Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2012 16:32 - ХРИСТИЯНСТВОТО ЗАПОЧВА С КОЛЕНОПРЕКЛОНЕНИЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 540 Коментари: 0 Гласове:
0



Християнството започва с коленопреклонение
 15.05.12  | О. Георги Чистяков

 

Днес, когато говорим с хора, които признават, че не вярват в Бога, но въпреки това твърдят, че биха искали да вярват, практически винаги те обясняват своето неверие с това, че знаят малко или въобще нищо не знаят за Бога, за Евангелието, за Църквата, но най-вече – за нейните обреди. Не може да не обърнем внимание на това, че тези хора, въпреки че се отнасят към вярата с голямо уважение, я смятат за някаква особено знание, което е скрито за тях. Те винаги подчертават, че не са посещавали неделно училище, че не са ги учили как да мислят за Бога и казват, че точно затова им е трудно да вярват. Хората, които са далеч от Църквата, както и онези, които отнасят себе си към Църквата, или онези, които се смятат за православни, но не се причисляват към Църквата – всички те смесват вяра и убеждения, вяра и богословски, философски и дори политически възгледи, смесват вяра и морал.

В крайна сметка познаването на Бога се подменя от знанието за Бога. И така привърженикът на „руската идея”, на самодържавието, на руския начин на живот, този който с носталгия си спомня за това, „как едно време са живели нашите предци”, ценителят на църковната древност, на иконите или на песнопенията или изобщо ценителят на културата на нашето минало започва да мисли, че той е православен християнин. Така се ражда християнството на ума или православието на идеята, с други думи – не православна вяра, а идеология. А някои просто си мислят, че не може да си руснак и да не си православен; те само отнасят себе си към православието и дори не могат да обяснят, в какво се състои тяхното православие. Това дори вече не е православие на идеята, това прилича на религиозната принадлежност в паспорта и нищо повече.

Християнството започва с коленопреклонение

При това ние някак забравяме, че християнството започва с коленопреклонение. Самият Спасител казва в Проповедта на Планината: „влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно” (Мат. 6:6). Наистина нашата вяра започва точно от това нелогично и с нищо не обяснимо желание да се обърнем към Бога, да заговорим с Него. Нашата вяра започва от потребността да виждаме в Бога не „Него”, за когото можем да разсъждаваме, а „Тебе”, с когото можем да говорим, от необходимостта от лична среща с Христос. Да бъдеш наистина християнин означава не да споделяш възгледите на другите православни християни, а да имаш дълбока лична необходимост от богообщение. Необходимостта от молитва, от това да заключиш вратата на празната стая, да застанеш на колене и т.н. – именно необходимост, а не дълг или задължение.

Преди няколко години, когато детската Библия още не се продаваше свободно, един сътрудник на Академията на науките посети Патриаршията във връзка с някаква работа, свързана с пътуване в чужбина. Той купи от там детска Библия за своя син, защото смяташе, че детето трябва да познава Омировите поеми, Махабхарата и Рамаяна, Песента за Нибелунгите и т.н., в това число и Библията. Той даде Библията на шестгодишния си син и забрави за това.

След няколко дни той самият или неговата съпруга влизат вечерта в стаята на сина им и виждат, че момчето стои на колене в леглото си и се моли. Никой не го бил учил на това, дори никой не бил говорил с него за Бога. Но когато отворило Библията, то самото изведнъж усетило порив на сърцето към Бога. Порив, който идва от дълбините на неговото „аз” и с нищо не може да се обясни; това вероятно е синаповото зърно (на вярата – б.пр.), от което израства дървото на вярата (ср. Мат. 13:31-32). Но ако това зрънце, което – да не забравяме – е най-малкото от всички семена, не падне в сърцето, то се получава не вяра, а идеология. Религията без сърцевина е или начин на живот, характерен с пости, със своя стилистика (в облеклото, в поведението и т.н.), с обичаи и дори с църковни служби, или е начин на мислене, свързан със следването на едни или други принципи и теории; но не е живот с Христа, нито пък живот в Христа.

