Постинг
02.08.2013 16:20 -
Строгата любов и обидчивите християни
Строгата любов и обидчивите християни
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=509%3A2013-08-02-10-49-28&catid=65%3A2011-01-19-12-26-39&Itemid=143
Написано от прот. Андрей Ткачов
Петък, 02 Август 2013 12:42
Онзи велик диалог, в който на въпроса на Христос „вие за кого Ме мислите?“ Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), бил предшестван от не по-малко важни думи. Господ попитал: „Кой мислят хората, че съм Аз, Сина Човешки?“ и учениците отговорили, че едни Го мислят за Иоан Кръстител, други за Илия, а трети за Йеремия или някой от пророците. Върху тези споменати имена си струва да обърнем по-голямо внимание.
Иоан Кръстител, Илия, Йеремия.
И тримата били със силен дух, строги в думите, гонени от хората. Това, което напълно отсъствало у тях бил духът на лъстивото ласкателство и човекоугодничество. Те не са галили ушите на слушателите си и не са ги облизвали както котката – майка своето потомство, но за тях се отнася по-скоро казаното: „Аз ги поразявах чрез пророците и ги биех с думи на устата Си“ (Ос. 6:5).
„Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Покажете плод достоен за покаяние!“ – ето някои от Иоановите думи.
Йеремия проповядвал скръб, печал, плен, разрушение на Храма. Той огласявал греховете на хората, изброявал ги подробно и ги лишавал от всяка суетна надежда, защото неговата душа била на косъм от смъртта във всички дни на пророческото си служение.
Илия пък бягал от Йезавел и и предрекъл безславната смърт и скотско погребение. Той се криел, скърбял, просил от Бога да вземе душата му, посрамил жреците на Ваал и лично той ги нарязал като стотици безсловесни жертви при реката. Всичко това е трудно да се разбере и страшно да се представи, но това е Божията правда. У Илия не се забелязвало нищо сладко, нищо мило, нищо еснафски добро. Както и у Иоан, както и у Йеремия.
А какво казва запознатият с катехизиса човек. Навярно, че това е от Стария Завет с неговата религия на страха и авторитета, подчинението и заплахите, строгите наказания и телесни благословения. Да, възлюбени деца на евангелската благодат. Вие както винаги сте неизменно прави в областта на теорията. Но хайде да отбележим една черта, по-вид незначителна, но по от гледна точка на истинността – важна и знаменателна.
Въплътилата Се Любов, Словото станало плът, вечната Премъдрост Божия пита: „За кого Ме мислят хората?“ И учениците, предавайки народния слух, отговарят, че хората мислят Христос за Иоан Кръстител, за Илия, за Йеремия. Те не казват, че хората нямат с кого да сравнят Христос, понеже Той е нежен като кърмачка, добър към всички, като дядо към внучетата си и мек като елей. Не, хората сравняват Христос с пророците, които прекарали живота си в сълзи и борба, изобличавали, заплашвали, борили се, били неразбрани и отхвърлени, нямали това, което днес наричаме „личен живот“, приличали на изранени воини.
Дали хората не бъркали? Не, не бъркали. Ние сме тези, които бъркаме, като създаваме за успокоение на съвестта си шаблонния образ на добричкия Иисус, макар че нито Божието Слово, още по-малко идващият Съд ни дават право за това.
Иоан, Илия, Йеремия.
Въпросът не е само в това, че Христос както Иоан зове към покаяние, както Илия възкресява мъртви и както Йеремия известява неминуемите и страшни наказания за лукавите грехолюбци. Въпросът е също в това, че у Христос има милост, но няма ласкателство. У Него има любов, и Той Самият е Любов, но това е истинска любов, която ние често не съумяваме да разпознаем.
Христос наистина е прост и достъпен, но в самата си простота Той е непостижим. Той е явил Себе Си, но „но никой не познава Сина, освен Отца“ (Мат. 11:27). У Него няма сантименталност, сълзливост, Той е показал любовта чрез живота Си, делото и Жертвата, а не чрез риторически упражнения.
За това е нужно да се говори, за да се съкрушат следващите идоли. Тези идоли всъщност не са мраморните истукани с идеални пропорции, а най-вече лъжовните мисли и неверните житейски постановки. Християнската любов е зряла, кръстна и взискателна.
