Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2012 14:33 - Нарцистичната паника
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 627 Коментари: 0 Гласове:
0



Нарцистичната паника
 06.04.12  | Протопр. Николай Лудовикос

 

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Нарцистичната-паника

 


Така ли мислиш?...

Когато евреите видели, че Христос възкресил Лазар, знаете ли какво си помислили? Ето я съвършената войска – ние ще вървим напред, Той ще върви отзад и ще възкресява всички убити.

Представяте ли си една такава войска? Отзад Христос благославя; отпред вървят воюващите евреи... А убитите – едно прекръстване и мъртвият се надига... всъщност не – още не се е появило прекръстването, така че едно благославяне... С такава войска за няколко седмици би могла да се превземе цялата Римска империя.

Зарадвали се; затова и Го приветствали с палмови клонки. Но когато Той пояснил, че: „Вижте, това е нашият собствен кръст, а не на другите. Кръстът означава да възлюбя римляните, а не да ги погубя...”, дошъл моментът да Му кажат: „Така ли мислиш?”.

Това е психологически механизъм – за секунди цялата обич се преобръща в омраза. Съгласни ли сте? Когато идеалът на моето его е атакуван, когато този, който въплъщава идеала на моето его, откаже да бъде такова въплъщение, според психоанализата той става обект на най-голяма вражда, както допреди малко е бил обект на най-силно желание, на най-силна любов. Оттук нататък кръстното разпъване е въпрос на дни.

Моментът на кръста...

Виждате ли колко ужасно нещо е това? В един момент нашето човешко мъдруване ще се сблъска с Христовата мъдрост. Не може да не се стигне до там. И така хората, всеки един от нас в даден момент ще влезе в сблъсък с Христос. Разбирате ли? Ще дойде критичен момент, в който от мен, от тебе ще се поиска да жертваме това, което в себелюбието си смятаме за много ценно. Това е моментът на Кръста.

„За мене светът е разпнат”, казва св. ап. Павел, „и аз за света” (Гал. 6:14). Нали? Тези страшни думи показват, че Кръстът е път. С други думи, това е пътят, по който моето себелюбие ще бъде смазано и тогава ще изплува истинският смисъл на любовта и на живота; тогава ще открия кой съм в действителност и какъв Бог иска да стана. Ще открия това по екзистенциален начин.

Светът обаче мрази това. Иска да го оправдаеш – нищо друго. Иска да му казваш „Браво!” – това иска, нали? Виждаме, че партиите искат да оправдаят човека по един пагубен начин. Те искат да му кажат: „Така твърдоглав, така неразумен, така заблуден, така гладен, както си, така си ценен!”. Идва обаче Христос при същия човек и му казва „Виж, не е възможно оттук нататък да продължаваш така!”. И тогава – горко ми! Защото религиозният човек трудно издържа това разобличение. Напротив, очаквам от всички да защитят моя нарцистичен триумф – и духовният наставник, и старецът и манастирът – всички са призвани да помогнат на моето нарцистично Аз, на този мой имидж.

И когато дойде критичният час, винаги някой друг е виновен. Малцина са тези (духовните изповедници и всички, които се занимават с това, го знаят), които стоят пред себе си и казват „Аз сгреших, аз сгреших, аз сгреших!”. Осъзнавам, че наистина аз сгреших. Малцина. Повечето християни, както казва един френски мислител, намират таен начин да си прекарат много приятно на Кръста.

Кръстът означава да разбера злото в мене. Това е, което отказвам; това именно отказвам. Цялата психоанализа е построена върху този отказ. Отказът да се нарани моя нарцисизъм. Всички отбранителни механизми са насочени към това да поддържат моя нарцистичен стабилитет, моя нарцистичен баланс. Всички отбранителни механизми, които познаваме от психологията, имат тази цел.