Преди всичко едно нещо ни прави християни: това е потребността да се молим, да откриваме сърцето си пред Христа; това е необходимостта навсякъде да носим със себе си Евангелието и да се потапяме в него, да се вслушваме в това, което ни говори Господ. Често ни питат: колко пъти трябва да ходим на църква, да се изповядваме, да се причастяваме и т.н. На това аз винаги отговарям: вие не трябва да правите нищо, ако не чувствате необходимост за това.

Вяра в чудото

Християни ни прави освен това не просто вярата в нещо, а вярата в чудото. Важното е да разберем, какво означава това. Вероятно, най-добре ще ни помогне евангелският разказ за кръвоточивата жена в Евангелието от Марка (5:25-29). Тази жена, „която страдаше от кръвотечение дванайсет години, и много бе претеглила от много лекари, потрошила всичко, що имала, и не бе получила никаква полза, а беше й станало още по-зле” (Марк. 5:25-26).

И в онзи момент, в който тя в опитите си да се излекува е изчерпила всичките си човешки възможности, я среща Господ, но не по-рано, влиза в живота й и я изцелява. Христос идва да изцели някого тогава, когато това не е в състояние да направи никой лекар или когато просто няма лекар, когато всичко, което зависи от нас, вече е направено. Но да очакваш чудо там, където може да помогне медицината, означава да изкушаваш Господа, Твоя Бог. И може би точно затова толкова рядко стават чудеса в наши дни, защото ни се иска да се случи чудо, когато има друг изход, иска ни се да се случи чудо, само защото така ще е по-лесно. Ние очакваме чудо и се молим за чудо, без да сме изчерпали всичките си възможности; молим се за чудо, а би трябвало да се молим за сили, мъдрост, търпение и упоритост. Молим и не получаваме. Но това не означава, че не стават чудеса. Това означава точно обратното – че Бог твори чудеса. Но само в онези случаи, когато стоим на ръба на пропастта.

Трябва да представим на Бога нашата абсолютна честност, но по никакъв начин не бива да Му прехвърляме нашата отговорност за това, което се случва около нас. И тогава в нашия живот ще започнат да стават чудеса, както стават вече две хиляди години около светиите и праведниците. Точно за това говори апостол Иаков, когато възкликва, че „вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:26). За да разберем, какво представлява чудото, ние трябва преди всичко веднъж завинаги за се откажем от съветското разбиране за чудото, което отлично е описано в детската книжка за вълшебника Хотабич. Бог не е вълшебника Хотабич. Той очаква от нас „вярата от нашите дела” (виж Иак. 2:18). Той не ни черпи с безплатен сладолед, въпреки че обикновено ни се иска точно това. Обаче, когато Бог вижда вярата ни от делата, Той не ни оставя сираци (Ин. 14:18) и идва при нас и ни спасява и ни хваща от самия ръб на пропастта. Ако ние вярваме в това, то именно тази вяра побеждава всички наши страхове и ни прави християни. Ако вярваме в това, изведнъж се оказва, че нямаме врагове, защото не ги търсим и не се страхуваме от тях, а просто се трудим и просто се молим; и не защото така е редно, заповядано или защото е задължение на всеки православен християнин, а просто защото без това не можем да живеем.

"Твоето Царство" - какво е това?

Погледнато отстрани Царството Небесно още не съществува, то е в бъдещето. Християните смятат, че то ще настъпи някога и ще се разпространи по света. Можем да предположим, че така би говорил за Небесното Царство учен – религиовед. Ние християните, за разлика от многоучените религиоведи знаем, че това бъдещо Царство ни е дарено вече. Ние вече сме негови жители, вече сме жители на небето. И не случайно по време на всяка литургия свещеникът винаги благодари на Бога за това, че Ти, Боже, „си ни възвел на небето и дарувал Твоето бъдещо Царство”, като с това пряко и определено подчертава, че ние вече сме там. Наистина, погледнато отстрани, християнството изглежда като религия на очакването на някакви бъдещи промени или просто религия на очакването на живота след смъртта и на задгробното утешение на онези, които страдат тук. Но ако погледнем на нашата вяра отвътре, ще излезе, че тези бъдещи промени вече са започнали, че ние не чакаме края на историята, а още сега живеем след историята, че мъртвите вече възкръсват, че животът на бъдещия век вече е започнал. Затова всички християни са си съвременници. За нас преподобният Серафим, светите Франциск и Клара, света Ксения и другите светии не са личности от историческото минало. Светиите и дори онези сред тях, които са изиграли някаква забележителна роля в политическия или обществения живот на своята епоха, въпреки това принадлежат на нашето време не по-малко, отколкото на ХІІІ, ХVІІІ или ХІХ в. А Валерий Брюсов, Фьодор Сологуб или даже Михаил Кузмин, който е починал през 30-те години (на миналия век – б.пр.) и още има хора, които го помнят – те са само писатели от миналото; те принадлежат много повече на литературната енциклопедия, отколкото на днешния ден. Те са в миналото, а светиите са сред нас.

