Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08.2010 16:21 - ЗА ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕЦАТА - много е важно!!!
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 485 Коментари: 0 Гласове:
0



За църковното възпитание на децата
12.08.10 | Игумен Петър (Мещеринов)


Неголям храм в покрайнините на града. Тече Божествената литургия. Енориашите се молят съсредоточено. Докато се чете Евангелието, вратата на храма се отваря и влиза православна майка с две деца: едното – на около три годинки, другото - съвсем мъничко. По-големият, след като поседява до майка си десет секунди, започва да ходи из църквата, да се промъква между хората, да тропа и да си говори сам на бебешкиа си език. Малкият, в ръцете на майка си, или гука, или бърбори, или изкрещява силно и после започва да плаче.

Майката се заема да го успокоява. Съсредоточената молитва отлита, молещите се започват да чувстват силен дискомфорт. Накрая някой от присъстващите се осмелява да направи забележка, в отговор на която среща или решително стиснати устни или словесен отпор: „ Нали Христос е казал да не пречим на децата да отиват при Него? А вие какво – гоните ме заедно с децата от храма”. Нервите на всички са опънати. Литургията се обезсмисля.

Изнасят Чашата. Две жени – майка и баба – поднасят към нея пищящо дете. То крещи: „Не искам!!!”, извива се на дъга и удря с ръце и крака из въздуха. Майката му хваща ръцете и краката, бабата фиксира главата му, съскайки ”Ам-ам, Машенка, сега чичкото ще ти даде бонбонче”. Свещеникът, проявявайки чудеса от ловкост, на третия или четвъртия опит се изхитрява да пъхне лъжицата в устата на детето. На лицата на майката и бабата се явява щастлива усмивка: Причастихме го! Детето продължава да крещи и да се бие.

Ето и по-големи деца: Всенощно бдение в голям събор (катедрален храм). Майките се молят с умиление пред солея, докато децата им, струпани на орляк, шумно се блъскат пред страничния олтар. Отвреме-навреме детският шум заглушава хора, да не говорим за четците. Опитите на църковните служителки да въведат ред нямат никакъв успех. В отговор на забележките си те срещат почервенели лица и празни погледи. За секунда раздърпаното и запъхтяно дете спира – и след това моментално се влива отново в обезличената и безчинна детска общност.

Ето и още по-големи деца: Неделя е. Майката тръска Ваня за рамото. „Ставай, време е за утренята, а после – на неделно училище.” Ваня, едвам отлепвайки очи, жално простенва: ”Мамо, може ли да не отида? Толкова съм уморен от училище през седмицата...” Погледът на майката става твърд: „Иване, ставай, нима може да се пропуска литургията! А и в неделното училище има изпит днес!”. Бедният Ваня едва не се разплаква... но нищо не може да се направи. След половин час той върви оклюмал заедно с майка си в сутрешната зимна мъгла на разсъмване. „Господи, защо...?!” – не по детски си мисли той.

Ето че вече е в църквата. Предстои изповед. Майката бута в ръцете на сина си написаната предварително бележка с надпис „Греховете на Ваня” и го побутва в гърба по посока на аналоя. Ваня дава бележката на свещеника, който – плъзгайки поглед по нея, надява епитрахила на Ваньовата глава и започва да чете разрешителната молитва, хвърляйки същевременно уморен поглед към стоте човека, желаещи да се изповядат. По време на литургията Ваня дреме, подпрян на стената. В неделното училище е оклюмал и получава двойка за това, че не знае по какъв начин се съединяват в Христа Божествената и човешката природа. Вечерта майката мъмри строго сина си за двойката... а той има още да учи по математика - утре в училище има контролно. „Ще свърши ли някога това?” – мисли си обречено Ваня.

...И накрая всичко наистина свършва. Децата порастват, стават юноши и девойки. Майката горчиво се оплаква на приятелката си, която вчера се е върнала от поклонническо пътуване по манастирите: „Сякаш са ми сменили сина. Нищо не разбирам. Като беше по-мъничък и в църквата го водех, и молитви казваше... а сега – пуши, прибира се по нощите, ругае и даже богохулства. Представяш ли си – казвам му нещо, а той ми отговаря: майко, омръзнала си ми с твоята църква; няма да отида в нея никога повече!”