Хората подменят любовта със сантиментално дърдорене и всеопрощение, които произлизат не толкова от състрадание, колкото от безразличие. „Да не сте посмели да ни ругаете. Христос е казал всички да се обичат“ – казват едните. „Да, ние не ви ругаем. Правете каквото искате. Само не ни закачайте“ – отговарят другите. Това е една от нашите разновидности на любовта, която се предполага, че е прочетена в Евангелието.
Струва си да обърнем внимание на това, че Христос сравнително малко говори за любовта. Той говори за нея като за „нова заповед“ на най-близките си ученици на Тайната вечеря, в атмосферата на увеличаващи се заплахи и приближаваща се изкупителна смърт. Той говори за нея не като за нещо лесно, радостно и естествено, а като за връх на Откровението. Той Сам е готов на дело след немного време на Кръста да докаже Своето ново учение чрез молитвата за мъчителите и с влизането в Рая на единия от разбойниците. И все пак през живота и служението Си Той не злоупотребява с думата „любов“.
Той не казва: „Скъпи митари и грешници, мили садукеи и фарисеи! Много ви обичам. Да, просто много. Обичайте и вие всички хора и нека да живеем в мир“. Вместо това Той често казва „Горко вам, лицемерци...“ Това е и любовта в действие, понеже да обичаш не означава да припадаш и да се разтапяш в усмивки, а да изкараш жилото и да превържеш раната, без да обръщаш внимание на това, че болният се мръщи.
„Кажете на праведника, какво е благо за него, и той ще вкуси от плодовете на делата си, а горко на беззаконника, защото ще има отплата за делата на ръцете му“ (Ис. 3:10). Ето това е любов в действие.
Наречете някого куче и той страшно ще се обиди, или дори ще почне да се кара. А Христос казва на една от жените, просеща изцеление за дъщеря си, че трябва най-напред да нахрани децата. Не е добре първо да се хранят псетата. Това е все едно да отидем на лекар, а той да ни каже, че лекува само хора, а нас или децата ни, защото сме псета, а не хора – няма да ни лекува. Да си представим това е невъзможно! А на всичкото отгоре е и престъпление! Но това е само произволен преразказ на едно от евангелските събития, завършили с изцеление на страдащото момиче. (Вж. Мат. 15:21-28).
Наистина, Христос е изпитвал вярата на майката. Наистина Той знаел преди това, че така или иначе ще изцели дъщеря и. Но колко сурово Той я изпитва, и колко голяма е била вярата и, и как всичко това не съвпада с илюзорните представи за сладката Иисусова доброта!
А ние нямаме такава голяма вяра като тази жена, и такава готовност да приемем всичко случващо се като от Божиите ръце. Затова и си оставаме неизцелени и обидени. Обидени на Бога.
Той постоянно Се държи с нас не така, както очакваме. Дотам, че ние Му строим храм, а Той ни казва, че на това място няма да остане камък върху камък. Казваме Му: „Господи, Господи, открий ни Се!, а Той ни отговаря: „Махнете си, не ви познавам“. В крайна сметка Той Се държи с нас като Господ: непредсказуемо и парадоксално.
Когато съгрешиш и с очи към небето започваш да се срамуваш, когато буквално изгаряш от срам, Той идва като роса и разхлажда душата. А когато се възгордееш и си въобразиш нещо, Той е готов да размаха бича и да те изгони навън от храма заедно с търговците и купувачите. С една дума – Той е Господ. Нему – слава, а за нас – страх, който съкрушава вътрешните идоли.
Всичко това особено силно се отнася за свещениците. На нормалния човек му се иска да живее с всички в мир и да угажда на хората. Иска му се да се усмихва на всички като фризьор на постригания клиент или като продавач на клиента си. Иска му се да бъде културен и ласкаво безразличен и да получава в отговор на това малка доза културна вежливост, но така, че никой да не влиза в душата му. Но на свещеника това „простичко щастие“ е забранено с оглед угрозата той да се превърне в лъжепророк.