Бъдещето, което вече е настъпило

Веднъж ме питаха, какво означават думите на Иисус: „истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила” (Марк. 9:1). Тези думи означават това, което пише. Светиите още тук, още преди смъртта виждат Царството и стават негови жители. Затова те са признати за светии. Да, християнството е бъдеще, но бъдеще, което вече е настъпило. То е наше лично дръзновено и дори може би дръзко влизане в бъдещето. Обърнете внимание, какво място в Евангелието заемат двете думи: „вече” и ”днес”. Иисус казва на Закхея: ”днес стана спасение на тоя дом” (Лк. 19:9); и на благоразумния разбойник: „днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лк. 23:43). На друго място Иисус възкликва: „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят” (Йоан. 5:25). Думите „иде час” показват, че този час е в бъдещето, но Иисус веднага добавя: „и дошъл е вече”, т.е. това време вече е настъпило. Християнството е парадоксално и нелогично. То не се вписва в обичайната представа за времето, където има минало, сегашно и бъдеще. Християнството не е просто нелогично, то е дори абсурдно, но заедно с това то е реално. И последното е най-важно. Християнството не е нови идеи или нов светоглед, то е нов живот.

В какво се състои новият живот?

Преди всичко в това, че ние изведнъж откриваме, че слънцето свети по-различно, някак по-ярко; точно така, както е светило в детството ни, когато сме били на не повече от шест години. Страхът от смъртта изчезва от нашия живот, защото той не е нищо друго освен обратната страна на неудовлетвореността от живота. Спомням си една старица, Анна Симеоновна Солнцева от близкото до Москва село Малаховка. На 94 години, няколко дни преди смъртта си, тя казваше: „Искам да живея”. Тя не се страхуваше от смъртта, точно заради това че искаше да живее и именно заради това че се радваше на слънчевата светлина сякаш беше на шест или седем години. Страхът от смъртта е страшен само когато не обичаме живота.

На второ място, ние неочаквано и за самите себе си започваме да разпознаваме като свои сродници и близки хора онези, които никога не сме познавали, за които не сме чували нищо. За преподобни Серафим, вероятно, близки са били всички хора изобщо, които съществуват на света. За нас скъпи съвсем не са всички хора, защото ние просто не сме дорасли до това. Но все пак хората, които сутринта още не сме познавали, неочаквано привечер стават наши близки, по-точно ние разпознаваме в тях свои близки. В този смисъл можем да кажем, че християнството е религия на познаването. Не случайно Господ казва, че ще получим „сега, в това време … стократно повече … и братя, и сестри, и бащи, и майки, и деца” (Марк. 10:30). В Църквата заедно се оказват толкова различни хора, които никога и никъде на друго място не биха се срещнали. Вярата наистина обединява хората в едно цяло. В детската болница, където служа, веднъж на проскомидията едно момче ми подаде две листчета: на първото беше записал „за здраве” мама, татко и всички хора, които живеят на света; на второто беше записал „за упокой” дядо си Коля, баба Катя и всички покойници. Ето какво е християнството! Ето това е православието!

И накрая, на трето място, ние започваме да чувстваме необходимост да се молим, да благодарим на Бога, да Го молим да ни даде сили, мъдрост и любов. Молитвата е нещо като телефонна слушалка. Чрез нея се осъществява нашата постоянна връзка с Бога. Ние отиваме на църква всяка неделя в 7 часа сутринта, не защото така трябва, а защото не можем иначе, защото Той Самият ни чака там в тази сутрин. И ние чувстваме това.

