Между 11 и 24 май почитаме паметта на двамата равноапостолни братя, светиите Кирил и Методий. Търсим и разсъждаваме за приближението на двете дати в духовната история.

На 22 април във варненската Регионална библиотека „Пенчо Славейков” имаше среща с писателката Теодора Димова за новата й книга „Ороци”. На срещата Архангел.бг попита Теодора Димова за нейния път към Православието.Тук след нейния отговор на нашия въпрос, сме включили и части от отговорите й на нейни читатели от публиката.

Минах през какво ли не, минах през източни учения, през езотерика, през Блаватска, през антропософията, през Щайнер, през чакри, през йога, през врачки, през Петър Дънов, просто всичко, каквото се появяваше на пазара, а знаете как бълва този пазар езотерични неща и как човек не може да се оправи. Така че четях безразборно всичко. То ми харесваше за известно време и след това разбирах, че не е истина и не мога да остана в това. При мен винаги имаше този период на търсене и един момент прочетох Евангелието на Йоан. Започнах да го чета като невярваща и когато го свърших, приех всяка дума от него като пълна истина и изпаднах в потрес  как съм могла до този миг да не зная, как съм търсила всичко друго, но не и това.  И понеже невежеството ми наистина беше чудовищно, много се страмувах, докато наваксам, макар че пътят е безкраен и така наваксването винаги ще предстои, но поне докато изуча основите, докато прочета книгите, докато вляза в църквата...Определям го като потрес и огромна радост, и голям срам, че толкова време съм загубила напразно. От друга страна, като мина известно време, си дадох сметка, че това съвсем не е напразно загубено време. Защото и Мойсей е извеждал 40 години еврейския народ. 40 години те са се лутали, но това не е загубено време. Лутането и търсенето в крайна сметка носят по-голямо желание и по-голяма целенасоченост. След това вече всичко, каквото възприемах, го възприемах през тази гледна точка. Непрекъснато ме влече да си обяснявам, защото в  Евангелията има много трудни за проумяване неща, на мен са ми отнемали по 2 или по 3 години да си ги обяснявам сама на себе си.

За любовта е много трудно да се говори, думите трябва да са много внимателни, трябва да са като бисери. Случката в разказа „Сто грама маслинки” е следната: аз влязох в Халите, там видях една жена, която дойде при мен. Тя приличаше на детенце, много слабичка, към 60-годишна, и ми каза: „Ще ми купите ли сто грама маслинки?” Точно така го каза „маслинки”, не „маслини”. Аз я подминах, не обърнах внимание. След 2-3 минути се спрях и започнах да я търся, за да я намеря, за да й купя маслинките.  И не я намерих. Започнах да изпитвам паника, все по-нарастваща паника, излязох извън Халите и там я нямаше, като че ли беше прелетял ангел, който изчезна вдън земя. И си казах, че никога няма да я намеря и че никога няма да й купя тези 100 грама маслинки, че това остава безвъзвратно и завинаги. Най-страшното закъснение е закъснението да обичаш и закъснението да купиш на някого сто грама маслинки. Дълго време не можех да го споделя това с никого, защото много коравосърдечно я подминах, безогледно. Как не обръщаме внимание на другия човек, как минаваме покрай него и не спираме, не го чуваме, не чуваме какво ни казва. Ето това е много страшното.

Понякога си мисля, че да сме на опашката на Европа вината не е само в този тоталитарен период и тези 500 години чуждо владичество или турско робство, както се спори. Като че ли има нещо, което в самия наш български ген е увредено, като че ли всички ние имаме много повече Андрешко в себе си - този Андрешко, чийто бунт в крайна сметка е винаги безплоден. Неговият бунт беше безплоден, нашите бунтове през 2013-та също се оказаха безплодни.Не можем да се бунтуваме ли? Мисля си, че не бай Ганьо е националният ни герой, а много повече се изразяваме чрез Андрешко. Това беше последният текст, който написах в Портал Култура: ако допишем мислено разказа на Андрешко какво ще стане? Съдия-изпълнителят на сутринта ще се отдръпне от блатото, ще се спаси, ще срещне някоя каруца, ще даде богато възнаграждение, ще си отиде вкъщи и след  два-три дни ще дойде пак в селото, този път с жандармерия, със злоба, ще унищожи Андрешко, ще секвистира житото на Станойчо. Цялата омраза, отмъстителност и злоба ще се излеят и в крайна сметка бунтът на Андрешко се оказва съвсем, съвсем безплоден. Като че ли мислим на дребно, на парче, като че ли мислим без мащаб, като че ли сме вгледани много повече в себе си, а нямаме чувството за общност. Ето, може би, аз не зная доколко това е верно или не, но ние нямаме чувството за другия и не можем да се обединяваме. Не можем да изграждаме общност, не осъзнаваме, че без другият да е добре, ние също не можем да бъдем добре.

