Сирни заговезни
Прощална неделя преди Великия пост

 Седем седмици преди Великден е Сирница, Сирни Заговезни, Прошка, един от най-големите християнски празници. На този ден Църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат възкръсналия Христос. Започва пост, въздържание и смирение.

"Дойде време, на духовните подвизи начало"
(Слава на Хвалите, Неделя Сиропустна)

"Който яде, да не презира оногова, който не яде;
и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел" (Рим. 14:3).

Стиховна стихира за следващия ден (понеделника от I седмица на Великия пост):

Постимся постом приятным, благоугодным Господеви:
пост есть злых отчуждение, воздержание языка, ярости отложение,
похотей отлучение, оглаголания, лжи и клятвопреступления.
Сих оскудение, пост истинный есть.

Да постим с пост приятен, на Господа благоугоден.
Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева,
отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението.
Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.

По-долу:

• За Прощалната неделя накратко
• Неделя на всеопрощението прот. Александър Шмеман

Слова в прощалната неделя

• За неосъждането архиепископ Серафим (Соболев)
• Неделя Сиропустна архимандрит Павел Стефанов
• Неделя на прошката митрополит Антоний Сурожки

Виж също:

• Сказания за подвижните празници
  • Първите шест седмици на Великия пост
  • Страстната седмица ден по ден
  • Възкресение Христово - ПАСХА
  • От Великден до Петдесетница

 За Прощалната неделя накратко

Сутринта в православните храмове, по време на св. Литургия, се четат думите от Евангелието: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15). (След това се припомнят наставленията на св.ап. Павел към евреите в Евр. 12:1-10, бел.ред.)

Следобяд по време на вечернята свещениците се преобличат с тъмни одежди за поста. В богослужението се пеят великопостните тропари с поклони и се произнася молитвата на св. Ефрем Сирин "Господи и Владико на моя живот...".

След отпуста на вечернята се извършва специален чин на прошката. На солея се изнасят и полагат на аналоя напрестолният кръст и иконите на Спасителя и св. Богородица. Настоятелят на храма се покланя пред тях и ги целува, после се обръща към хората с молба за прошка от събратята му клирици и от събралите се вярващи. Всички свещенослужители и миряни се покланят пред кръста и иконите и взаимно искат прошка едни други.

Неделя на всеопрощението

Протоиерей Александър Шмеман

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като "неделя на всеопрощението". На този ден се четат Христовите думи: "Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви." (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез "ритуала на прошката", за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата "неделя на всеопрощението."

Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че "всеки е виновен за всичко пред всички". На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. "С какво съм виновен пред другите?" - питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до "морала", разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: "Виновен си." Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място - от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " "Всеки е виновен за всичко пред всички." Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: "Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят."

"Спаси себе си" означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безраз-личие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: "Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен." Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено... Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на "колективното" по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.

Из "Църковната година". Превод от английски Весела Митева
http://list.hit.bg 

---

Една легенда разказва как тръгнал св. Трифон заедно с Богородица и Младенеца, и той да иде на манастир. Но по пътя било пълно с евреи, които дирели Божията майка и сина й, за да ги погубят. Питали те и разпитвали. Попитали един говедар дали е видял майка и син да вървят по пътя. Посочил им говедарят някъде тръгнали, а Богородица го прокълнала: мир да не види, говедата му все да бягат настрани, да щръклеят, да не вървят заедно нито впрегнати, нито на ярем.
    Бягали тримата пред преследвачите си. Срещнали един козар и му рекли: "Не ни издавай." Обещал им козарят да не ги издава, но когато дошли преследвачите и го попитали дали е видял жена с малко дете да бяга по пътя, той им казал: "Мина скоро жена с дете и с нея вървеше мъж с превързан нос."
   Богородица и него проклела: "Козите ти все по скали и върхове да пасат и ти все да ги гониш." Така и станало.
   А по пътя на Богородица минал един овчар. И него помолили: "Не ни издавай." Когато пристигнали преследвачите и попитали: "Не мина ли една жена с дете на ръце?", овчарят рекъл: "Цял ден паса стадото край пътя, никого не съм видял да минава."
   Чула това Света Богородица и благословила овчаря: "Стадото ти все накуп да стои, един овчар сто овце да пасе." Така е и до днес. Овчарите отглеждат големи стада, говедарите и козарите не могат.

---

 

На Сирни Заговезни обичая „хамкане”

Сирни Заговезни (Сирница, Масленица)

  Един от най-очакваните празници на българина в началото на пролетта е Сирни Заговезни. Наричат го още Сирница, Прошка, Поклади, Куркувница, Олалия и др. в календара е винаги в неделя - седем седмици преди великден.

Сирната неделя е съпроводена с много обреди и ритуали за осигуряване на бъдеща родитба, благополучие, здраве и плодородие.

Във вторник и четвъртък преди изгрев слънце и в неделята по залез на хорището се събират стари и млади, за да играят скокливи и тропливи хора. Така с обичая „Гора" хората са смятали, че ще стимулират земята, за да расте житото нависоко и памукът лесно да се пука.

Вечерта младите палят огньове, мятат стрели и въртят огнени обръчи, наричайки за здраве и дълголетие на родители и близки, за мерак и севда по любима девойка:

„Олалия-лия, попска климия! На" ти, дядо попе, стрелата — дай ми момата! Ша я даря бяла хурка, да ми дари мъжка люлка!"

 или пък:

„Е-хей! Колкото нависоко лети стрелата, толкова да мий дълголетен вашата."

Преди да се приберат по домовете, младите вземат прошка от старите. После във всяка къща стопанката прекадява софрата, домашните „си прощават", а стопанинът спуща от гредата на тавана червен конец.

На него последователно стопанката връзва въгленче, варено яйце и сирене, завърта в кръг надясно и който успее само с устни да улови съответния символ, вярват, че първият ще милее за бащиното огнище, вторият ще носи късмета през годината, а третият ще е най-дълголетен. След това палят конеца, наричат и тълкуват коя реколта ще е най-добра през годината.