Това означава, че действително е велико нещо човек да бъде християнин, велико нещо е да постави въпросителна върху този нарцисизъм и да каже „Възможно ли е нещата да не стоят така? Възможно ли е да греша?” Не „Сигурно и аз.”! Това „и” вече е началото, за да се измъкна отново. Сигурно виновният съм аз?

Имам право...

„Имам право!” Да, правото... Авва Доротей казва, че „ако волята и правото се съюзят, човекът става звяр”. Не можеш да опитомиш, не можеш да укротиш този човек. „Искам и имам и право!”. Ако Христос беше казал „Но Аз имам право да стоя под Кръста”, какво щеше да стане? Той щеше да се превърне в още един военен диктатор, щеше да раздели света на врагове и приятели, не е ли така? Враговете щяха да убиват приятелите и приятелите – враговете. Щеше да се извърши най-голямото клане на земята. Той обаче, възлизайки Сам на Кръста, е Единственият, Който се съгласил да се жертва и направил това, за да примири всички в себе си. Разбирате ли? Да примири и сприятели всички – това означава примирието.

Той не привличал последователи, а се отъждествил с всички. Отъждествил се дори с гонителите си и в смъртния час казал „Те не знаят какво вършат!”. Знаете ли колко величествено е това? Да откаже да се отдели от тези, които Го убиват и да им покаже, че тази любов е автентична любов и тази любов е спасителна. Затова величието на Християнството е именно във всемирния характер на тази жертва.

„Ако Мене гонеха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят”. Категорични неща. Ако вървите напред по Моя път, да знаете, че така ще стане. „Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил”. Внимавайте тук. „Те ще направят тези неща, защото мислят, че Аз съм обикновен човек и не знаят Кой ме изпраща, не познават Отца”.

Това ли е християнството?...

Всъщност, Христос Бог ли е? Сещам се, че когато бях извън Църквата, нямах проблем да приемам Христос като някакъв учител, който казал някакви неща, разбира се, малко е прекалил в определени случаи, очевидно Неговото въображение е било по-голямо от силите Му. Но във всеки случай така Го приемах – наред с Буда, Мохамед... е, да сложим и Него.

 

В един момент започнах да се интересувам повече от християнството и се сещам как, когато разговарях с един велик Божи човек, който беше ученик на старец Порфирий, му казах: „Виж, аз нямам проблем по отношение на Христос; добре, мога да чета Новия Завет, да сложа тези неща вътре в това, което казва Платон”, а той – спомням си колко ме впечатли това – ми каза: „Не, не в това е въпросът, въпросът е, че Христос е Бог!”. Тогава разбрах, че не вярвам. Аз го попитах „Това ли е християнството?”, а той ми каза „Това е!”

Християнството започва от момента, в който Христос е Бог. Всички други неща не се наричат християнство. И наистина, четете Новия Завет колкото искате. Извадете вярата в Христос като е Бог; кажете, че Възкресението е едно недоразумение от страна на учениците заради тяхната любов, кажете, че чудесата са преувеличение... Свършено е! Вече не си християнин.

Може да четеш Новия Завет. Така ни казват днес и мюсюлманите „Приемаме Христос като пророк”. Нямат никакъв проблем. „Обаче не ни говорете, че е Бог. Бог няма Син... Бог не влиза в човешките условия”.

И така, християнството започва от момента, в който Христос става Бог. От момента, в който съзирам божествеността на Христос в Неговата човешка природа, християнството започва да бъде Христова Църква. Христос създава Църквата не като един от пророците, а като Бог и събира цялото творение. Той го събира именно защото е Бог и има право да прави това. Ние не можем да създаваме църкви, нали? Да си привлечем двама-трима последователи – това да. И ние ще избягаме, и последователите ще избягат. Църква означава, че Този, Който е създал света, го събира; с други думи – прави го тяло, поставя го в Своите обятия.

