Постинг
06.03.2013 15:21 -
Завръщането на блудния син
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 549 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.03.2013 15:24
Прочетен: 549 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 06.03.2013 15:24
Завръщането на блудния син
http://zadrugata.com/2013/03/05/завръщането-на-блудния-син/
автор: протоиерей д-р Любивой Стоянович, превод от сръбски: свещ. Ивайло Долмов
..Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота.
И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот.(Лука 15:11-13)
Когато човек изгуби добрия път няма край на неговото пропадане. Тук изплува въпроса: как се губи добрия път? Дали някой, нещо ни взима или отказва? Не, не става въпрос за това! Става въпрос за нашето самоволно оттегляне и отстъпване. Отстъпването от Пътя пък, винаги води до загуба на смисъла. То е безпътицата на греховното притъпяване, от страна на самозадовояващия се човек, който става безцелен в своето самолишение. Всичко започва със забравянето и незнанието. Защото какво друго означават думите: “дай ми моя дял” освен състояние на изгубена памет. Защото този, който помни добре и знае, че всичко което има е дар, който трябва да запазиш и умножиш. Дадено му е даром за да прояви себе си творчески, а не да го пропилее разсипнически само искайки своето, а загубвайки себе си. Това са трагичните безпътици които унижават и обезценяват. Човек, самоизлъган и поддаден само на нуждата на намери и осъществи “своето” и незабелязва как лесно изгубва себе си в разсипничеството. Такива разсипници, несъздатели ги споменава сам Христос с думите:”който не събира с Мене, разпилява..”; следователно всяко пилеене на нещата около себе си в неблагословена употреба е реално разпиляване на самия себе си и хабене, при това без да го осъзнаваме. Така пренебрегваме Божия дар и нямайки желание да бъдем съ-творци, нито търпението да бъдем наследници се превръщаме в грабители въобразявайки си, че така осъществяваме основните си права на живот. Това е безпътието на утъпялата греховност, която се основава на неблагодарността.
Най – жалкото отношение на човешката неблагодарност към Бога е тогава, когато човек желае да запази своята богообразна свобода дадена му от Него. Тогава се ражда измамата, че да вземеш значи да си свободен, да харчиш, без мярка и без смисъл означава истински да живееш. Странна измама, чрез която неотговорността ни се представя като гаранция за свобода, а всъщност без отговорност свободата е празна и лишена от красота. Друг извод от притчата е за нетрайната радост на такъв начин на живот, там където има недостатъци там няма място и за трайна радост.
Да искаш своето, а не да даваш себе си е самомнително решение на революционен ентусиазъм на прибързания човек, самолишаващ себе си от Литургичния смисъл и красота на даряване и приемане. Той се обременява от вълненията на празни желания, не иска да служи на Бога, а иска да е подвластен на себе си и на своите похотни измами. Така обезблаготявайки себе си и оголвайки се в празнотата на безцелността, самоволно излиза от Благословеното Царство и нетърпеливо бяга и се скрива в “далечна земя”, където всичко прикючва с оскъдица след краткотрайното удоволствие. Искайки самоволно повече от това което му е дадено, започва със човекоугодничество, за да стигне до животински начин на живот. Тази нарцисоидна празнина не е знак за богооставеност, а е реалност на богоотсъпничество, човешкото отдалечаване от Бога. Никога Бог не се отдалечава от нас, но не ни се и налага а ни се дава ненатрапващо. Не ни спира и не ни забранява нищо. Ние често в незнанието си постъпваме неотговорно и си представяме, че с неверието си можем да се освободим.
Така търсим “своето право” или своя дял и напускаме общността на вярата. Сами следователно, се отдалечаваме и довеждаме до безпътие, а в това Бог не ни пречи, тъй като уважава това което ни е дал – свободата. Подведени от греховна притъпялост ние не виждаме това, защото имаме само потребителски амбиции и желания в себе си.
