Септември 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Автор : Йоан Корнаракис

Извън всяко съмнение стресът е характерна психологическа особеност на човека от нашата епоха. Фрази като „стресова реакция”, „стресова ситуация”, „човек, склонен към стрес” и други подобни изказвания, касаещи понятието „стрес”, често се срещат в ежедневния ни живот. В различните психологически теории за несъзнателното стресът се характеризира като тревожен симптом на поведението, особено развил се във втората половина на 20 век.

Но човешката душа винаги е била подложена на стрес като скрита причина за предстоящо психическо разстройство, както незначително, така и сериозно. Просто във втората половина на ХХ век непрекъсващите сериозни и понякога неочаквани изменения на условията на човешкото съществуване, свързани с бързото развиване на науката и техниката, а също и съчетанието на различни социални, идеологически и културни фактори,са довели до рязко възбуждане на човешката психика и като следствие – до появата на психологически проблеми и психопатични симптоми, най-характерен от които е стресът.

Човешката душа е изпитала стрес още в рая след падането на човека в грях. Нарушаването на Божествената воля, станало вследствие на съдбовното непослушание на Адам, още в рая се е проявило като стресова реакция на резултатите от това непослушание.

Първата стресова реакция на Адам и Ева е свързана с тяхното самоусещане след грехопадението: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници” (Бит. 3:7).

Внимателното изучаване на тези библейски стихове показва, че, едва вкусили забранения плод, нарушителите на Божията воля видели сами себе си и тези образи били толкова омерзителни за тяхното самосъзнание, че те веднага, без ни най малко забавяне, побързали да скрият безобразността на толкова неприемливия за тях външен облик.

В тези думи ние виждаме два факта от живота на престъпилите Божията воля: недопустимо за тях грехопаденческо самосъзнание и опит да се скрие това самосъзнание. Тези  факти са свързани така, че можем да наблюдаваме стресовия характер на тази стремителност, с която те са побързали да осъществят скриването на своя осквернен от греха образ.

Освен това, втората стресова реакция на съпрузите относно техния отблъскващ образ било бързото и припряно скриване зад растящите в рая дървета, когато „чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневна хладина” (Бит. 3:8). Гласът Божий ги заставил да избягат със страх и да се скрият. Така „скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета”.

И когато Бог призовал Адам по име, питайки го: „Адаме, где си?”, той отвърнал, признавайки и едновременно оправдавайки този факт, че се крие зад райските дървета: „Чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих” (Бит. 3:10). Осъзнаването на „голотата” на техните образи, лишени от божествения дар на „образа и подобието”, се изразило в боязлива прямота и бягство от изобличаващото присъствие на Божия лик. „Достраша ме” и „се скрих”! Нарушението на Божията воля довело до страх и бягство.

Ако съпоставим тези две реакции на падналия човек – страха и бягството – с двете основни понятия на психологията на несъзнаваното, ние скоро бихме се убедили в съответствието на Адамовия страх със стреса, както го разбира съвременната психология.

В съответствие с тези съпоставки можем да заключим, че грехопадението съществено помрачило и нанесло сериозен удар по благодатното развитие на „образа и подобието”. Този велик Божий дар за първите хора се потопил в тъмата на нова духовна действителност, неизвестна и недостъпна за помрачения човешки разум, който, изразявайки се с езика на съвременната психология, можем да наречем несъзнателна психика.

По този начин, впоследствие, психическите реакции на падналия човек имали несъзнателен характер, тъй като разумът на човека, потопен в греховната тъмнина, не може да обозре бездънните дълбини на поробилия го грях.

Следователно не само стресът, но и навлизането в несъзнателното са симптоми на станалото в резултат на грехопадението повреждане на „образа и подобието”. По този начин стресът и навлизането в несъзнаваното обладават вътрешна греховна връзка, заключаваща се в преживяването на своята вина, поради нарушението на Божията воля. Това означава, че причина за стреса е чувството за вина, което се изразява в страх пред заплашващото и изобличително Божие присъствие.

Особено внимание заслужава фактът, че съвременната психология на несъзнаваното също разбира стреса като безсъзнателно чувство на вина, изпълващо човешкото битие. Несъмнено става дума за най-силното страдание на човешката душа -  преживяването на чувството за вина, което на свой ред е ядрото на невротическите разстройства като цяло.

От тази гледна точка стресът представлява неясна и неопределена тревога пред някаква заплаха или опасност. Основата на вътрешното напрежение, което често преминава в проява на стресови реакции и агресии, свидетелства за неговата първопричина – чувството за вина.

