Mалките хора
Posted  by Светослав Ангелов on 30/07/2012 in Есеистика

Предоставено от о. Стоян Костов (Пазарджишко), разказ на негов приятел

- Добре сте ми дошли, влизайте – отецът ни кани в пристройката на двора – вземете си сладки, има и кола, сипете си.  Ами ти,  как се реши така да дойдеш при мен? – отчето не се смее, но пламъчето в очите му ми говори доста – познаваме се от почти един живот…
 - Нали знаеш, рано или късно моментът идва…  Или го чувстваш, или не…
 - Знам…  А ти помниш ли, какво ти казах преди десетина години: “Аз теб ще те кръстя”,  а ти се смееше? Никой не вярваше тогава… Те още не вярват…  Кога е сватбата?
 - Другата събота, отец Любомир ще ни венчае. Ти ще дойдеш ли?
 - Не мога, на панихида съм в Кубрат.  една година откакто отеца там си отиде. Беше болен от множествена склероза, четири години му помагахме – кой с каквото може… Единственият православен свещенник в оня край. Навремето е бил барета, огромен човек, скала – а болестта го отнесе без време. Поддържаше българския дух там…  Хората са измъчени,  нямат смелост да кажат, че са българи – осемдесет процента са турчоля там – гледат кой ходи на църква  и после – горко му… А тези нашите тука – безбожници. Всяка неделя правя служба по час и половина – идват две-три бабички, няма кой една свещ да дойде да запали. Виж книгата – за шест години откакто съм тук – десет кръщанета и три венчавки. И всички – на хора от други места. Така са – нямат вяра, всичко е изкоренено. Ти знаеш ли, че от 41-ва година, докато не дойдохме да живеем тук,  е нямало свещенник в селото? Църквата беше порутена, вода течеше отвсякъде… Писах до Синода, до частни спонсори – никой не дава. Отгоре на всичко  имахме спор със Синода – казах им всичко, което мисля – и за печелбарството, и за демагогията, и за това как само си пълнят гушите. Спряха заплатата за две години. Как се оправяме ли? Мъкнем дърва от гората и каквото изпратят нашите… Господ е с нас, не се притеснявай. А църквата я оправихме с дружни усилия – всеки помогна с каквото може и виж какво стана. Тая пристройка я направихме преди месец – да има къде да посрещнем хора по празници.

- А циганите? Как се справяш – има доста из село? Пистолет, пушка не си ли скатал вкъщи, доколкото те познавам, сигурно си…  не за тебе, децата да пазиш?
 - Знаеш ли,  когато Господ е вдигнал ръце от крепостта, стражите са безсилни. Каквото има да става ще става. Смирение и прошка трябва да има. Преди години, когато бяха поръчали да ми счупят краката, лежах в болница два месеца – това беше преди, ти помниш. Удариха ме с бухалка по главата, после ме вързаха с белезници и ми извиваха краката – е виж, белегът още е тук. Разбрах кой  бе поръчал  и той разбра, че знам. Сега питал, разпитвл – как съм,  къде съм,  какво съм говорел… Питаш дали искам да отвърна? Прошка, трябва да има прошка, когато си простил, ти си в мир със себе си. А него ще го е страх до последният му ден… Още малко остана да съм по тоя край – помолих да ме преместят горе в Родопите,  по махалите – там няма православни свещенници, турците претопяват хората, смачкват ги. Ще изкарам там десетина години, после ще видим. Децата? Ще им намерим училище  и там хора живеят.

Поговорихме още час, а после пристъпихме към тайнството на кръщението. Истински ритуал, от истински човек. Двама заклети атеисти на среща след десет години – никога не казвай никога…
http://zadrugata.com/2012/07/30/mалките-хора/