В очите на майката се появяват сълзи.

Познати картини; не е ли така?

Каква е причината за това? Нали сме изпълнени с най добри намерения: въцърковяваме децата си с всички сили, учим ги... а те, израствайки, отхвърлят Църквата. Защо усилията ни дават обратен резултат? Нека опитаме да се ориентираме в това.

В църковното възпитание на децата се правят две основни грешки. Първата е подмяната на вътрешното религиозно развитие с външно. Втората е прехвърлянето на религиозното възпитание от семейството към Църквата.

Да, Христос е казал: Оставете децата да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно (Мат. 19:14). Но какво означават тези Негови думи? Нали вероятно не трябва да ги разбираме само в този смисъл – да не пречим на децата да посещават богослужението (и да безчинстват докато се извършва то)?

Тук трябва да се каже, че голяма част от православните християни правят грешка, отъждествявайки християнския живот изключително с участието в храмовото богослужение. Така е било и в Стария завет: на земята е съществувал единствен Храм и неотменно религиозно задължение на членовете на старозаветната църква е било ежегодното му посещение. Новият завет провъзгласява нещо съвсем различно:

„Настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4: 21-24).

Общата църковна молитва безусловно е много важна за духовния живот; но тя не запълва целия негов обем, а е само един от елементите, негова необходима, но не главна част. Най-важното се извършва в сърцето на човека – поклонението на Бога в дух и истина. Затова християнинът трябва да събира в себе си Духа на Истината - и това е целта на духовния живот; а всичко външно е средство за постигането на тази цел. Такава е йерархията на християнските ценности; ако тя бъде изкривена и например посещението на Богослужението от средство се превърне в най-важната цел, тогава неизбежно изпадаме в заблуждение и не получаваме духовни плодове.

Трябва да се добави, че в днешната църковна действителност, поради много исторически и духовни причини, храмовото богослужение в известна степен е загубило значението си именно на съборна молитва и се е превърнало в своеобразно „индивидуално” средство за спасение. Хората отиват в храма заради себе си; те не знаят кой стои и се моли заедно с тях; към чашата се пристъпва за лично освещаване; и усещането за единното Тяло Христово е много слабо в нашите енории. А и самият процес на молитва в храма често пъти се съпровожда от принудителни усилия за „изолиране” от останалите, за да не се накъса молитвата ни. Налага се да се „защитаваш” вътрешно от ходещите, шептящите, разговарящите и прочие непознати за нас енориаши или случайно влезли в църквата хора.

И така, не бива целия си религиоен живот да свеждаме до „ходенето на църква”, още повече че това не „работи” по отношение на децата. Много родители са убедени, че децата им могат да познаят Бога само в храма; а между другото, това съвсем не е така. Детското религиозно възприятие съществено се отличава от това на възрастните. Неслучайно Господ е казал: Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мат. 18:3). Тази заповед разбира се не повелява, възрастните да се „примитивизират”.

Апостол Павел казва: Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни (1 Кор. 14:20). Това значи да станем като деца по отношение на Бога. Децата са способни да възприемат Живия Бог непосредствено, те Го чувстват навсякъде: в обкръжаващия ги прекрасен и удивителен свят, в детската ежеминутна радост от живота и т.н. Но по най-близък начин децата могат да почувстват Бога в атмосферата на мир и любов, която ги обкръжава. И тук е разковничето: такава трябва да бъде атмосферата в семейството. Майката и бащата трябва да се обичат един друг и да обичат децата си; в семейството трябва да има мир. Родителите трябва именно по този начин да създават условия за да не пречат на децата във възприемането на Бога и духовната сфера на живота. Това се прави не чрез разговори за Бога на „птичи език” (от типа "Виж, Боженцето ще те накаже!"), а изключително с примера на собствения живот. Ако за майката и бащата Христос не е нещо външно, не е правило, не е задължението да се посещава храма, не е камшик и не е „захарче” в опитите за духовно възпитание, а е най-скъпото, най-важното и ценното за самите тях, то децата без всякакви думи ще възприемат Христос като Източник на мира, доброто и любовта, които съществуват в самото семейство.