И така, докато в Христос виждаме не Син Божий, а един учител, светът разпъва Христос. Светът не вижда, (и тук моментът е още по-деликатен), че Бог само така би могъл да е Бог. Само по тази причина би могъл да е Бог – защото има такава любов, такива дела. Клевета срещу Бога е, че Бог трябва да бъде диктатор, заповедник, съдия, а не Онзи, Който влиза в моето положение, абсурдност и смърт. „Бог не може да надскочи Своето превъзходство и да стане Един като мене. Бог не е толкова свободен, че да се освободи от Своето превъзходство и заради любовта Си да влезе в моето положение. Не приемам такъв Бог, един такъв Бог ме води до объркване”.

Опитвали ли сте някога да обикнете някой много горделив човек и да се смирите пред него? Той ще се почувства объркан – не разбира това. Тъй като сме много горделиви, не можем лесно да приемем такъв смирен Бог. Ние очакваме един Бог, Който ни бичува, както ние бичуваме по-ниско стоящите от нас.

Разбираме такъв Бог много по-добре и затова често казваме, че ислямът е много по-естествена религия, стои много по-близо до падналия човек и ще има голямо бъдеще в Европа. Ще има голямо бъдеще в Европа, защото е много хубава религия, която ти казва, че имаш късмет, от който не можеш да избягаш; че съществува някакъв небесен властелин, който дава заповеди и ако ги изпълняваш, той се грижи да прекарваш добре. Той ти дава четири-пет жени, дава ти власт над другите, позволява ти да водиш свещена война, нали? Само в себе си не влизай, не работи вътре в себе си. Вярата е чиста екстровертност. И накрая те очаква един рай, сходен с това, което искаш, с хуриите, с пилафа и с всички тези неща. Любопитни неща, но много близки до падналия човек.

Това, за което обаче говорим (християните – бел. ред.), е трудно; затова е от Бога. Това не са човешки измислици. Богът на Мохамед прилича на бога на Платон, прилича на Бога в Стария Завет, прилича на Бога в източните религии. Ако съществува, той е една човешка измислица, той е бог по образ на собствената ми надменност, на собственото ми пагубно падение. Той е бог, който прилича на мен.

Смирението на Бога, което е Неговата любов, е нещо неразбираемо за мен. Затова не мога да разбера в дълбочина защо и как е необходимо Въплъщение. Събитието на Въплъщението ме води до недоумение. Както именно изключително горделивият човек ще изпадне в недоумение, ако отидете да му служите. Да му кажете: „Служа ти тук, даром”. Той би казал „Какво искаш с това?”. „Нищо!”. „Не, искаш нещо!”.

И ако не успее да намери причината, поради която му служите, ще се направи на психоаналитик и ще ви каже: „Това, което сега имаш, е прикрит любовен копнеж към мене, обаче не можеш да го проявиш по една или друга причина – социална или някаква друга, и го превръщаш в служене, маскираш го”. Сякаш трябва на всяка цена да имаш някаква корист – той не може да приеме безкористно служение и любов.

Така и ние не можем да приемем Въплъщението, защото то не спада към нашия хоризонт. Не можем да се въплътим заради кучетата, които обичаме – да станем човек-куче например – колкото и да ги обичаме. Знаете ли колко страшно е това? То влиза в конфликт с моята мисъл и когато го призная, се съкрушавам.

Затова светците са съкрушени. Всички светци са съкрушени. Защо ли? Защото за тях Въплъщението е реалност - защото са видели Христос като Бог и като Човек, а ако видиш това, с мита е свършено. „А, тук нещата са много сериозни. Много по-различни от това, което си представях”. Както ми казваше един приятел „Разбрах, че това не е виц.” В началото човек го възприема като някакъв хубав анекдот или мит. След това обаче, когато го види, вижда Божията сила, Божията мъдрост и любов и не вижда нищо по-малко от това.

