Черни чембери пороите свлякоха,

черната - болна от дъжд, се поду,

гаргите - по-неразбрани от всякога -

грачеха грозно арийско урду,

гърмели, тътени, армии, полкове -

облаци къртеха тежкия свод,

и се набръчка - от ужас ли, болка ли? -

звяр и природа, небо и род,

в сури градушки - из ниви намачкани,

Времето даже пълзи по корем,

и полудяваме всички от бачкане,

и - от лъжи оглупели, си мрем,

белият кораб отплава от пристана,

скърца ми в гърлото буцата сол,

някой ще каже ли голата Истина? -

Царят, откакто го помня, е гол,

сам, чужд и ничий - в простори увиснали,

карам я някак - на автопилот.

Господи, писна ми. Писна ми! Писна ми

от изфирясал напразно живот.

                                ВАЛЕРИ СТАНКОВ

                                           23. Юни 2014