Но такива семейства са рядкост. По-често има шум, скандали, капризна неотстъпчивост на родителите един към друг, дори за незначителни дреболии, а основното – несъответствие между изповядваната вяра и собствения живот. Родителите може напълно да осъзнават всичко това, но да нямат нито сили, нито желание, нито умение да организират семейния си живот така, че в основата му да застане поклонението на Бога в дух и истина, християнската нравственост, така че семейството да стане истинска домашна Църква.

Причината за тези нежелания и неумения според мен е външното и формално, авторитарно, книжно и схематично възприемане на духовния живот. При такива условия става напълно естествено желанието да се прехвърли религиозното възпитание на децата изцяло върху Църквата; а възприемана формално-автоматично, почти магически, и тази църковност става изключително външна - посещение на богослужението, неделно училище и т.н. Разбира се, съвсем не се опитвам да отхвърля значението и необходимостта от всичко това; само искам да подчертая, че нещата трябва да са на местата си.

Началото на религиозното възпитание е семейството с всички сили и средства да се опита да стигне до това - Бог да не е просто някаква доктрина, служение, което отнема времето, почивката и силите, а да бъде Живият Бог, Този, Който е център на живота на семейството. Никакво „запълване” с външна църковност няма да доведе до тази цел; нужен е целенасочен и осмислен нравствен труд на семейството, ориентиран не към спазване на „буквата”, а към създаване на истинска домашна Църква.

Необходимо е да се отчитат и психологическите особености на децата. Повечето днешни православни родители са се въцърковили в зряла възраст чрез четене на книги, посещения на храмове и манастири, чрез „възрастно”, по същество, осмисляне на живота и т.н. Ние нямаме опита на собствено църковното детство, затова и искаме да въцърковим децата си като малки възрастни. Но това е грешка, защото децата възприемат света по друг начин. Тяхната стихия е движението, играта, и както вече казах, непосредственото възприемане на света, в това число и духовния. За децата е трудно да се съсредоточат за продължително време, или няколко часа да стоят неподвижно на едно място. Затова и отношението им към храмовото богосружение е съвсем различно от това на възрастните. След като за десетина минути са се порадвали на красотата на храма и храмовото действие, децата не могат повече да се съсредоточават върху това и започват да се развличат. Много възрастни не разбират докрай какво става в църквата, а какво остава за децата. Те не могат да възприемат богослужението интелектуално, както това изисква същността му, а за непосредственото възприятие им стига съвсем малко време.

Същото се отнася и за домашната молитва. Много родители изискват от децата си да заучават молитвени текстове; и ето че децата стоят пред иконите и мърморят, а майките ги поправят: „Не поклоняме се, а покланяме се! Колко пъти да ти казвам?”. А в същото време децата знаят и обичат молитвата, но при тях тя отнема само няколко минути; повече не могат да се съсредоточат. И трябва да научим децата в тези няколко минути именно да се молят, тоест да обръщат чистото си сърце към Бога, а не механично да четат детските молитвослови или да си бъркат в носа, докато мама довърши половинчасовото си правило.

И така, как да учим децата си на църковност?

Най-напред, нека децата си останат деца. В никой случай не бива да ги превръщаме в мънички монаси и монахини. Нека тичат, да играят с връстниците си, да шумят, да се бият (само не в църквата, разбира се); нека се учат, да общуват, да познават света и т.н. На второ място, трябва много внимателно да определим мярката за външната църковност на децата; малко под това, за което им е „по силите”. А цялото си внимание да обърнем към възпитаването у децата на благоговейно чувство към Живия Бог, за да бъде Църквата за детето празник и награда, а не рутина или досадно задължение.