„Който Мене мрази, мрази и Отца Ми”. Този текст е много наситен богословски. Този, който Ме мрази, всъщност мрази и Отца Ми, такъв, какъвто Той е. Защото ви явявам Моя Отец; Той е Отец на такъв Син, Който благоизволява това явяване. Този, който мрази Мене, мрази и Отца Ми, защото не Го познава. Той го смята за свещен властелин, жандарм, съдия, небесен диктатор.

„Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат; а сега и видяха, и намразиха, и Мене, и Отца Ми”. „Но ако Аз не бях направил нищо, щяха да имат право да вярват, човешко е. Направих делата, които направих, видяха ги и намразиха този начин, по който Бог се явява. Намразиха този Бог”. Те искат камшик, искат бич, искат един бог, който да ги бичува и на тях да им даде бич – да бичуват други. Те не приемат Бог, Който се разпъва на Кръста заради мене и иска и аз да се разпъна за другите. Човекът иска онзи бог, който има в ума си. Това е страшното.

Човек може да помоли за разбиране и тогава всъщност моли за Светия Дух, Който ще му даде вътрешно известие, че Христос е Бог; че Той е топосът на богоявлението, че Бог така действа, че такъв е Бог, Който търсиш. Това обаче ще стане само в Светия Дух, не може да стане ей така – сам да го направя. Не мога сам да стигна до това богословие. Няма човешка сила, която да ме води до това богословие, до богословието на такъв Бог. Човешкият предел е Старият Завет и ислямът. Един Бог, Който нарежда, заповядва, дава насоки, а аз стоя долу, като изпълнявам съответното послушание или правя опит за подчинение – това е Бог в този случай, нищо повече.

Бог, Който влиза в историята, Който обича, Който се въплъщава, Който се излага на риск, Който възлиза на Кръста, е непознат. Духът е Онзи, Който ни учи, че при Бога нещата някак си стоят по друг начин. А когато Светият Дух дойде, тогава това знание в човека се утвърждава и постепенно се превръща в опит. Това обаче не може да стане, ако човекът не се смири, ако не потърси Божията помощ, ако не види собствената си недостатъчност. Не става.

Форест Гъмп

„Това ви казах, за да се не съблазните. Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба”.

Виждате, че тук Той предсказва мъченичеството на християните. „И ще мислят че принасят Богу служба”. На кой Бог? На Молох, на бога, който имат в собствения си ум. Този бог, който в действителност е върховен образ на моя най-висш егоизъм и на моето най-висше коравосърдечие. Той е бог, който аз разбирам и който заслужавам. Защото другият Бог, Богът на Христос, е абсурден. Това казва Христос: „Представям ви един Бог, абсурден за човешките мерки, много любезен и много благороден, за да стане разбран”. С други думи, Той е толкова любезен и толкова благороден за нашата собствена варварщина, че става абсурден.

Не знам колко от вас са чели „Идиот” от Достоевски. Може би повечето от вас са гледали филма с Том Ханкс „Форест Гъмп”. Виждате нещо поразително. Аз вярвам, че режисьорът е вдъхновен от Достоевски, за да каже в онзи момент именно, че „безмерната отдаденост да се принасяш и отдаваш заради другия би могла да произлиза само от безумие”. Форест Гъмп е напълно беззащитен пред човешката мъдрост, напълно безумен, глупав. Но като глупав прави велики неща.

Богословският въпрос, който се поставя, когато гледаш филма, е да не би това безумие да е онова, което прави великите неща в света? Това казва св. ап. Павел „онова, що е безумно у Бога” е по-мъдро от човешката мъдрост. „Бог избра онова, що е безумно”. Той пише: „А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство”.

За елините това било безумство. Ако прочетете елинските философи какво казват за Кръста... Вчера случайно четох Целз. Как хулят само! „Какъв кръст (казва той). Едното е трансцендентно, Логосът е високо. Какво говорите за кръстове и такива неща? Унищожаване на философията, унищожаване на човешкия дух в името на християнството! Той хули много грубо, разбирате ли?

