Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2013 10:05 - АРХИМАНДРИТ МАКСИМ РАЙКОВИЧ (1801 – 1874) (АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА ОЩЕ НЕ Е РОДЕН, КОГАТО ДРЯНОВЧАНИНЪТ – ДУХОВНИК СЕЕ СЕМЕНАТА НА РОДОЛЮБИЕТО)
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 505 Коментари: 0 Гласове:
0




http://www.pravmladeji.org/node/2076

АРХИМАНДРИТ МАКСИМ РАЙКОВИЧ (1801 – 1874) (АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА ОЩЕ НЕ Е РОДЕН, КОГАТО ДРЯНОВЧАНИНЪТ – ДУХОВНИК СЕЕ СЕМЕНАТА НА РОДОЛЮБИЕТО)
Версия за печат
Автор:   Проф. Пенчо Далев
 

Първо отделение започнах през 1943 г. в старата сграда на училище „Максим Райкович”. Тогава средното образование беше на три степени: от първо до четвърто отделение, след това от първи до трети прогимназиален клас и накрая от четвърти до осми гимназиален клас. По време на ученичеството ми станаха реформи в учебното дело и направо от трети прогимназиален клас преминах в осми гимназиален, като завърших учението в единадесети клас. Защо моето училище се казваше „Максим Райкович”? Никой нищо не ни казваше. Дал бил пари за построяването му и толкоз. Това оправдаваше присъствието на гранитния му бюст в двора на училището. А край него аз минавах всеки ден като ученик. Смятам сега – минал съм край този гранитен паметник над 3000 пъти. И всеки път съм привеждал чело в поклон.


Максим Райкович, със светско име Минчо Райков Крински е роден в Дряново през 1801 година. Баща му изхранвал семейството, както всички колибари от този край със земеделие но бил майстор на крини. Един родов майсторлък, който се предавал от бащи на деца. За сведение на по-младите - крините са цилиндрични дървени съдове с приблизителни размери – диаметър около 50 сантиметра и дълбочина 25-30 сантиметра. Крината била единица мярка за зърнени храни и за земеделеца тя била задължителен предмет от неговите сечива. А тъй като земеделието е било основен поминък на населението от този край, може да се предположи колко необходими и уважавани са били майсторите на крини. От там и фамилията Крински. В този край на Балкана родът бил известен, като “Капранджиите” – от “капран”, турската дума за крина.


Но Минчо Крински не продължил занаята на баща си, да прави крини - въпреки бащиното желание.


След като 13-годишен завършил дряновското килийно училище, самоволно напуснал дома и семейството и тайно постъпил като послушник в Дряновския манастир.


Тук малкият Минчо искал да продължи образованието си. Дряновският манастир е само на 3–4 километра от града и баща му скоро го открил. Хванал го за ухото и насила го довел в родния град за да го направи човек, т.е. бакалин.


Следващия  път Минчо избягал по-далеко – отишъл чак в Лясковец и се цанил при дядо Димо Абаджията. Целта на момчето била хем да учи занаят, с което да се издържа, хем да чете книгите. Но Минчо прекарвал повечето време с книгите отколкото с иглата и дядо Димо го изгонил. Отишъл в близкия до Лясковец Петропавловски манастир, за да се подстриже за монах, но се оказало, че игуменът на манастира бил грък. Минчо “обичал” гърците, колкото и турците и скоро вратите на манастира останали зад гърба му. От там отишъл в Преображенския манастир, който е близо до старопрестолния град.


Тук, в Преображенския манастир се подстригал и станал монах, като приел името Максим.


В манастира освен свещените книги дякон Максим изучавал и светските книги и преди всичко тези, свързани с историята на България. А такива тук не липсвали. Дяконът обикалял не само близките родни места но и цяла България и с ужас установил, че нашата църква изцяло се намирала под гръцко влияние. Служило се е на гръцки език и простите българи не отбирали нищо от словата на църковното служение. И тогава той се заклел да посвети живота си на борба срещу гърцизма.


