: „Кой е този?” „Владиката” – му отговорили. Той заплакал: “Сложих владиката в каросерията, а жената на седалката…”

И такива случаи, Стелиос, са твърде много. Този свят човек остави имущества на митрополията. Свои манастири.

Безконечни часове изповед. При него идваше половината град Козани. Всенощни бдения. Народ от Кастория, Гребена, Козани, Птолемаида. Два пъти, бидейки наместник, по 2-3 месеца обикаляше всички села от района – 150 села!

На погребението му, когато епископ Христодул каза, че днес погребват светец, народът единогласно три пъти възкликна: „Свят!” И сега като си спомня настръхвам.

Наскоро излезе книгата „Монахолюбивият епископ”. Като я купя, ще ти я изпратя.

Предай поздрави на всички.

Моля се за вас.

Отец Георги

Козани, 12 март 2006 г.

източник: пемтусия