Св. ап. Павел казва, че за юдеите това, че Бог, Най-Висшият, Яхве, слиза сред нас, е съблазън. „Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците”. Това безумство на Бога (защото става въпрос за безумство) следователно е божествено безумство, което означава, че е много по-мъдро от човешката мъдрост, която наистина е много жестока.

Нещото, което ни кара да коленичим в църква, е именно това чувство. Ние не коленичим, защото срещаме това най-висше нещо, от което се страхуваме. Заради друго коленичим (от тези, които коленичим, защото е дълга история колко от нас коленичат, имам предвид в екзистенциален смисъл). Когато заставаме на колене, това, пред което заставаме на колене, това Божие безумие, това велико нещо, което Бог прави, това неописуемо, неочаквано нещо, никой не го е очаквал.

Не го очакваме дори сега. Светът още не го е приел. Някои казват „Живеем в пост-християнска епоха”. Аз мисля, че живеем в пред-християнска епоха. Това още не е асимилирано и затова още не може да даде всички възможни плодове.

Това е голям пробив в историята. Очаквахме Бога по един начин, а Той идва по друг, по друг начин ни се открива, и този „друг начин” е нещо, което ще ни отнеме цял един живот, за да проумеем. Особено на тези, които мислят, че го разбират, ще им отнеме повече от другите. Тези пък, които са сигурни, че не го разбират и се опитват да го разберат, ще скъсят този път.

Един евангелски текст...

Това е историята на един нещастен човек, която има връзка с казаното. За какво се говори тук. Човекът седи 38 години до къпаляната и няма нито един, който да му помогне; да го побутне, за да влезе вътре и да се излекува; с други думи, това е едно от най-големите мъчения. Знаете ли колко страшно нещо е никой да не иска да те побутне? Знаете ли колко страшно е това? Виждаме само привидно трагичната страна, т.е, че той казва „Нямам си човек!”. Този човек обаче, когото никой не побутва, някога замисляли сте се, че има вероятност да изпитва невъобразима омраза към всички? Знаете ли какво е да нямаш нито един човек, който поне да ти удари плесница в един момент? Няма ли голяма вероятност и ти самият преди това да си се погрижил да нямаш нито един човек дори да те бутне в къпалнята? Разбирате ли? Мнозина, когато стигнат до разслабения, казват: горкият, човек си няма, така сме и ние, не стоим близо до нещастните и т.н.

Това е моралистичното тълкуване. Екзистенциалното тълкуване не би ли могло да означава това, което ви казвам сега? С други думи, става въпрос за човек, който, въпреки болестта си, изобщо не е омекнал. 38 години стои там и не е създал нито едно приятелство. 38 години да стоиш в един ъгъл и да не си се сприятелил с един човек? С никой да не си споделил болката? Да не си състрадал на някой друг? Кой е този друг? Тези, които са били наблизо и също са страдали.

Ако имаш приятел, той нямаше ли да те бутне вътре? Ако имаше приятел, той щеше да чака с часове и дни да се раздвижи водата, нали? С други думи, да не би това заболяване, тази парализа, която е имал този човек, да е било и заболяване на душата, а не само на тялото? Това мисля всеки път, може би поради моя начин на мислене да виждам нещата малко повече и от другата страна, тоест като психолог.

Обикновено агресивността не е едностранчива. Това безразличие към другия е проява на агресивност. Хората около него демонстрират агресивност, не го пускат в къпалнята. Тази агресивност рядко има едностранчив характер. Обикновено тя изисква два полюса, за да може да съществува. И както изглежда, най-вероятно тук е имало и друг полюс и този полюс може да е бил и по-опасен.

С други думи, този човек се погрижил да бъде съвършено изолиран, да не обича никого, и сам да няма желанието да бутне някой в къпалнята. Нашата самота не се дължи само на това, че другите са лоши. Тя често се дължи на това, че сами не искаме да станем ближни на другите.

