Разбира се, че не сте чули. Панорамата на солидарността се изгражда на базата на твърдата убеденост в равнопоставеността и равнозначимостта на човешкото достойнство, където и когато и да е по света.
Тя е продукт на осмисляне на глобалните процеси, създаващи условията за бедност, война, расизъм, неоколониализъм и противoпоставянето на тях в името на това, което в България носи пейоративна конотация – Утопия. Оставяме Утопията настрана, за да се върнем на особения тип български „интернационализъм“ (с дебели кавички), който е на мода напоследък. Хиляди българи, под централното дистанционно командване на комерсиалните медии, изведнъж се загрижиха за демокрацията и просперитета на далечни от тях страни, за които най-вероятно знаят, колкото знаят и за нанотехнологиите или епоса на „Попол Вух“. С други думи – нищо.
Режимът в Украйна (тоталитарен, без съмнение) и липсата на тоалетна хартия във Венецуела се превърнаха във всекидневен рефрен, заклеймяващ тъмните сили на „комунизма“ и громящ световната му несправедливост. Разбира се, същите сега удобно отбягват паравоенните формирования, убиващи невинни в „името на Украйна“ или изграящи живи хора (пък били те и техни противници) под знаме със свастика и с леденото мълчание на директния си съюзник в името на ЕС, САЩ и глобалната финансова бюрокрация. Същите, „солидарни“, надали някога са се загрижили за систематичния геноцид и колонизация на Палестина, нито пък за насилствената стерилизация на 300, 000 жени от коренното население от неолибералния режим на Фуджимори в Перу. Нито пък за унищожението на народа Мапуче в Чили или за битите, убивани и затваряни зад решетките студенти в същата страна. Същите рядко говорят за масовите убийства в гетата на Бразилия, смазването на популярното въстание в страната, където волята на няколко интернационални икономически конгломерата и репресивния апарат на държавата ще устроят още едно кърваво и пищно тържество на капитализма с Олимпийските игри. И мъртвите работници, изхвърлените от домовете им, убитите черни младежи, смазаните по улиците студенти, втурнали се срещу полицията с черни маски и знамена, защото Утопията е на дневен ред в сърцата им, ще бъдат нечетена статистика в панорамата на българската дистанционна „солидарност“.
Вие сте кучето на Павлов, обаче никога не получавате храна, само ви звъни звънчето и вие лаете развълнувано с биещото сърце на централната емисия новини и загрижените световни лидери. Вие не се интересувате от трагедията и борбата на хората в Гърция, напротив, смятате ги за мързеливци, които са си го заслужили, нито пък вие е еня за удавените от ФРОНТЕКС в Средиземно море 22 мигранти само преди дни. Нито пък сте склонни да защитите идващите с война и трагедия зад гърба си, за да търсят подслон у нас и за да намерят ада на земята в лицето на европейската гранична служба и европейските ни неонацисти и обикновени „патриоти“. Избирателната българска „солидарност“ е само отражение на грешно съшитото ни обществено съзнание, което черпи сили от грешно съшитата ни представа за реалността. Изключете дистанционното управление.
Чухте ли какво става в Мексико?
Мексико обичайно не е в новините. Не защото там не се случват драматични събития или защото държавата е по-грижаща и нетоталитарна с гражданите си. В Мексико от 2006 година насам са убити над 100 000 души. Сто хиляди. Това, някак незабелязано на хоризонта на българската солидарност събитие, е продукт на наложената от САЩ „война срещу наркотиците“, в която мексиканската армия трябваше да прочисти улиците от военизираните нарко картели, някои, като най-жестоките са „Лос Зетас“, тренирани в миналото от израелските специални части, за да бъдат супер-командосите на Мексико. Всички страни в парадигмата са въоръжени от военно-индустриалния комплекс на САЩ – мексиканската армия и полиция, а също и наркокартелите. Притокът на наркотици в САЩ по никакъв начин не намалява, той е просто по-добрен контролиран от DEA (Drug enforcement agency), а военната индустрия прави изключително добри пари. Стига се дотам, че Мексико в един момент измества Израел като най-голям получател на военна „помощ“ от Щатите. В същото Мексико има популярни надигания, огромни изборни измами (като при избирането на настоящия президент Пеня Нието), невиждана репресия, убити, политически затворници, изчезвания на опозиционери и журналисти, убити мигранти, бавно и систематично изличаване на коренното население, масова приватизация, неолиберални реформи… Отговорът на въпроса „Защо Мексико не е в новините?“ е в последните две думи. Мексико е от „нашите“. Под „наши“ разбираме странита, следващи неотклонно доминантния, нео-колониален и наложен без право на избор неолиберален икономически модел и подкрепят външната политика на САЩ. Такава страна е и Колумбия, където политическите репресии са на ниво несравнимо по-високо от Венецуела, бруталността на полиция и армия – също, но се вписва в списъка на „нашите“ и радарът на повърхностната командна солидарност не я улавя. Обратно в Мексико, държавата успя да премаже огромното протестно движение на учителите, да организира лов на анархистки „вещици“, вкарвайки в затвора с няколкогодишни присъди хора без доказано извършено пресъпление (Марио Гонзалез, 23,който беше на над 50-дневна гладна стачка, е добър пример), обезоръжи самоогранизираните групи за защита срещу наркобандите и сега е готова да измери сили с най-силните, доказвайки че какъвто и да е мирен консенсус и каквато и да е обществена съпротива да е на хоризонта, врагът отвътре ще бъде смазан. Следващите на мерника са Сапатистите.
