“От съединяването на Танаис (Дон*) и Ател (Волга*), което се отделя над Меотидското езеро (Азовско море*), води началото си реката Куфис (Кубан*), която се влива в края на Понтийско (Черно*) море. В тази река се лови рибата Мурзули* (срв. гръц. muros: “вид змиорка, самецът мурена”) и други ней подобни риби. От [началото на] същото [Меотидско] езеро до [поречието на] реката наречена Куфис (Кубан*), където се лови българската риба Ксистон (Чистон, Чиста* = Чига*), се намира Стара Велика България и тъй наречените Котраги*, които са също техни едноплеменници” (ПД*- НБ).

И Анастасий Библиотекар (ок. 800-878/879) повтаря това:

„От същото това езеро (Азовско море) до реката, наречена Куфис (Кубан*), гдето се лови българската риба Ксист (елин. ξιστ-, = лат. хist = бълг. Чист* = Чига*; срв. римо-латинското име на вид морска риба с дълъг нос – лат. xiphiās: “меч“), се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги*, които са от същото племе (народ), както и самите българи.” (Пет. Петров, Anastasius Bibliothecarius, Chronographia tripertita, p. 226 = ЛИБИ, II, c. 247-248.);

В древната Арменска география “Ашхарацуйц” (Миров показател, Свето-показател), съставена през VІІ в., но базираща се в голяма степен върху по-старите данни от тези в географията на Клавдий Птолемей от ІІ в. (ок. 85-160 г.), както и на още по-древни източници от преди VI-III в. пр. н.е., се казва:

“В Сарматия* се намират Кераунските и Хипийски планини, от които извират пет реки, вливащи се в Меотидското езеро [Азов*, другаде “Меотидско блато” (Прокопий), защото средната му дълбочина към  V-VІ в. от н.е. била към 2-2,5 м застояла вода с малко на брой браздящи я течения, изпълнена с множество водорасли и пясъчни коси и плитчини; при това в Певтингеревата карта от І-ІІ в. Азовското езеро въобще не е свързано с Черно море* (П*)]. От Кавказ текат две реки – Валданис* (Кубан), която извира от планината Кракс – тя започва от Кавказ и се простира между Меотида (Азовско море) и Понта (Черно море*). Другата река Псевхрос отделя Боспора (на Крим*) от земите, в които се намира градът Никопс (дн. Негепсухо в Абхазия, близо до Пицунда).

Северно от нея (река Псевхрос) се намират племената Тюрки (Торки или Угри*, Маджари) и Българи, които носят названията си от реките – Купи-булгар*, Кучи-булгар*, Оногхондор-блгар* – преселници, Чдар-болкар*. Това са имена, които не са известни на Птолемей (80-160 г. от н.е.).

От (?) Конските планини (Дзиакан; но срв. волго-бълг. Джогэн, Джокжн: “закон, Божи закон, свещен закон, жертвен дар, царска грамота” /ДТ*/, т.е. “Свещената планина” или старата “Държава”, срв. и Джегулы, Джекул = Жигули*; срв. Джураш: “Дагестан и Вайнахстан, източната част на Сев. Кавказ”) избягал синът на Худбадра (Курбат*; т.е. става дума, че от там избягал Аспарух*). А между българите и Понтийско (Черно) море живеят племената Гаш и Курт (вж Курт* = Кубрат*, срв. Котраги* = Кутри-гури, срв. Кур*, Курт*, Печенеги*), а също и Сваните.” (Сбани = ? Сабани* = Масагети*, Печенеги*; т.н. Свани, рус. Сваны, са съществуваща и до днес народност в най-северната част на Грузия);

Тоест, като допълва Птолемей, в сведението на “Ашхарацуйц” се определя Сарматия, разграничават се живеещите в земите й Тюрки от Българите, изброяват се само българските родове, с което се подчертава стопанската, политическата и териториалната им хегемония, и се отделят не-българските племена (дедите на днешните Адиги /Гаш – Касоги/, Свани в Сев. Грузия и Грузини), обитаващи долините на север от Армения и на юг от границата на С.В.Б. (която същевременно е и граница на Сарматия) – между билото на Г. Кавказ и СИ Черно море до Псевхрос (дн. Псоу) на север – последната по-голяма река в посока Крим*.