Човек е призван за благодатно богоосиновяване. Това е непрестанен дар и призив Божий, който е ясен и звучен.
Човек тогава, когато не го разбира добре и до край, когато изпадне в заблуда и незнание става блуден син. Остава син, въпреки, че е блуден от перспективата на своеволието си, но в Божиите очи остава все още син, защото призивът или поканата към осиновление остава завинаги отворена. Човек самоволно се затваря и тук е основната причина на всяка самовлюбеност (нарцистичност), заради която става отдалечен и от самия себе си, тъй като отдалечавайки се от Бог, непознавайки дареното ни от Бога богоосиновление, човек става непрестанен беглец от смисъла. Но бидейки и такъв, в състояние в което, всичко е разточителствал и всичко е изгубил, за Бога не е крайно и безвъзвратно изгубен. Надеждата съществува, защото я има и се дава от Бог. Човек трябва само да се повдигне от забравата и отчуждението и така да преодолее пропастта, в която се е самовлюбил поддавайки се на похотите и забавленията. Когато похарчи всичко това и се изправи пред своето самоунижение благо на този човек, съумял да разсъди и види безсмислието на своето лутане.
Тогава “идва на себе си”, всъщност разпознава даруваното от Бог осиновление, и така пожелава да се върне в “Домът на Отца“, в Църквата. Така влиза в литургичната динамика, преобразявайки революционния ентусиазъм и отчуждение с богослужебна пълнота.
Изпразнен и измъчен в чуждата земя се връща при Отца (баща си), който го чака насреща с голяма радост. Не го дочаква сурово или с укор. Не го съди с мярката на неговото отчуждение, а с родителска любов го дочаква. Вижда неговото покаяние и го подкрепя усавършавайки неговия подвиг на покаяние. Синът търси място за слуга в покайно смирение, а Отец прави гозба с голямо веселие и възвръща сина в достойнство обличайки го в нови дрехи и указвайки му чест с пръстен, като жив знак на принадлежност и вярност, като вечност на съюза и общението. Това е постоянната реалност в живота, не някаква приказка от миналото, красиво съчинена и разказана поучително. Има много хора, които са готови за миг да се отрекат, лесно да се обидят, порицаят и отчуждят от Бога, но Бог никога нас не ни изоставя. Той ни чака и излиза да ни посрещне. Не ни пресреща, но не ни и забравя. Не ни оставя сами, но и не решава нищо без нас сам, а е винаги с нас, добродетелен с търпение в любовта. Това ние често не го разбираме. Когато пък става на въпрос за мене, тогава никога не ми е достатъчна Божията любов и прошка, а когато е въпрос за друг, тогава се питаме заради какво Бог му прощава толкова.
Така загубваме радостта на покаянието неприемайки факта на спасението за всички. Ние сме директни съдии един другиго. Така, ако се трудим поне (макар) формално да не бъдем блудни синове, в опастност сме да станем неблагодарни синове и завистливи братя, защото порицаваме Отца, изтъквайки своята вярност и заслуги срещу братовото падение и отчуждение. Като че ли все едно сме последователи на партия или идеология, и си съперничим за симпатията на идолите за превилегии и първенство. Това е странно и не съществува в реалния църковен живот. Няма в църквата нито стаж от миналото, нито придобити и извоювани привилегии, а важи: който издържи до края той ще се спаси, без значение, кога е започнал. Който е започнал подвига на вярата трябва и да го завърши добре и до край.