За изповядващите българска новинарска „солидарност“ ще направим едно кратко въведение. Сапатисткото движение е едно от най-значимите съпротивителни движения в света в последните 20 години. То е и прототипът, с пряко-демократичната си организационна традиция и либертарният си дискурс, на големите социални движения в западния свят – алтер-глобалисткото движение (Сиатъл, Геноа, Женева, Торонто и тн.), Възмутените в Испания, Синтагма в Гърция, Окупирай. Сапатисткото движение се визуализира на 1 януари 1994 година, когато сапатистки отряди превземат главните градове в мексиканския щат Чиапас. Това се случва в деня, в който влиза в действие Споразумението за свободна търговия между САЩ, Канада и Мексико, възприемано като смъртна присъда за традиционните методи за комунално обработване на земята и унищожаването на поминъка на мексиканските земеделци. 20 години по-късно, Мексико е вносител от САЩ на основните си хранителни продукти, включително и традиционните царевица и боб. Нивото на живот е паднало драстично и 50% от неселението живее под прага на бедността, докато 10 милиона души не могат да си позволят базова алиментация.
Сапатисткото въстание избухва с вика „Стига, дотук!“ и ясно антикапиталистическо глобално послание. Маскираните индианци маи се превръщат в световен символ, водейки жестоки битки с Мексиканската армия за 12 дни, когато хилядите протести в страната и по света слагат край на войната. Излъгани по време на мирните преходи сапатисти, обявяват че сами ще изградят новия свят и започват да организират хилядите си общности в автономни общини, изграждат условия за базова прехрана на всички, образователна система, здравеопазване, съдебна система и автономно правителство. Сапатистите не използват оръжия от 1995, въпреки че сапатистката армия (EZLN– EjercitoZapatistadeLiberaciуnNacional) никога не е разформирована, а общностите се отдават на бавен градеж на едно по-справедливо съществуване. Въпреки няколкото кланета, въоръжени атаки, изселвания, опити за купуване на цели села от правителството, Сапатистите са твърдо на земята си и продължават да осъществяват един от най-големите либертарни проекти от времето на испанската революция.
Опитите на правителството да се разправи с автономните общности никога не са преставали. Капитализмът е тотална система, която не понася добрите примери за алтернативно социално и политическо устройство. Мексико, още повече, е една военизирана капиталистическа държава, където човешкият живот има цена и тя се мери в тоновете на цвета на кожата и социалната класа. Колкото по-надолу падаш в социални класи, толкова по-тъмна, обикновено, е кожата ти. Толкова по-ниска е и цената на живота ти. Най-ниско е коренното население, което е привикнало да ражда в коридорите на болниците, защото никой не обръща внимание на раждащата индианка или да бъде бито от полицията, когато се защитава и схрусквано от политическите партии като евтина пропаганда дъвка за „интеркултурното“ Мексико по време на избори.Преди броени дни, на 2 май, въоръжена паравоенна група напада и убива учителят „Галеано“, сапатистки организатор, след това насича тялото му, гаври се с него и го влачи 80 метра, за да го захвърли като ненужна вещ на пътя. Същите раняват 15 души, унищожават едно сапатистко училище, една селищна система за добиване на вода и една клиника. Паравоенните са от близък до управляващите синдикат, нападението е извършено с огнестрелни оръжия и мачетета. Сапатистите са неовъоръжени и отбягват конфликти с не-сапатисти, защото смятат, че разделението идва от правителството и дори и не част от организацията, техните съседи не-сапатисти са също братя. Сапатистката армия е свела оръжие от 1995 година, когато провежда национален референдум и мексиканското общество се обявява в полза на мирната съпротива. Преди малко повече от месец същият синдикат извършва друго нападение срещу друга сапатистка общност в другия край на Чиапас и убива друг сапатистки организатор. „Страх ни е!“ – заявяват открито жителите на общността „Пчелите“ (Las Abejas), които през 1997 преживяват един от най-големите кошмари в новата история на Чиапас и Мексико – 45 души, предимно жени, деца и старци, са заобиколени в църквата на общността и изклани от паравоенна група, спонсорирана и въоръжена от правителството. Убийците днес са на свобода, въоръжават се отново и го показват открито, знаейки, че правителството е зад гърба им.
Стратегията за по-прикрит натиск и опити за подкупване на общностите беше изместила паравоенните групировки в инструментариума на правителството в техните опити да изкоренят сапатистите и техните автономни общности, включващи около 250, 000 души. Днес, когато отново на власт е ПРИ, партията управлявала страната еднолично десетилетия и партията, срещу която избухва въстанието през 1994, терорът се завръща на сцената и кланетата от 1994, 1995 и 1997 започват да възвръщат цветовете си, изтръгнати от съзнанието за известно време, за да си дадем сметка, че войната в Чиапас не е спирала.
източник: http://alterinformation.wordpress.com/