Когато казвам, че другият не е ближен и не ми помага, това е половината истина, а другата половина е, че аз не искам да помогна, да тръгна и да направя този човек ближен, да го утеша. Това е най-трагичното. Този човек тук изпълнява епитимията на самотата, епитимията на собствената си жестокост. За 38 години не е могъл да създаде един приятел, който да прояви съчувствие към неговата трагедия.

Това е страшна неспособност, която стига до границите на душевната увреденост. Защо ли? Защото, когато съм щастлив, е лесно и не се нуждая от приятели. Когато съм нещастен, се нуждая. Принуден съм. Нашият човек, въпреки нещастието си, няма приятели, няма си човек. Какво прави Христос? Той идва и му казва: „Вземи си одъра и ходи!”, сякаш му казва „свърши епитимията ти, върви да осмислиш вкъщи това!”. Не защото разслабеният му казал „Господи, хвърли ме вътре!” Виждате, той не Му казва „хвърли ме вътре!”, не Му казва „седни Ти заради мене!”, не Го моли. Защо не Го моли? Защото не се е научил на взаимоотношения, не се е научил да иска, защото не е давал, не се е научил да прави тази размяна на чувство и отношение, не знае как става!

Той Му казва: Виж, тук съм 38 години! Евангелието не казва нищо друго. „Но си нямам човек; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене”. Върви сам, бутни и ти някой друг да влезе вътре, догодина и той ще те бутне да влезеш. Така ли е?

Може би сте чували онази история за стаята. Веднъж един подвижник попитал своя ангел какво е раят и какво е адът. Той имал такова недоумение. Ангелът го отвел до една голяма стая. Представете си в тази стая една огромна маса и ние да стоим около масата. В средата на масата имало ястие и всички хора около масата държали огромни лъжици, по-големи и от самите тях. Всички взимали от блюдото и били нещастни, всички се карали помежду си и оставали гладни. Те взимали от яденето, но го разливали без да го ядат, защото лъжиците били много големи. От ястието се вдигала пара, миришело хубаво, всички потапяли лъжиците и всички се карали, ругаели и крещели. Ангелът казал: „Това е адът”.

„Сега да отидем да ти покажа рая!”. Те отишли в една подобна стая, с подобна маса, с хора, които държали големи лъжици, с ястие по средата и всички били щастливи.

– Какво става тук?
 – Това е раят – казал ангелът.
 – И това по какво се различава от ада?
 – Тук са се научили да се хранят взаимно!

С други думи, храня този, когото достигам. Красиво, нали? Хвърли тази година някого в къпаляната, за да те хвърли Бог догодина; догодина или не след дълго. От време на време водата се раздвижвала; не пише „всяка година”. Можело е да става на две седмици, на три, всеки месец. Толкова ли си глупав, че да не можеш да възлюбиш някого? Ако е така, направи поне някакво споразумение „Ела, бре, брате, аз тебе сега да хвърля, та да ме хвърлиш и ти след това!” Дори споразумение не могъл да направи, той бил толкова отчуждено същество, разбирате ли?

Идва Христос и го изцелява, но по коя причина, знаете ли? За да му каже:

– Виж, точно сега Аз те изцелявам, затова чуйте – има поне един Човек за тебе в света, това съм Аз! Гледай сега и ти да подхождаш така към другите хора!

Той му преподава този урок. „Човек си нямам!” – край на оправданията! Ето, първият Човек се появява пред тебе и прави чудо за тебе. Вдигни се и край на това. Имаш Човек. Оттук нататък гледай да се промениш, като и ти станеш човек за някой друг.

И тъй, когато някой ден се окажем всички заедно някъде, и ако видите, че някои ви хранят, това означава, че сте в рая. Знаете ли колко богословие има в това? Пишейки и говорейки именно в богословски аспект, св. Максим Изповедник точно така описва есхатона. Той казва, че всички възкръсват, Христос възкръсна, творението ще възкръсне.

Адът...