Този, който търси своите права, било като отчуждение и бягство или като роптене и завист, въпреки привидното си оставане в Дома на Отца е далеч от истинската вяра. Покаяние е нужно и в двата случая, защото себичното самолюбие е двигател и в двата случая на противопоставянето. Така, че са еднакво отдалечени от Бащината любов, и този, който е поискал своето в началото, както и този, който по-късно изтъква себе си и своите заслуги. Ние във всеки случай се намираме винаги в опасност и от едната, и от другата, но чрез силата на истинската вяра всичко се превъзмогва. Всичко става жива радост. Който не умее да се радва на ближния и на неговото спасение не е християнин, а се опитва да стане такъв. Ще стане наистина християнин тогава, когато овладее това препятствие, прекрачвайки с вяра всички свои вътрешни клопки, със сигурността на спасението, а не държайки се като онзи, който мисли, че да вярваш значи да уподобяваш Бога на себе си, а не вместо себе си да уподобяваш на Бога в реална и добродетелна набожност. Нашето съвремие изобилства с разнообразни примери от отчуждение до завист. Трябва да се каже, че понякога завистта е по тежка от отчуждението, защото така се изгубва човек в противенето си поради незнание и неприемане на Божията любов. Всичко се измерва само чрез заслуги и просто като, че ли злорадието става начин по който се мисли за другия. И когато той се придвижи с покаяние напред, ние го пресрещаме изброявайки неговите грехове и възпрепятстваме покаянието и спасението му. Откъде накъде имаме такова право?!?
Каква връзка има това с кръсто-възкресенската красота на вярата? Това е преголям проблем на онези християни, които не познават и не уважават силата на покаянието, и в това несъгласие проявяват желание да затворят църковните двери пред мнозина, питайки се къде са били до вчера. Вместо да се радват, че днес са заедно с тях, те злонамерно им отхвърлят покаянието и така и самите те губят осещането за спасение и по този начин добрия християнски вкус.
Нека отхвърлим всяка злонамереност към другия. Нека не се затваряме в себе си, нито в религиозна строгост, която води в фанатична сляпост. Това неозначава, че трябва да сме наивни и лекомислени неразличаващи лукавството и лъжата на някои, които нямат покайна пълнота. Тогава ще познаем какво е истинско покаяние и ще се радваме в неговата неописуема красота на истинско преображение на отпадналия и отчужден човек. Ще го видим като брат и вечен събрат, радвайки се на реалноста в Литургията на непреходната гозба/трапеза с Отца, но и с братята.
http://zadrugata.com/2013/03/05/завръщането-на-блудния-син/
автор: протоиерей д-р Любивой Стоянович, превод от сръбски: свещ. Ивайло Долмов
..Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота.
И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот.(Лука 15:11-13)
Когато човек изгуби добрия път няма край на неговото пропадане. Тук изплува въпроса: как се губи добрия път? Дали някой, нещо ни взима или отказва? Не, не става въпрос за това! Става въпрос за нашето самоволно оттегляне и отстъпване. Отстъпването от Пътя пък, винаги води до загуба на смисъла. То е безпътицата на греховното притъпяване, от страна на самозадовояващия се човек, който става безцелен в своето самолишение. Всичко започва със забравянето и незнанието. Защото какво друго означават думите: “дай ми моя дял” освен състояние на изгубена памет. Защото този, който помни добре и знае, че всичко което има е дар, който трябва да запазиш и умножиш. Дадено му е даром за да прояви себе си творчески, а не да го пропилее разсипнически само искайки своето, а загубвайки себе си. Това са трагичните безпътици които унижават и обезценяват. Човек, самоизлъган и поддаден само на нуждата на намери и осъществи “своето” и незабелязва как лесно изгубва себе си в разсипничеството. Такива разсипници, несъздатели ги споменава сам Христос с думите:”който не събира с Мене, разпилява..”; следователно всяко пилеене на нещата около себе си в неблагословена употреба е реално разпиляване на самия себе си и хабене, при това без да го осъзнаваме. Така пренебрегваме Божия дар и нямайки желание да бъдем съ-творци, нито търпението да бъдем наследници се превръщаме в грабители въобразявайки си, че така осъществяваме основните си права на живот. Това е безпътието на утъпялата греховност, която се основава на неблагодарността.