През 1832 г го поканили за учител и свещеник в Лясковец.


Верен на своето призвание, Максим Райкович приел, основал българско училище в града и започнал да учи лясковските деца на българско четмо и писмо. В резултат на това съществуващото гръцко училище западнало. Силно намаляло гръцкото влияние, не само в Лясковец но и в близката Горна Оряховица, където също имало гръцко училище. В църквата отец Максим служил на славянобългарски и вече не се чувало гръцкото “Кирие елеисон”, а “Господи помилуй”. На Великден богомолците се поздравявали с “Христос воскресе”, а не с “Христос анесте”. Много от неговите ученици станали учители из цяла България и борци срещу фанариотите.


За да продължи от по-висока позиция борбата си срещу фанариотщината през 1835 г. отец Максим станал игумен на Петропавловски манастир край Лясковец и в скоро време успял да изгони гръцките калугери и да ги заменил с български. Нека само споменем, че великият Апостол на свободата още не е роден. А отец Максим сеел семена не само за независима българска църква. Той взел участие и в окървавената Велчова завера през 1835 г., за което бил арестуван и откаран в Търновския конак. По пътя успял да избяга и дълго време се укривал. След това отново се върнал в Лясковския манастир. Тук през 1842 г. приел като калугер Неофит Бозвели и двамата духовници станали съратници в борбата за църковна и политическа независимост. За да оценим тази връзка нека кажем две думи и за този светец на нашето Възраждане.


Неофит Бозвели е роден в Котел към края на 18 век. Той е ревностен и най-непримирим борец в историята на българската черковна независимост. Ученик е на великия Софрони Врачански и подобно на него вгражда целия си съзнателен живот в храма на Българското Възраждане. Бозвели пише трудове за просвещението на българите и то не само за да им покаже тяхната тежка участ, да изобличи поробителите, но и да им даде познания в естесвените науки. И, представете си, тези познания той предава в стихотворна форма:


“Землеописанието обстоятелствене представлява,


Сущо понятно, кръговидно землята обявлява


Колкото словесни (хора, б.а.) по нея обитаватъ.


Кой, въ което место живее, за да познаватъ.


Зато, нежние юноши, въ учение обучайте се,


И непрестанно, в чтении книгъ, упражняйте се.”


В стихотворна форма Неофит Бозвели дава високата си оценка за своя приятел и съратник отец Максим Райкович: “…Имашъ Максима помощникъ, / кой е народенъ поборникъ, /Дерзайте и говорете, / от никого се не бойте…/ …Гърци из Болгария испадете…” И на друго място: “Речи и кажи на Максима, / твоего и моего другаря, / да не дава Греку таксима, / да го не пуща в олтаря…”


Неофит Бозвели умира в 1848 г (тогава се ражда Ботев!) като заточеник в Света гора.


Борбата на отец Максим Райкович с гърцизма, като игумен на Петропавловския манастир


се изразявала в директно противопоставяне на гръцкия владика в Търново и то при конкретни обстоятелства. Когато владиката изпратил своите слуги да искат агнета от манастира отец Максим ги отпратил с думите: “Свети Петър и Павел не хранят агнета за фанариоти. Но имам едно старо куче, което ми е непотребно. Него мога да дам на владиката.” Това окончателно вбесило гръцкия висш духовник и той наклеветил отеца пред турските власти, че е бунтовник и подготвя въстание. Надвиснала опасност за живота на отец Максим. Той се укрил при приятели в Лясковец, след което предрешен до неузнаваемост напуснал родния край и избягал в Сърбия. После в Браила прекарал годините 1847-1849 и от там се прехвърлил в Галац, където останал до края на живота си.


В чужбина неговата родолюбива дейност не стихнала, напротив, продължила с още по-голям замах.


В Галац имало голяма българска колония. Със своите проповеди отец Максим обединил прокудените от родината българи. Неговият писмен позив “Жалостно увещание” осъдил позабравилите род и родина българи. И за тях отец Максим построил българска църква и българско училище.