Всички ще възкръснат, но не всички ще участват. Те виждат Бога, виждат храната по средата, малцина обаче могат да вземат участие, да ядат от нея. Тези, които се хранят от нея, които участват в благата, казва той, живеят в рая. Тези, които само гледат, но не участват – това е адът. Така казва св. Максим Изповедник. Това е официалното учение на отците за рая и ада – да виждаш и да участваш се нарича рай, да виждаш, без да участваш, се нарича ад.

С други думи, Бог никого не изпраща в ада. За Бога адът не съществува. Това е светоотеческо учение, което ще намерите в много св. отци. Бог не създава ада. Адът е това, което си се научил да правиш в царството Божие и в Божиите неща. Така си се научил да живееш, а не знаеш ли това нещо, ужасяваш се. Това се нарича нарцистична паника.

Преди време срещнах двама съпрузи, която две години и половина се бяха лишавали един от друг. Двама много млади. За две години и половина те нямаха плътска връзка и резултатът беше, че имаха страшен проблем. Дойдоха при мен, след като бяха стигнали до границите на лудостта, след като се бяха разболели, след като бяха отпаднали. Започнахме да говорим. Установих, че пред мен стоят двама души, които се обичаха. Забележете обаче – в същото време единият наказваше другия. Единият беше обидил другия; тя искаше някак си да бъде повече от него, той искаше да бъде повече от нея.

Налице беше едно съревнование и бяха стигнали дотам единият да не иска да помоли другия дори за най-малкото нещо. Чуйте какво ви казвам сега, защото тези неща са страшни и странни. Единият не иска да помоли дори за най-малкото нещо, за да не падне в очите на другия, за да не изглежда по-ниско; дори самата любовна връзка (тъй като някой трябваше да постави началото) вече не функционираше.

Виждате ли? Защото някой трябваше да постави началото. Е? Този някой го нямаше! Стигаме до такива състояния, и тези хора се наказваха един друг с любовна и емоционална изолация, чийто резултат, както ви казах, беше да се разболеят, именно защото имаха този страшен проблем. Това, както казах, се нарича нарцистична паника.

Вдигам лъжицата и казвам „това е моето, за мене е!”. Отивам да го дам на другия и треперя. Това е себелюбието, това е именно заболяването. Това мое заболяване – да не мога да нахраня другия, защото се питам: ако другият яде, аз какво ще ям? Междувременно яденето намалява; ами ако поиска втора или трета лъжица? И ако поиска десет лъжици, пък ми даде една? Какво ще стане с мене?

Колко страшни са тези неща! И големи. Те ме убеждават, че Евангелието не е човешко, не е писано само от човеци. Това не са просто човешки неща. Ако бяха човешки, щяхме да ги открием по-рано. Ние обаче не ги открихме. Ако прочетете Платон, или прочетете каквото искате, няма да намерите тези идеи никъде. Никъде. Навсякъде ще срещнете власт, наказание, централизъм; навсякъде – кръв и битки. И нищо друго.

Никъде другаде няма да срещнете тази мъдрост. И затова трябва да я пазим като зеницата на окото, защото без нея не знаем дали можем да се избавим. Не казвам „да се спасим”, а да издържим в този живот. Както става днес и както ще бъде за децата ни.

Гледам младите – аз също имам деца. Гледам ги, виждам и техните съученици и се ужасявам. Казвам си, как ще живеят заедно? Как ще се справят заедно? Знаете ли, че след няколко години (казвам това на студентите и те изпадат в недоумение) най-революционното нещо, което ще можете да направите, е да се ожените. Казвам след 20 години, но и те са много. На този, който ще се жени, ще му казват, че е герой. В най-лошия случай ще сключваме договор. Ако другият има много претенции, ако ситуацията изглежда малко трудна, ако привличането е необичайно силно – сключваме договора. Добре. А къде остава усилието да нахраниш другия, къде е подкрепата за другия? Къде е детето, нещастното дете? Как ще живеят децата в тази връзка? Могат ли да съществуват деца по този начин?