Трябва да се знае, че Сарматия* се дели на Европейска Сарматия – от Висла* до Дон* и Дуна* (Западна Двина), и на  Азиатска Сарматия – на изток от линията, очертана от реките Дон и Дуна (Зап. Двина), като в Европейска Сарматия не влиза Долнодунавската равнина, а по-точно долината между долни Дунав и Карпатите, която Полемей (ок. 85 - ок. 160 г.) определя като Дакия – Dacie pars;

В препис-карта от географията на Птолемей (ок. 80-160), включваща Северното Черноморие (вж. карти: 100-160 г., Птолемей), областта Сарматия* (Sarmaticae pars) започва на север от Южните Карпати, а в най-южната й част – до Черно и Азовско море, са земите на народа Bulensii (Буленсии = Българи), чиито граници на запад – с Римската империя, са поставени по течението на Южен Буг* – от устието му във или при Borystenes (Днепър*) на изток (окончанието -ensii е често срещано при чужд етноним в латинския – Saldensii, Albocensii, Cotensii, Buredaensii, Caucoensii и пр., а при битуващото българско име Булх*, Булхор*, е естествено записването му като Bulensii; вж. ПД*).

В други от Птолемеевите карти, обхващащи земите на север от Дакия – т.е. от Ю. Карпати, до Сарматския океан (Балтийско море*), и от Висла* – източната граница на Германия, до Азиатската границ по Дон* и Дуна* (Западна Двина), и източно от нея до Волга*, в пространството от Средна Висла до среден Днепър*, са разположени още две етнически наименования, които пряко се свързват с българите – Bulеnsi и Burgiones (срв. Бурджани* = Българи).

При това българите Бурги съседстват с надписа-определение Tranomontani = Презпланинци, стоящ на север от главния хребета на И. Карпати и обхващащ двете страни на река Припят и земите до Днепър.

Така названията, свързани с българите в тази част на Европа, описват широка дъга от Средна Висла при Северен Буг, през сев. склонове на Карпатите до долното течение на Ю. Буг, като клановете на Готите* остават между тях и Дунав (нпр. Бургундите, записани като Phrugundiones, са южно от Буланите, които са в горната част на басейна на Висла). А разположението на посочените българи напълно съвпада със съобщението на Йорданес (сл. 500 – сл. 552), че българите живеели отвъд поселенията на Антите* (вж. Славяни*).

В същото време картите на Птолемей (ок. 80-160) показват, че северни съседи на Буланите и Бургите през ІІ в. са Венедите (Venede, т.е. пра-Славяните*), които населяват крайбрежието на Балтийско море* между Висла и Неман (вж. Славяни*). Дава се и отговор, поне частичен, на въпроса защо двете реки се наричат Буг* – Северен Буг и Южен Буг, и приблизително от кога.

Интерес представлява и надписът Chuni ( = Хони*), разположен между горни Днепър и Десна*, което показва наличието на два субекта – Chuni-те (или по-точно Хони*) от І-ІІ в. и Hunoi-те от 375-453 г., с близки наименования, но с различен произход и време на установяване в Европа, което налага преразглеждане на сведенията за Хуните и най-вероятно – на промяна на направените до сега заключения (вж. Хуни*, Хони*);

Времето на съставяне на Птолемеевата география, отразяваща позициите на народите през ІІ в. – преди и до към 160 г., когато Птолемей починал, съвпада с факта от “Именик на българските канове”*. Там се казва за отстраняването на Безмер* или Бат-Баян*, Бат-Боян* (665-668, †690) и възкачването на Аспарух* (668-699), свързано с идването му от земите около Каспийско море*, които управлявал от пълнолетието си през 638 година. Аспарух дошъл “на страната на Дунав” в 668 г., след като до тогава Българските канове (ед. ч. канезъ) държали властта “на другата (обратната) страна на Дунава (между Дунав и Каспийско море) 515 години”, т.е. от 153 г. от н.е.(вж Умор*). Едва през 153 г. пристигналите през ІІ в. пр. Хр. от Бактрия* (Балх*, Балхара* при Имеон*) в ЮИ Европа и по-точно в Северен Кавказ (района от Каспийско море* на запад до Крим и Днепър) българи създали своя самостоятелна Европейска държава под скиптъра на Авитохол* (153 – сл. 173) и династията Дуло* (управляваща поне от 522 г. пр. Хр., вж. Дарии*, Дарий І*, Навухудоносор*).