Най – жалкото отношение на човешката неблагодарност към Бога е тогава, когато човек желае да запази своята богообразна свобода дадена му от Него. Тогава се ражда измамата, че да вземеш значи да си свободен, да харчиш, без мярка и без смисъл означава истински да живееш. Странна измама, чрез която неотговорността ни се представя като гаранция за свобода, а всъщност без отговорност свободата е празна и лишена от красота. Друг извод от притчата е за нетрайната радост на такъв начин на живот, там където има недостатъци там няма място и за трайна радост.
Да искаш своето, а не да даваш себе си е самомнително решение на революционен ентусиазъм на прибързания човек, самолишаващ себе си от Литургичния смисъл и красота на даряване и приемане. Той се обременява от вълненията на празни желания, не иска да служи на Бога, а иска да е подвластен на себе си и на своите похотни измами. Така обезблаготявайки себе си и оголвайки се в празнотата на безцелността, самоволно излиза от Благословеното Царство и нетърпеливо бяга и се скрива в “далечна земя”, където всичко прикючва с оскъдица след краткотрайното удоволствие. Искайки самоволно повече от това което му е дадено, започва със човекоугодничество, за да стигне до животински начин на живот. Тази нарцисоидна празнина не е знак за богооставеност, а е реалност на богоотсъпничество, човешкото отдалечаване от Бога. Никога Бог не се отдалечава от нас, но не ни се и налага а ни се дава ненатрапващо. Не ни спира и не ни забранява нищо. Ние често в незнанието си постъпваме неотговорно и си представяме, че с неверието си можем да се освободим.
Така търсим “своето право” или своя дял и напускаме общността на вярата. Сами следователно, се отдалечаваме и довеждаме до безпътие, а в това Бог не ни пречи, тъй като уважава това което ни е дал – свободата. Подведени от греховна притъпялост ние не виждаме това, защото имаме само потребителски амбиции и желания в себе си.
Човек е призван за благодатно богоосиновяване. Това е непрестанен дар и призив Божий, който е ясен и звучен.
Човек тогава, когато не го разбира добре и до край, когато изпадне в заблуда и незнание става блуден син. Остава син, въпреки, че е блуден от перспективата на своеволието си, но в Божиите очи остава все още син, защото призивът или поканата към осиновление остава завинаги отворена. Човек самоволно се затваря и тук е основната причина на всяка самовлюбеност (нарцистичност), заради която става отдалечен и от самия себе си, тъй като отдалечавайки се от Бог, непознавайки дареното ни от Бога богоосиновление, човек става непрестанен беглец от смисъла. Но бидейки и такъв, в състояние в което, всичко е разточителствал и всичко е изгубил, за Бога не е крайно и безвъзвратно изгубен. Надеждата съществува, защото я има и се дава от Бог. Човек трябва само да се повдигне от забравата и отчуждението и така да преодолее пропастта, в която се е самовлюбил поддавайки се на похотите и забавленията. Когато похарчи всичко това и се изправи пред своето самоунижение благо на този човек, съумял да разсъди и види безсмислието на своето лутане.
Тогава “идва на себе си”, всъщност разпознава даруваното от Бог осиновление, и така пожелава да се върне в “Домът на Отца“, в Църквата. Така влиза в литургичната динамика, преобразявайки революционния ентусиазъм и отчуждение с богослужебна пълнота.