Щом си длъжен да проповядваш Христовото слово, то ти си длъжен от време на време да споменаваш за Илия, Йоан Кръстител и Йеремия. Не казвам да бъдеш като тях, но казвам – поне да ги споменаваш. Тези тримата не са разказвали приказки, и с оглед на приближаващите се бедствия са въздигали страшен и отрезвяващ глас. Можели да ги приемат като бесновати и груби. Можели да се окажат врагове на народните светини. Добре, че в онези дни ги е нямало такива идоли като толерантността или такива документи като Декларацията за правата на човека. Ако тези неща са съществували в онези дни, животът на пророците би бил още по-тягостен.
Всичко това трябва да бъде ясно най-вече на свещеника. От него се очаква да бъде добрия доктор Ох-боли; заедно с това, той е призван да бъде Йеремия; а всъщност той е само човек, комуто е поръчано крайно отговорно служение, и което той носи ту в страх, ту в изнемога, ту в недоумение.
Свещеникът не е длъжен да хвали хората. Той не е длъжен и да ги ругае. Той е длъжен да се моли за хората, да ги учи на правия път и да се насилва да ги обича, което само по себе си е почти невъзможно дело и без Божията благодат просто не съществува по природа. Ако Бог даде любов на свещеника, то тогава самата любов ще го научи на всичко, сама ще му покаже кога да прегърне и кога да откаже прегръдка; има време да нанесеш рана и време да я излекуваш (вж. Еклесиаст 1 гл.)
А хората (всички хора, включително свещениците) заедно с това, според думите на св. ап. Павел, неумолимо се движат към това до край да станат „самолюбиви, сребролюбиви, горди, надменни, злоречиви... сластолюбиви, нежели боголюбиви, показващи благочестие, но отрекли се от силата му“. (2 Тим. 3:2-5).
Те няма да приемат здравото учение, но „според похотите си ще избират за себе си учители, които галят слуха“ (2 Тим. 4:3). И всеки свещеник е длъжен да живее сред тях, да се моли за тях, да се учи и да се насилва да ги възлюби, да слуша от тях неразбиране, упреци и претенции. По неволя не веднъж и дваж ще му се наложи да се спомни за самотата на Йоан в тъмницата, когато отгоре се вихрило Иродовото празненство; и сълзите на Йеремия върху развалините на Светия Град; и скръбните думи на Илия: „Убиха свещениците Ти, разрушиха жертвениците Ти и моята душа търсят“.
Иоан, Йеремия, Илия...
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=509%3A2013-08-02-10-49-28&catid=65%3A2011-01-19-12-26-39&Itemid=143
Написано от прот. Андрей Ткачов
Петък, 02 Август 2013 12:42
Онзи велик диалог, в който на въпроса на Христос „вие за кого Ме мислите?“ Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), бил предшестван от не по-малко важни думи. Господ попитал: „Кой мислят хората, че съм Аз, Сина Човешки?“ и учениците отговорили, че едни Го мислят за Иоан Кръстител, други за Илия, а трети за Йеремия или някой от пророците. Върху тези споменати имена си струва да обърнем по-голямо внимание.
Иоан Кръстител, Илия, Йеремия.
И тримата били със силен дух, строги в думите, гонени от хората. Това, което напълно отсъствало у тях бил духът на лъстивото ласкателство и човекоугодничество. Те не са галили ушите на слушателите си и не са ги облизвали както котката – майка своето потомство, но за тях се отнася по-скоро казаното: „Аз ги поразявах чрез пророците и ги биех с думи на устата Си“ (Ос. 6:5).
„Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Покажете плод достоен за покаяние!“ – ето някои от Иоановите думи.
Йеремия проповядвал скръб, печал, плен, разрушение на Храма. Той огласявал греховете на хората, изброявал ги подробно и ги лишавал от всяка суетна надежда, защото неговата душа била на косъм от смъртта във всички дни на пророческото си служение.
Илия пък бягал от Йезавел и и предрекъл безславната смърт и скотско погребение. Той се криел, скърбял, просил от Бога да вземе душата му, посрамил жреците на Ваал и лично той ги нарязал като стотици безсловесни жертви при реката. Всичко това е трудно да се разбере и страшно да се представи, но това е Божията правда. У Илия не се забелязвало нищо сладко, нищо мило, нищо еснафски добро. Както и у Иоан, както и у Йеремия.
А какво казва запознатият с катехизиса човек. Навярно, че това е от Стария Завет с неговата религия на страха и авторитета, подчинението и заплахите, строгите наказания и телесни благословения. Да, възлюбени деца на евангелската благодат. Вие както винаги сте неизменно прави в областта на теорията. Но хайде да отбележим една черта, по-вид незначителна, но по от гледна точка на истинността – важна и знаменателна.