Митрополит Антоний Сурожки разказваше, че веднъж, отивайки на всенощно бдение, се отбил да вземе В. Лоски и видял, че децата му остават вкъщи. Владиката попитал Владимир Николаевич защо децата не отиват на служба и отговорът бил „Те цяла седмица се държат така, че не са достойни да отидат в храма”. Протойерей Владимир Воробьов си спомняше, че като малък майка му е водила децата в храма много рядко; само за свето Причастие. Тя не им позволявала да гледат встрани, да се развличат и прочие. След като се причастявали, те стояли благоговейно няколко минути и после си отивали вкъщи. И това, казва отец Воробьов, за тях било най-големият подарък. Ето действително пастирски опит; така се възпитава в благоговение. При нас в повечето случаи става обратното: Синът: „Не искам да се причастявам!” Майката: „Не, ще се причастиш!” И дърпа детето за ръка в църквата. Или друго: „Съвсем се е разпуснало детето, трябва да го причастим”. Плод на такъв подход неизменно се оказва загубването на благоговението, а по-нататък – излизането от църквата.

По някакъв повод попитах веднъж десетгодишно момченце от добро църковно семейство: Как възприемаш Христа? Чувстваш ли Го до теб, чувстваш ли любовта Му – сякаш, да кажем, Той е твой най-добър приятел? Момчето сви рамене. То не разбра изобщо за какво го питам. Разбира се, религиозното чувство на хората, а така е и при децата, бива с различна интензивност; но при религиозното възпитание по-важна е не силата, а ориентацията на религиозното чувство да бъде към вътрешното, към личния Бог, живия Христос, не толкова към външните прояви.

Що се отнася до последното, много важно е в църковния живот да участва цялото семейство. Когато ще се причастява детето, за причастие да се подготвят и майката и бащата; да се причасти цялото семейство. А не, както често се случва, Причастието да се превърне в някаква регулярна процедура като посещението в поликлиниката или приемането на таблетки, като в същото време родителите са хладни към собственото си участие в Евхаристията и в другите тайнства на Църквата.

И така, ако правилно поставим акцентите, духовното и църковно възпитание на децата ще се извършва естествено, като самия живот, без „напрягане” -но само при условие, че семейството има такъв живот.

За хармоничното развитие на детето са необходими също културното възпитание и социалната адаптация. Съществува псевдодуховното мнение, че децата трябва да се възпитават изключително църковно, за да бъдат оградени от тлетворното влияние на „този свят”. В рамките на този възглед, светската култура се счита за излишна и дори вредна, защото тя, видите ли, отвлича от молитвата и от всичко църковно; плодовете на цивилизационното развитие на обществото се обявяват едва ли не за сатанизъм, който подготвя идването на антихриста и така нататък. Във връзка с това, на децата се забранява да общуват с нецърковни техни връстници (за да не ги „развалят”), не се допускат до компютъра (защото ще ги „зомбира”) и прочие. Като резултат, децата израстват неприспособени към живота (защото, каквото и да правим, няма къде да избягаме от света, в който живеем), безлични, необразовани, културно и емоционално неразвити. Като не намират мястото си в социума, те често се озлобяват, а понякога обвиняват за маргиналното си положение Църквата, която на нищо не ги е научила.

Апостол Павел казва: Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте (1 Сол. 5:21); Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо (1 Кор. 6:12).

От тлетворното влияние на „този свят”, което безспорно е налице, не е възможно да се избяга; може само да му се противостои. И това противостоене не трябва да се осъществява само на равнището на духовността, а и на културно и социално равнище. А за това е необходимо да се въоръжат децата с подходящия „багаж”: да се развива в тях художествения и естетическия вкус; да се приобщават към класическото изкуство, музиката, литературата, да се развиват творческите им способности. За да може, когато се сблъскат с доминиращата днес агресивно-масова антиестетическа среда, нашите деца да имат някакво културно „противодействие”, което да могат да противопоставят на масовата псевдокултура. Впрочем, и самата църковност е неотделима от културата; без да е културно възпитан, човек не може да възприеме както трябва нито богослужението, нито църковната история, писменост, изкуство. Културата не е враг на Църквата, а е неин пръв съюзник. Великата европейска и родна култура по същността си е християнско явление. И родителите са просто задължени да приобщават децата към нея.