Ако не дариш любов на детето, любов и още любов – някога то ще ти отвърне ли с нещо? И то ще подивее и някой ден ще ти вземе и главата, ако може. Ще те намрази, ще избяга. Но най-вече – и то самото ще стане лошо.

Нещата изобщо не вървят добре. Моралът не ме интересува, моралът е без значение. Съществуването ме интересува, онтологията ме интересува. Това, че не след дълго хората няма да могат да живеят. Ще избягат от реалността чрез наркотиците и, както казва един американски рокаджия, когато не издържат наркотиците, ще се върнат отново в реалността.

Въпросът обаче не е в това. Ако тази мъдрост не види бял свят, какво ще поставим на нейно място? Искам да я намеря, но след като така или иначе не я намирам, излиза, че сме в задънена улица? Всички са наранени и когато ги доближиш, виждаш само една рана. Никой не ме разбира, еди-кой си ми направи това, еди-коя си ми причини онова. Всички мислят и се чувстват така... едно жалване, един ропот, който се чува от всички страни.

Дори и тези, които са безчувствени, в една друга фаза, на старините, когато дойдат болестите, се свиват, измъчват се, негодуват още повече. В началото се правят на твърди, след 40, 45, 50-те започва едно мъчение, негодувание... И се питаш, този твърд човек къде е крил цялото това негодувание? С други думи, човек не може да живее по друг начин, става все по-самотен, опустошен и все повече се изолира. Това е великото откритие на нашата епоха. Следващите години тези, които бъдат живи и нещата бъдат наред при тях, ще открият тази истина. Това ще е тяхното велико откритие. Те обаче ще го открият – както казва Откровението, ако си спомняте, за хората, които идват от голямата скръб. Чели ли сте това?

Пише, че те идват със славословие. Там, където е представена последната картина на небесното царство.Припомнете си мястото, където пише за хилядите, които идват от голямата скръб. Какво е това? Това са хората, които чрез големи скърби са стъпили на този път. И това, мисля, е привилегия на нашата и на следващите епохи.

Няма начин да убедиш някое дете, че майка му с право не го обича. Това дете е болно и наранено; то или ще стане светец, или убиец, по-вероятното второто. Няма начин да кажете на една двойка съпрузи, че с право жената презира и мами мъжа си денонощно. Не можеш да кажеш такова нещо. Другият се чувства стъпкан. И тъй като няма начин, единственият път е този – Евангелието. Няма друг начин, за да живее човекът, освен ако някой намери този начин и ни го каже навреме. Но и няма как този начин да не включва думата жертва.

Винаги трябва да има един Форест Гъмп, който оставя ума си отворен, за да можем и ние да се подслоним в неговите празни пространства, в безумството на благостта му, в безумството на любовта му. Ако той не съществува, ще се изядем помежду си до един и последният ще се самоубие, защото какво да прави сам?

Внимавайте, защото всичко това се появява днес. Виждаме знаци за това; виждаме ги и в Гърция... По-рано говорихме повече за чужбина, но вече и тук се виждат. Виждат се ясно. Ако гледате телевизия, ще забележите веднага, че днешните семейства изглежда вървят в такава посока. И ако не се борим с това по духовен начин, накрая цялото ни общество ще се потопи в това нещастие като в черна дупка.

Църквата има тази роля, тя е работилница, където всичко това се изцелява и човекът получава друго предназначение. И след това той започва да храни другия, взема една голяма лъжица, после взема и втора... Не му стига един, а отива и храни всички. И страхотното е, че всички след това го хранят него – и затова светците са най-наситени откъм любов и смисъл хора. Всички ние, другите, умираме сами и опустошени, след като сме се насладили всеки сам с това, с което сме мислели, че е трябвало да се насладим...

Материалът се публикува със съкращения

Превод: Константин Константинов




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11549485
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930