Изпразнен и измъчен в чуждата земя се връща при Отца (баща си), който го чака насреща с голяма радост. Не го дочаква сурово или с укор. Не го съди с мярката на неговото отчуждение, а с родителска любов го дочаква. Вижда неговото покаяние и го подкрепя усавършавайки неговия подвиг на покаяние. Синът търси място за слуга в покайно смирение, а Отец прави гозба с голямо веселие и възвръща сина в достойнство обличайки го в нови дрехи и указвайки му чест с пръстен, като жив знак на принадлежност и вярност, като вечност на съюза и общението. Това е постоянната реалност в живота, не някаква приказка от миналото, красиво съчинена и разказана поучително. Има много хора, които са готови за миг да се отрекат, лесно да се обидят, порицаят и отчуждят от Бога, но Бог никога нас не ни изоставя. Той ни чака и излиза да ни посрещне. Не ни пресреща, но не ни и забравя. Не ни оставя сами, но и не решава нищо без нас сам, а е винаги с нас, добродетелен с търпение в любовта. Това ние често не го разбираме. Когато пък става на въпрос за мене, тогава никога не ми е достатъчна Божията любов и прошка, а когато е въпрос за друг, тогава се питаме заради какво Бог му прощава толкова.
Така загубваме радостта на покаянието неприемайки факта на спасението за всички. Ние сме директни съдии един другиго. Така, ако се трудим поне (макар) формално да не бъдем блудни синове, в опастност сме да станем неблагодарни синове и завистливи братя, защото порицаваме Отца, изтъквайки своята вярност и заслуги срещу братовото падение и отчуждение. Като че ли все едно сме последователи на партия или идеология, и си съперничим за симпатията на идолите за превилегии и първенство. Това е странно и не съществува в реалния църковен живот. Няма в църквата нито стаж от миналото, нито придобити и извоювани привилегии, а важи: който издържи до края той ще се спаси, без значение, кога е започнал. Който е започнал подвига на вярата трябва и да го завърши добре и до край.
Този, който търси своите права, било като отчуждение и бягство или като роптене и завист, въпреки привидното си оставане в Дома на Отца е далеч от истинската вяра. Покаяние е нужно и в двата случая, защото себичното самолюбие е двигател и в двата случая на противопоставянето. Така, че са еднакво отдалечени от Бащината любов, и този, който е поискал своето в началото, както и този, който по-късно изтъква себе си и своите заслуги. Ние във всеки случай се намираме винаги в опасност и от едната, и от другата, но чрез силата на истинската вяра всичко се превъзмогва. Всичко става жива радост. Който не умее да се радва на ближния и на неговото спасение не е християнин, а се опитва да стане такъв. Ще стане наистина християнин тогава, когато овладее това препятствие, прекрачвайки с вяра всички свои вътрешни клопки, със сигурността на спасението, а не държайки се като онзи, който мисли, че да вярваш значи да уподобяваш Бога на себе си, а не вместо себе си да уподобяваш на Бога в реална и добродетелна набожност. Нашето съвремие изобилства с разнообразни примери от отчуждение до завист. Трябва да се каже, че понякога завистта е по тежка от отчуждението, защото така се изгубва човек в противенето си поради незнание и неприемане на Божията любов. Всичко се измерва само чрез заслуги и просто като, че ли злорадието става начин по който се мисли за другия. И когато той се придвижи с покаяние напред, ние го пресрещаме изброявайки неговите грехове и възпрепятстваме покаянието и спасението му. Откъде накъде имаме такова право?!?
Каква връзка има това с кръсто-възкресенската красота на вярата? Това е преголям проблем на онези християни, които не познават и не уважават силата на покаянието, и в това несъгласие проявяват желание да затворят църковните двери пред мнозина, питайки се къде са били до вчера. Вместо да се радват, че днес са заедно с тях, те злонамерно им отхвърлят покаянието и така и самите те губят осещането за спасение и по този начин добрия християнски вкус.
Нека отхвърлим всяка злонамереност към другия. Нека не се затваряме в себе си, нито в религиозна строгост, която води в фанатична сляпост. Това неозначава, че трябва да сме наивни и лекомислени неразличаващи лукавството и лъжата на някои, които нямат покайна пълнота. Тогава ще познаем какво е истинско покаяние и ще се радваме в неговата неописуема красота на истинско преображение на отпадналия и отчужден човек. Ще го видим като брат и вечен събрат, радвайки се на реалноста в Литургията на непреходната гозба/трапеза с Отца, но и с братята.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