Но и тук всичко опира до семейството. Ако за майката и бащата пределът на музикалното развитие е радио „Ретро” или четенето на жълти вестници вкъщи, ако всички потребности се удовлетворяват чрез телевизия или обратно – в семейството четат и слушат само „православни” неща, а от всичко останало се отдръпват, откъде децата да го вземат това културно възпитание? Това се отнася и за социалния живот. Децата трябва да бъдат подготвени да живеят в нехристиянския свят така, че да бъдат солта на земята (Мат. 5:13), тоест, да израснат порядъчни, мъжествени, активни хора, които владеят съвременните технологии, които са образовани, развити и умеят не само на нивото на църковността (от което са далече много наши съвременници), но и на всички пътища на живота да противостоят на злото и греха и да свидетелстват за Христа. За да видят хората добрите им дела и да прославят Небесния им Отец (Мат. 5:16). На всичко това децата трябва да се научат в семейството, но за тази цел мама и татко трябва самите да го разбират и умеят; да бъдат пример за децата, за да не стане така, че възпитанието им в порядъчност, здравомислие и активна християнска жизнена позиция да се ограничи до ругатни по адрес на американската кухня и изследване на всички заговори на световната конспирация – в което мнозина днес виждат едва ли не същността на Православието.

И така, да обобщим. Как да възпитаваме децата си?

Преди всичко трябва да ги обичаме. Да се занимаваме с тях, да им отделяме време – което ни е най-дефицитно. Необходимо е през цялото време да сме пример за децата; самите родители трябва да се учат на живот и култура; да не потъват в бита, да се учат да бъдат християни във всичко, да възприемат църковността не законнически-ограничено, а такава, каквато тя е всъщност – обхващаща цялото богатство на човешкото битие; да бъдат открити, необременени, порядъчни и здравомислещи хора. И накрая, нужно е да уважават децата си, да им имат доверие – по този начин се създава в семейството споменатата атмосфера на мир, любов, доверие и свобода, без които е невъзможен никакъв духовен живот. Ако децата ни, при външно църковно обучение, растат без любов, отхвърлени, в размирна обстановка, изтормозени, без уважение към себе си, без разгръщане на творческия им и човешки потенциал, голям е рискът, когато станат възрастни, те да възприемат църквата като лицемерие и да не могат да станат истински християни.

И разбира се, необходимо е да осъзнаем личната си отговорност за децата ни пред Църквата и обществото. Каквито сме ние, такива са и децата ни. Тяхното възпитание трябва да започне с нашето собствено възпитание, а не да бъде пренасяно върху външните църковни форми, с надеждата, че благодатта „автоматично” ще подейства. Църквата – това не е магия; в нея нищо не става „автоматично”. Действието на благодатта винаги се съобразява с нравствените усилия на човека; особено в делото на духовното възпитание.

В заключение ще разкажа още една история. Мои познати доведоха при мен сина си, момче на 15 години, с молбата да поговоря с него, някак си да го вразумя, защото бил станал съвсем неконтролируем. Успяхме да поговорим (вероятно е почувствал, че не съм „в съюз” с родителите му). Попитах го: „Защо изостави църковния начин на живот?” Той ми отговори: „Искам истински живот”.

Това значи, че църковният живот на тези хора, на това семейство, не е бил истински. Христос не е присъствал в този живот. И момчето, както и всички подрастващи, остро е почувствало това разминаване и е въстанало срещу него.

И си помислих: може би невинаги трябва да се караме на децата. Нерядко никак няма да ни е излишно да се поучим от тях...

Превод: Илиана Александрова



Тагове:   Много,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11610617
Постинги: 14720
Коментари: 2346
Гласове: 9293
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031