Атанас Ваташки, публикува в Църква и общество Атанас Ваташки created the doc: "Притчата за безумния богаташ"

Притчата за безумния богаташ

 20.11.05 | Митрополит Антоний Сурожки

 Като се обръща към човека, който намислил да запази богатството си, сякаш то не може да му се отнеме, Христос казва: „Безумецо, в тази нощ ще поискат живота ти – и какво тогава?” Зад гърба на всеки от нас стои смъртта и Евангелието ни напомня за това на всяка крачка. Но ни напомня не за да ни изплаши със смъртта, а за да придаде на живота нова, съвсем непостижима дълбочина. Ние живеем повърхностно, живеем с безкрайно количество неща, които са твърде незначителни дори за нашето човешко сърце, дори за човешкия ум. Колко празни, безцелни, безплодни мисли минават в човека за един ден от неговия живот; колко чувства се редуват едно след друго в душата, без да остават никаква дълбока следа, просто така, преминават напразно, като облаци по лятното небе.

 Всичко това е твърде незначително за човека, тоест за всеки от нас, и Господ постоянно ни напомня и в Евангелието Си, и в живота, че смъртта е тъй удивително близка, и само тя може да постави нещата на техните места.

 Спомням си времето, когато майка ми умираше; и двамата знаехме за тази смърт, тя беше с нас, тя живя с нас три години, и през тези три години стана ясно, че именно защото смъртта е близо, животът е толкова ценен. Не в смисъл, че за него трябва да се борим, за да не умрем, а в смисъл, че цялото му съдържание може да стане толкова дълбоко, каквото само смъртта може да го направи. Всяка изречена дума може да бъде последната дума – нима тя ще бъде пуста, нищожна, или още по-лошо, раздразнителна, горчива, зла, рушителна? Всяка постъпка може да бъде последна – нима не може всяка постъпка да стане изражение, осъществяване на най-дълбокото, най-дивното, което съществува в отношенията между хората? Ние забравяме това, защото ни се струва, че пред нас има още толкова време, за да се поправят грешките, да се излекуват раните на душата, да утешим човека. А може де се окаже късно, единият или другият може да умре…

 Тогава също не е късно, тогава можем да се обърнем към Бога, Който е наш примирител; но за някои неща – да, късно е. Късно е да утешиш, късно е да погалиш, късно е да зарадваш, късно е да дадеш на земята последното щастие на човека… В този смисъл, смъртта за нас е напомняне за това, че животът, който правим така незначителен, може да бъде толкова дълбок. Смъртта е изправена пред очите ни – от Евангелието, от Христос, от самия живот – не за да ни плаши, а само за да живеем задълбочено, за да живеем според мярата на всичко най-дълбоко, на голямото, чувствително човешко сърце, на проявяващия разбиране човешки ум.

 Затова, нека не събираме в съкровищницата на сърцето, на ума, в съкровищницата на живота нищо, което е твърде незначително и от което издребняваме, а да си задаваме въпроса при всяка наша среща , във всички наши човешки обстоятелства, по отношение на всеки човек и на всичко в живота: „Как трябва да постъпя, ако това е неговият последен миг или моят последен миг? Каква дума трябва да кажа, какво да направя, какъв трябва да бъда спрямо него, нея, тях? И само ако осъзнаем това, Боже, какъв дълбок и значителен ще бъде животът, как всеки човек ще стане значителен и колко ще бъдат в нашия живот постъпките, достойни за нашия човешки живот ... и за величието на нашия Бог! Амин.View Doc