Въплътилата Се Любов, Словото станало плът, вечната Премъдрост Божия пита: „За кого Ме мислят хората?“ И учениците, предавайки народния слух, отговарят, че хората мислят Христос за Иоан Кръстител, за Илия, за Йеремия. Те не казват, че хората нямат с кого да сравнят Христос, понеже Той е нежен като кърмачка, добър към всички, като дядо към внучетата си и мек като елей. Не, хората сравняват Христос с пророците, които прекарали живота си в сълзи и борба, изобличавали, заплашвали, борили се, били неразбрани и отхвърлени, нямали това, което днес наричаме „личен живот“, приличали на изранени воини.
Дали хората не бъркали? Не, не бъркали. Ние сме тези, които бъркаме, като създаваме за успокоение на съвестта си шаблонния образ на добричкия Иисус, макар че нито Божието Слово, още по-малко идващият Съд ни дават право за това.
Иоан, Илия, Йеремия.
Въпросът не е само в това, че Христос както Иоан зове към покаяние, както Илия възкресява мъртви и както Йеремия известява неминуемите и страшни наказания за лукавите грехолюбци. Въпросът е също в това, че у Христос има милост, но няма ласкателство. У Него има любов, и Той Самият е Любов, но това е истинска любов, която ние често не съумяваме да разпознаем.
Христос наистина е прост и достъпен, но в самата си простота Той е непостижим. Той е явил Себе Си, но „но никой не познава Сина, освен Отца“ (Мат. 11:27). У Него няма сантименталност, сълзливост, Той е показал любовта чрез живота Си, делото и Жертвата, а не чрез риторически упражнения.
За това е нужно да се говори, за да се съкрушат следващите идоли. Тези идоли всъщност не са мраморните истукани с идеални пропорции, а най-вече лъжовните мисли и неверните житейски постановки. Християнската любов е зряла, кръстна и взискателна.
Хората подменят любовта със сантиментално дърдорене и всеопрощение, които произлизат не толкова от състрадание, колкото от безразличие. „Да не сте посмели да ни ругаете. Христос е казал всички да се обичат“ – казват едните. „Да, ние не ви ругаем. Правете каквото искате. Само не ни закачайте“ – отговарят другите. Това е една от нашите разновидности на любовта, която се предполага, че е прочетена в Евангелието.
Струва си да обърнем внимание на това, че Христос сравнително малко говори за любовта. Той говори за нея като за „нова заповед“ на най-близките си ученици на Тайната вечеря, в атмосферата на увеличаващи се заплахи и приближаваща се изкупителна смърт. Той говори за нея не като за нещо лесно, радостно и естествено, а като за връх на Откровението. Той Сам е готов на дело след немного време на Кръста да докаже Своето ново учение чрез молитвата за мъчителите и с влизането в Рая на единия от разбойниците. И все пак през живота и служението Си Той не злоупотребява с думата „любов“.
Той не казва: „Скъпи митари и грешници, мили садукеи и фарисеи! Много ви обичам. Да, просто много. Обичайте и вие всички хора и нека да живеем в мир“. Вместо това Той често казва „Горко вам, лицемерци...“ Това е и любовта в действие, понеже да обичаш не означава да припадаш и да се разтапяш в усмивки, а да изкараш жилото и да превържеш раната, без да обръщаш внимание на това, че болният се мръщи.
„Кажете на праведника, какво е благо за него, и той ще вкуси от плодовете на делата си, а горко на беззаконника, защото ще има отплата за делата на ръцете му“ (Ис. 3:10). Ето това е любов в действие.
Наречете някого куче и той страшно ще се обиди, или дори ще почне да се кара. А Христос казва на една от жените, просеща изцеление за дъщеря си, че трябва най-напред да нахрани децата. Не е добре първо да се хранят псетата. Това е все едно да отидем на лекар, а той да ни каже, че лекува само хора, а нас или децата ни, защото сме псета, а не хора – няма да ни лекува. Да си представим това е невъзможно! А на всичкото отгоре е и престъпление! Но това е само произволен преразказ на едно от евангелските събития, завършили с изцеление на страдащото момиче. (Вж. Мат. 15:21-28).
