Обикновено тези ни представления минаваха по изключително стандартен начин, сякаш направени по шаблон. Анастасия обикаляше измежду гостите, приемаше поздравления, въртеше се между масите, ако случайно бяхме в големия салон на имението. А аз просто стоях… И свирех на цигулката си. Оставях се гласа ѝ да ме води през нотите, през различните тонове, които можех да изкарам с крехкия инструмент в ръцете си. Дори той сякаш оживяваше, когато чуеше гласа ѝ - ръцете ми бяха просто една торба с месо и кости, задвижвана на конци по нейно желание. Просто бях там, за да го придържам, а той се движеше сам.
Дори и да е имало някой, който би разговарял с мен, то аз не позволих това да се случи. Не желаех да разговарям с никого, освен с нея. От някои се страхувах, а други, тези, които приличаха прекалено много на баща ми, просто презирах. А на останалите не вярвах. Така че дори когато Анастасия стана на 17, а аз на 15, и започна да флиртува с някои от по-младите и красиви партньори на баща ми, аз продължавах да хвърлям лоши погледи към всеки, осмилил се да пристъпи към мен. Нямах намерение да допусна никой до себе си.
Уви, той реши да пристъпи границата, въпреки че му хъсках подобно на настъпена кралска кобра. Възможно е да се дължи на факта, че 150 сантиметра, при това изглеждащи така, сякаш са на прага на гладната смърт, не изглеждаха точно като сериозна заплаха.
Името му бе Ичиро Окамура. Беше член на Якудза - тогава баща ми работеше в името на световен монопол, искаше да завладее света, да го държи в шепите си, да го смачка, ако сметнеше за нужно. Или пък за забавно.
- Свириш прекрасно. - Вече бе три сутринта, аз прибирах цигулката си, а Анастасия бе приседнала на креслото до баща ни и дискретно отпиваше от чаша с шампанско. Моите планове за вечерта бяха да се скрия в стаята си, да си взема дълъг, топъл душ и да се надявам, че нямаше да имам посещение тази нощ. Анастасия понякога ми правеше тази услуга, като го разсейваше от мен - нея, разбира се, и с пръст не я беше докоснал, но нейната компания винаги му се струваше по-ценна от моето наказание.
- Благодаря. - за момент вдигнах поглед към него, кимнах отсечено, и продължих със заниманието си. Ризата му бе със закопчана яка, същото можех да кажа и за ръкавите, но бях убедена, че е покрит с татуйровки от глава до пети. Имаше коса, която може би стигаше до средата на раменете му, макар и сега да бе вързана на стегната опашка на при тила му.
- Ти си малката дъщеря на Алексей, нали? Надежда? - произнесе името ми бавно, насичаше всяка сричка, сякаш внимаваше да не го обърка. - Аз съм Окамура. Окамура Ичиро.
- Надя. Наричат ме Надя. - мразех пълното си име. Даваше ми обещание за нещо, което отдавна бях загубила. Наметнах ремъка на калъфа с цигулката на рамо и се усмихнах стегнато срещу него, когато той тъкмо правеше поклон. - Ако няма нещо друго?
- Всъщност.. Има. - Очаквах отново кимване, максимум пожелание за лека нощ, не и да чуя гласа му зад гърба си. Граматически, руския му беше перфектен, макар и да имаше особено произношение. - Надявах се, че би желала да останеш с нас. Днес баща ти има повод за празнуване. Би било срамно една от дъщерите му да не го сподели.
Погледнах към въпросния си баща, който бе вперил ледените си очи в нас. Знаех, че ни слуша от момента, в който Ичиро се приближи към мен. Внимаваше да не споделя нещо за него, нещо, което би разрушило имиджа му на безпощаден мафиот, но любящ баща.