През 1853 г по време на Кримската война отец Максим Райкович се записва като доброволец в руската армия. Тук той служи като свещеник на българските “волентири”, които са няколко хиляди души, и взима участие в сраженията с турците при Севастопол. После служи в руска военна болница. За заслугите му руският император го награждава със златен кръст за храброст и медал. След войната отецът отново се връща в Галац, където вече е приет като български консул, като водач на българите в цяло Влашко. Той защищавал техните интереси пред румънските власти, а авторитетът си пред румънския крал Куза извоювал, като му помогнал да сложи ръка върху гръцките манастири в Румъния.


Знаменателни са връзките на отец Максим с Раковски. През 1857 г Раковски решил да основе едно българско “Дружество словесности” за “просветата на българския народ”, предвестник на Българското книжовно дружество – Българската академия на науките след Освобождението. Раковски изпратил свой емисар до ол Максим Райкович в Галац с искане да му помогне в благородното дело. Хубаво е да се цитират някои от редовете на писмото на Раковски до отеца. То започва с обръщението: “Високо преподобнейши отче Максиме!” И по-нататък: “…В наше не кратковременно в Галац стояние доволно обширно сми разговаряли что нам е днес нужно едно поне дружество словестности за просвещения нашего народа. Ето ми с Божию помощию нагласихме нечто за то. Но, знайш, че такова начало, за да са одържи, трябва доста спомагатели… Надея се и уверен съм, че с благодарения ще да ся потрудите не само от тамо да събирате спомосъществувания, но и от Букурещ, спроти наш разговор. Моля ви в име отъчества! … Ужидаящ ваш радостно творний успех оставам, всеусордний ваш Г.С.Раковски.”


Оценката си за родолюбивата дейност на отец Максим Раковски дава в друго писмо до свой съмишленик:


“…Поздравете отца Максима от моя страна и му кажете, что голяма българска съдбина стои на негови ръце, и нека смисли добре каков свещен дълг го на то непременно принуждава и чест ще доби, нека сам размисле!” През 1967 г веднага след като бил изгонен от Сърбия, Раковски три пъти посещавал Галац – и заради отеца, а и заради своите братя по оръжие от Втората българска легия в Белград, които тук били много. Под влияние на отец Максим, разпространителите на книгите на Раковски – “О Асеню первому” и “Горски пътник”, обикаляйки страната задължително минавали през родния му град - Дряново. Свой план за освобождението на България Раковски изложил пред едно тайно заседание, на което присъствували Стефан Караджата, Хаджи Димитър, отец Максим Райкович и други съмишленици. За предводител на комитете в Галац бил определен архим. Максим Райкович.


Последното ярко дело отец Максим сътворил в края на живота си.


В завещанието си той разпределил цялото си имущество така: на българското училище в Галац – 450 жълтици; на женското училище в Дряново (става дума за 1872 г.!) – 250; на мъжкото училище в Дряново – 250; за стипендия на един беден добър ученик от Дряново, който да продължи образованието си – 300; за бъдещата българска гимназия или друго висше народно училище, което би се учредило най-скоро в България, в който град и да било – 250; за стипендия на едно бедно момче от Галац – 100; за Търновското девическо училище – 100; за училището в Лясковец – 100.


Спомням си друго подобно дело – дарението на карловските братя Евлоги и Христо Георгиеви за построяване сградата на Софийския университет. Впрочем, братята са се познавали с архимандрита и даже заедно са работили в Галац «на полза роду». Каква е разликата? В мащабите? Не, няма никаква разлика! Всеки давал толкова, колкото имал и можел.  Впрочем, станете уважаеми братя Георгиеви от бронзовите си кресла пред Университета и поздравете вашия съмишленик и събрат по дело – отеца Максима Райковича, дряновчанина.


Сега вече е ясно, защо пред училището в Дряново стои гранитен бюст-паметник на архимандрит Максим Райкович и в началото на учебната година децата оставят цветя пред него.



Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 14006479
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9370
Архив
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031