Наистина, Христос е изпитвал вярата на майката. Наистина Той знаел преди това, че така или иначе ще изцели дъщеря и. Но колко сурово Той я изпитва, и колко голяма е била вярата и, и как всичко това не съвпада с илюзорните представи за сладката Иисусова доброта!
А ние нямаме такава голяма вяра като тази жена, и такава готовност да приемем всичко случващо се като от Божиите ръце. Затова и си оставаме неизцелени и обидени. Обидени на Бога.
Той постоянно Се държи с нас не така, както очакваме. Дотам, че ние Му строим храм, а Той ни казва, че на това място няма да остане камък върху камък. Казваме Му: „Господи, Господи, открий ни Се!, а Той ни отговаря: „Махнете си, не ви познавам“. В крайна сметка Той Се държи с нас като Господ: непредсказуемо и парадоксално.
Когато съгрешиш и с очи към небето започваш да се срамуваш, когато буквално изгаряш от срам, Той идва като роса и разхлажда душата. А когато се възгордееш и си въобразиш нещо, Той е готов да размаха бича и да те изгони навън от храма заедно с търговците и купувачите. С една дума – Той е Господ. Нему – слава, а за нас – страх, който съкрушава вътрешните идоли.
Всичко това особено силно се отнася за свещениците. На нормалния човек му се иска да живее с всички в мир и да угажда на хората. Иска му се да се усмихва на всички като фризьор на постригания клиент или като продавач на клиента си. Иска му се да бъде културен и ласкаво безразличен и да получава в отговор на това малка доза културна вежливост, но така, че никой да не влиза в душата му. Но на свещеника това „простичко щастие“ е забранено с оглед угрозата той да се превърне в лъжепророк.
Щом си длъжен да проповядваш Христовото слово, то ти си длъжен от време на време да споменаваш за Илия, Йоан Кръстител и Йеремия. Не казвам да бъдеш като тях, но казвам – поне да ги споменаваш. Тези тримата не са разказвали приказки, и с оглед на приближаващите се бедствия са въздигали страшен и отрезвяващ глас. Можели да ги приемат като бесновати и груби. Можели да се окажат врагове на народните светини. Добре, че в онези дни ги е нямало такива идоли като толерантността или такива документи като Декларацията за правата на човека. Ако тези неща са съществували в онези дни, животът на пророците би бил още по-тягостен.
Всичко това трябва да бъде ясно най-вече на свещеника. От него се очаква да бъде добрия доктор Ох-боли; заедно с това, той е призван да бъде Йеремия; а всъщност той е само човек, комуто е поръчано крайно отговорно служение, и което той носи ту в страх, ту в изнемога, ту в недоумение.
Свещеникът не е длъжен да хвали хората. Той не е длъжен и да ги ругае. Той е длъжен да се моли за хората, да ги учи на правия път и да се насилва да ги обича, което само по себе си е почти невъзможно дело и без Божията благодат просто не съществува по природа. Ако Бог даде любов на свещеника, то тогава самата любов ще го научи на всичко, сама ще му покаже кога да прегърне и кога да откаже прегръдка; има време да нанесеш рана и време да я излекуваш (вж. Еклесиаст 1 гл.)
А хората (всички хора, включително свещениците) заедно с това, според думите на св. ап. Павел, неумолимо се движат към това до край да станат „самолюбиви, сребролюбиви, горди, надменни, злоречиви... сластолюбиви, нежели боголюбиви, показващи благочестие, но отрекли се от силата му“. (2 Тим. 3:2-5).
Те няма да приемат здравото учение, но „според похотите си ще избират за себе си учители, които галят слуха“ (2 Тим. 4:3). И всеки свещеник е длъжен да живее сред тях, да се моли за тях, да се учи и да се насилва да ги възлюби, да слуша от тях неразбиране, упреци и претенции. По неволя не веднъж и дваж ще му се наложи да се спомни за самотата на Йоан в тъмницата, когато отгоре се вихрило Иродовото празненство; и сълзите на Йеремия върху развалините на Светия Град; и скръбните думи на Илия: „Убиха свещениците Ти, разрушиха жертвениците Ти и моята душа търсят“.
Иоан, Йеремия, Илия...
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