Така че се присъединих и, заедно с цигулката ми, с Ичиро се настанихме на едно от малко по-отдалечените кресла. Приех чаша водка от сервитьора, който умело я бе разредил с ябълков сок. Не, че баща ми беше идиот и не знаеше, че пия - просто така нямаше как да разбере какви са реалните количества, които поглъщах.
В началото Ичиро се опитваше да е изключително любопитен, опитваше се да ме предрразположи, само че аз глупаво отговарях с една дума и не го удостоявах с вниманието си твърде много. Само че това някак не го отказваше - макар и да ми разказваше на пръв поглед безсмислени неща, все пак продължаваше да ми разкрива частички от себе си. Беше на 22. Щеше да остане в Русия шест месеца, като личен помощник на баща ми. Беше се издигнал бързо в ранговете благодарение на острия си ум и силната си твърдоглавост, поне така твърдеше той. Не споменаваше подробности, но не ми и бяха нужни - бях виждала, и чувала, достатъчно неща, за да знам какво означават издръжливост, ум, лоялност и други прекрасни думички, преведени на техния език.
И въпреки, че по скромното ми мнение се държах като абсолютен темерут, сякаш не бях физически способна да говоря, или пък бях твърде умственоизостсанала, за да мога да проведа нормален разговор, Ичиро не се отказа от мен. Поради началото на партньорството им, той често идваше на вечери у баща ми, а баща ми, явно надушил интереса му, не пропускаше да ме кани да свиря. Постепенно започнах да обличам по-красиви рокли, когато знаех, че ще изнасям малкия си концерт за него, Анастасия ме учеше да нося грим, дори започнах да оформям косата си, понякога я вдигах в кок, а понякога сестра ми я сплиташе на сложна прическа. Исках да изглеждам красива пред Ичиро.
И така, малко по малко, започнах и аз да разкривам себе си. Обичахме един и същи художник - Салвадор Дали. Докато той четеше Достоевски, аз разучавах подробно изкуството на Кацушика Хокусай, възхищавах се на красотата в картините му стил Шунго, опитвах се да подражавам на тази така спокойна гравюра, която придаваше особена елегантност, стил на грубата еротика, която иначе показваше.
Ичиро слушаше, когато говоря, гледаше ме в очите, когато отговаряше на въпросите ми. Разказваше ми как е останал без семейство, колко му е струвало, за да се изкачи във високите позиции на Якудза толкова бързо - едва за 6 години, присъединил се в редиците им малко след като остава кръгъл сирак. Показваше ми многобройните си белези, разкриваше ми историите зад татуйровките си. Целуваше ме, но го правеше
единствено по мое желание - питаше ме, движеше се съвсем бавно и нежно, оставяше ме аз да водя, даваше ми правото на избор.
И така допуснах първата грешка в живота си. Отдадох му се напълно, разкрих му душата си, дарих му тялото си… И по-важното, и оказало се в последствие и най-фаталното, разказах му малката си, мрачна тайна. За три месеца този мъж ме бе накарал да повярвам в любовта, да повярвам, че някой като мен я заслужаваше - бях сложила сърцето си в краката му и нямах нищо против. Защото имах сляпата вяра, че риска си заслужаваше, та той практически не съществуваше - Ичиро ме обичаше. Твърдеше, че за пръв път жена му завърта главата по този начин, пък била тя и само на 15. А когато разбра за баща ми.. Не си тръгна. Тъкмо напротив. Реши, че ще ми помогне да се избавя - щеше да ме вземе при себе си. Щеше да разговаря с човекът, който наричаше шеф, за да вкара и моето прехвърляне под опеката на Якудза, в часност - тази на Ичиро. Щяха да ме приемат сред редиците си, баща ми нямаше да ме докосне никога повече, щяха да ме научат как да се пазя не само от него, но и от тези като него.
Приказка за две души: Никога достатъчно ...
Приказка за две души: Никога достатъчно ...
Лекува ли сърцето ти.!?Ако ти го лекува значи заслужаваш моята любов.