Когато се изричат тези тъжни истини, боли. Аз, разбира се, бих предпочела да изричам радостни и щастливи послания. Един от най-големите упреци към романа „Майките” беше, че той е много тъжен и че на финала Явора трябваше да бъде убита. Когато писах последната глава с убийството на Явора, буквално през цялото време плачех и не исках да бъде така. Исках тя да остане жива, но ми се стори, че това ще бъде абсолютно неверно. Романът няма да бъде истинен и няма да кажа истината, ще я захаросам, ще я завоалирам, а точно това е най-лошото, което може да се направи - да се излъчват неверни послания. По-добре да са болезнени, но верни и истинни, отколкото да са неверни. Така че няма как да не боли изричането на онова, което се случва около нас. От друга страна, тази болка има и своя противовес, тя е споделена. Винаги, когато нещо е споделено, то става много по-малко, а споделената радост, когато е споделена, става много по-голяма.  Ето, около тези текстове се образува общност, тя се усеща. И освен болка, има и споделяне, а значи има и радост.

Аз се опитвам в тези колонки, които пиша в Портал Култура и събрани в книгата „Ороци”, да гледам  всяко нещо през призмата на християнското светоусещане. Защото и най-дребното и най-незаслужаващото внимание нещо, през тази призма добива огромна важност и значение. И в най-злободневния, и  в най-повърхностния проблем, ние можем да открием големи дълбочини, ако  имаме този християнски поглед към проблема. Това, което откривам непрекъснато в тези колонки е, че сме изгубили ценностната система и ценностните  ориентири. Няма спрямо какво да отмерваме дадено събитие. Доброто и злото са се преобърнали. Човекът за пример днес е този, който няма никакви скрупули, който е заможен, който не чете, не се интересува. Той се смята за успял. Културният човек, този, който чете и който се съобразява с координатната си система, е аутсайдер в обществото. И това е най-страшното, което се е случило през последните години. Искам през тези текстове точно това да възстановя - тези хора да не се чувстват като аутсайдери, като безпомощни и като граждани без държава.

Във всеки един от тези текстове за Портал Култура, независимо дали е на евангелска тематика или на някакъв злободневен социален проблем, искам  да възстановя тази координатна система и чувството за справедливост, чувстото, че все пак ние не сме толкова малко, че можем да съставим някакво обединено духовно малцинство.

Не мога да допусна пълното униние, защото виждам млади хора, толкова интелигентни, които не са напуснали България и те в крайна сметка не са никак малко и че намират смисъл, че им е интересно именно тук да бъдат, а не в Европа или в Америка. Това е, което ми дава оптимизъм и смисъл. От една страна, имам огромното чувство към тяхното, че им оставяме една страна, която прилича на разграден двор, все едно къща, за която никой не се грижи, порутена, която изглежда лошо, от друга страна, като гледам младостта и ентусиазма им и че намират смисъл да поправят  тази къща, че намират сили, ето в това е моята надежда.

След рухването на Берлинската стена, очакванията на обществото беше, че Църквата ще заеме онази роля, която е имала. Обаче тогава се случи разколът в Църквата и нейният авторитет в обществото се срина и тя като че ли се прибра в себе си. Църквата се откъсна от народа и загуби връзката си с хората, която и без това е била загубила. Тя някак не отговори на очакванията на хората, че ще ги поведе в духовно отношение. Нейната липса сред хората се усеща много болезнено от самите нас. Тя гледа много повече собствените си проблеми и рядко излиза с адекватни послания, които се отнасят за всички нас. Това е недостатък. Разбира се, има отделни енории, отделни свещеници които са заедно, в които има общност, в които има енорийски живот, но това не лицето на цялата църква, за голямо съжаление. И всички ние преживяваме болезнено тази липса.