Но стресът като болезнен фактор на човешката душа, като страдание в определена степен  може да се използва като благо в духовното развитие. Съгласно св. Максим Изповедник страданията, неизкоренени по-рано от човешката природа, са полезни за духовното преуспяване. Хората могат да използват опита на преживените страдания за придобиването на небесни добродетели: страха за предотвратяването на бъдещо наказание и скърбите като желание да се изправим в час на съжаление за някое злодеяние, извършено в земния живот.

Тук става дума за „преработка” на някакво страдание в духовна добродетел. Св. Максим в своите творения подчертава тези методи на превръщане на отрицателния духовен опит в положителен и в съзидателна енергия за духовния живот.

По този начин „всяка страст, непременно образуваща се от съчетанието на нещо чувствено, на чувства и естествена способност, т. е. яростното начало на душата, желателното начало и нейния разум, отклонил се от това, което му е свойствено по природа, усърдният духовен борец може да измени в своя стремеж към добродетел, да обърне и пренасочи тази естествена сила от страстта към добродетелта.

Борещият се християнин, склонен към стрес, може да се опита да насочи вътрешното напрежение към висотите на духовния живот, като трезвение, бдение, внимание и други подобни духовни дейности и опит. В житията на светиите и светоотеческите творения намираме поучения, подбуждащи към използването за благо на стреса и страха. Ето някои примери на такива изказания:

1. В Стария Завет: „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет” (Пс. 2:11).

2. В Новия Завет: „… бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ” (Мт. 24:42). „… бъдете будни; понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите” (Мк. 13:35). „… със страх и трепет вършете своето спасение” (Фил. 2:12). „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1Пет. 5:8).

3. Според св. Макарий Египетски, този, който действително иска да се отблагодари на Бога и да приеме благодатта на Светия Дух, трябва да се принуждава да изпълни всички заповеди Божии  също както и този, който се стреми да се научи на молитва, „да принуждава и заставя себе си”. И този, който се стреми да живее по Божиите заповеди, „принуждава и заставя себе си и, в края на краищата, привиква към благочестивия живот. И ние да се заставяме и принуждаваме към придобиването на добродетели”.

Сам светият съветва: „Винаги в съзнанието си трябва да имаме грижа и страх, страх и болка, естествени и неизменни, и сърдечно съкрушение”.

Освен това, съгласно авва Доротей, непрестанно молещият се човек, който се удостоява с някакъв божествен дар, знае как го е получил и не може да се гордее с него и да счита, че го е постигнал със своите усилия. Напротив, той е задължен за този дар на Бога и постоянно и с трепет Го моли за това, да не стане недостоен за този дар и да не се лиши от Божията помощ и с това да открие своята немощ и слабост.

Появата на стреса по несъзнателни, неизвестни и непостижими за разума причини прави борбата с него крайно сложна, а понякога и невъзможна. Това се отнася и за всички страсти, свойствени на човешката личност. Затова опитът на светите отци говори за това, че духовният борец – това не е този, който изкоренява страстите, а този, който им се съпротивлява. По този начин методът на пренасочването на духовните сили от страстите към духовното преображение дава надежда и за богоугодна употреба на стреса: трезвена борба, стремеж към просвещение и самопознание в духа на непрестанната памет на името и присъствието на Бога в духовния живот на християнина.

Ако стресът се преживява като нежелателно психично принуждение, натиск, оказван над съзнанието на човека, то единственият способ да му се съпротивляваме, е да отвърнем с насилие на насилието на тази страст. Тук полезен се оказва съветът на преп. Нил Синайски, призоваващ със силата на благочестивото усърдие да побеждаваме силата на стреса и с „принуда да побеждаваме принудата”.

Изводи.

На въпроса: „Как духовният човек може да се отнася към стреса и да го използва за духовно усъвършенстване? – ние даваме следните кратки отговори:

- Да отдадем стреса и чувството за беззащитност, което го съпровожда, на милостта и любовта Божия.

- Да се опитаме да го разберем и разгледаме в неговите особености – страх, неясна тревога, необясними пориви на агресия, и, накрая, болезнена чувствителност и чувство за вина – като фактори на Божественото просвещение.

- Да идентифицираме в стреса чувството за вина, което често се явява негов главен източник. Забравеният греховен опит, неизповяданите грехове влекат след себе си безсъзнателна стресова реакция.

- Да се постараем да разберем духовното значение на стреса, подбуждащ ни към самопознание по обективни критерии.

- Да преобразим стресовото вълнение в трезвеност в духовния живот, съгласно съвета на св. Макарий Египетски: „И ние ще се самопринуждаваме към смиреномъдрие, любов и кротост, за да изпълни Бог сърцата ни със Своя Дух”.

Действително, противовес на стреса може да станат смиреномъдрието, любовта и кротостта.

източник: http://www.pemptousia.ru