Радостното възприемане на света, разпознаването на наши близки, макар и непознати, в хората на улицата, и накрая – необходимостта от молитва – това са трите основни признака, по които можем да разберем, че някой наистина е станал християнин, а не просто се увлича от християнството или от православието. И тук няма абсолютно нищо общо с нивото на неговото богословско образование, начетеността му и т.н. Но точно тук също и се крият и може би трите основни опасности за онзи, който е стъпил на пътя на духовния живот.

Трите опасности по пътя

Първата опасност се състои в това, че като станем християни, започваме да проявяваме равнодушие към обкръжаващия ни свят, към слънцето, небето, към пеенето на птиците и ромоленето на потоците. Обясняваме си това равнодушие с думите на св. Йоан Богослов: „Не обичайте света, нито което е в света” (1 Йоан. 2:15). Обаче, помнейки това място от Новия Завет, в никакъв случай не бива да забравяме, че думата „свят” в Светото Писание означава нещо различно от това, което влагат нея древногръцките философи. Това не е „светът около нас”, не е „космосът” в античния смисъл на думата. „Светът” в Писанието е „обществото”, т.е. съвкупността от онези отношения между хората, които са създадени без Бога, извън Бога и дори въпреки Неговата воля. Чрез думите на Своя апостол Христос ни призовава да не обичаме тези отношения. Но как може да не обичаме създадения от Бога свят, където „небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:2)? Това е грях против Бога. Не бива да забравяме това. Това е грях, който ни отнема радостта от битието и ни отлъчва от Бога.

Втората опасност е свързана с това, че често, когато отидем при Бога, ние прекъсваме отношенията с приятелите ни, прекъсваме връзките си с хората. Страхуваме се да не навредим на духовния си живот като изядем по време на пости нещо блажно или като слушаме на концерт или по радиото Шопен или Шуберт. Струва ни се, че след като сме открили Бога, не са ни необходими хора. Всяко царство обединява хората и особено Царството Небесно. Християнството е истинско, когато сме заедно, както апостолите, които „бяха заедно, и всичко им беше общо; … и всеки ден единодушно престояваха в храма” (Деян. 2:44, 46). Задължително трябва да помним това и да не превръщаме православието в религия на индивидуалното спасение.

И накрая, третата опасност за християнина се състои в това, че когато започнем да се молим, ние искаме задължително да прочитаме всичко, което е отредено в молитвеника. Като резултат ние вече не се молим, а просто изчитаме правилото, съставено от определен брой страници молитви, много често бързаме, не смогваме, огорчаваме се от това и т.н. Забравяме, че молитвата не е заклинание, където важното е да се произнесе една или друга дума, някаква определена формула. Молитвата е живо обръщане към Бога, което произтича от сърцето ни, тя е нашата врата към Бога. Ние забравяме, че молитвата прилича на телефонна слушалка. Затова, когато се молим, е изключително важно не просто да Му кажем нещо, но да се научим да Го чуваме, за да не бъде молитвата ни говорене по телефон с прерязан кабел.

В последния случай нашето християнство ще бъде вече не живот в Царството, а просто някаква мечта, която несъмнено е вредна, защото тази мечта ни отвлича от живота, от хората, сред които живеем и неизбежно ни обрича на самота. И, разбира се, това вече не е християнство и не е православие.
 ***
 Днес за нас е много важно да разберем, че вярата в Бога е чувство. Ако вярваме, значи Го чувстваме, както чувстваме студ, глад и жажда, миризма, вкус и т.н. Сигурно може да се каже, че чувството за Бога и за Неговото присъствие сред нас всъщност е онова шесто чувство, за което понякога пишат поетите. Ако забравим това, ние сме обречени: няма и да забележим, как и ние ще започнем да разбираме под вяра някакво специално знание, дисциплина или начин на живот, но във всеки случай не и разтвореност на сърцето за Бога. | www.pravmir.ru

Из книгата «Размышления с Евангелием в руках», М., «Путь», 1996 (също М., «Новый Градъ», 2008)
 Публикувано за първи път в: Чистяков Г., свящ. Вера или идея // Русская мысль. 1995 N4089 (3-9 августа) С. 17.

Превод: Евгения Николчева




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11595266
Постинги: 14720
Коментари: 2346
Гласове: 9293
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031