06.10.2016

Той разтърси хрисимия християнски свят с песнопенията си на арамейски, езикът на Иисус Христос

Преподобният Йоан Зедазнийски и неговите 12 ученици: Авив, епископ Некресски, Антоний Марткобски, Давид Гареджийски, Зенон Икалтски, Фадей Степанцминдски, Исе, епископ Цилкански, Йосиф, епископ Алавердски, Исидор Самтавийски, Михаил Улумбийски, Пирр Бретски, Стефан Хирски, Шио Мгвимски – светите сирийски (кападокийски) сподвижници, основатели на грузинското монашество, пренесено в Грузия от Кападокия в средата на VI век. Те учели народа, наставлявали го във вярата, унищожавали мрака на суеверията и изкоренявали останалите в планинските усои идолопоклонничества и капища, а на тяхно място въздигали светия кръст и свети храмове, придобивали гражданственост.

В Грузия, на 25 километра от столицата Тбилиси се намира асирийското село Канда и манастирът, където служи асирийският схиархимандрит Серафим (Бит-Хариби) - в чест на тринадесетте свети асирийски отци. Той е вторият свещенослужител в света, който отслужва Божествената литургия на арамейски език (езикът, на който е говорил Христос Спасител). Освен него, на този език водят богослужения единствено сирийския град Малюля. Някога Серафим е бил знаменит спортист на Грузия по източни бойни изкуства и е имал черен колан по таекуондо. Днес неговият живот е отдаден изцяло на Бог. От цял свят се стичат хора да послушат песнопенията му. Серафим имаше честта да изпълни „Псалом 50” пред папа Франциск при посещението му в Грузия на 1 октомври 2016 г.

 Отче Серафиме, разкажете, моля, как разпознахте Бог и как станахте монах – та нали сте имали семейство и три деца?

Аз съм родом от Тбилиси, но корените ми са здраво преплетени с Русия, която считам за свой втори дом. По време на репресиите са изпращали асирийците в Сибир. Така моите предци попаднали в Томск, където се родил баща ми. Майка ми е от Грузия. Средно образование завърших в Тюмен, а година по-рано живах в Москва при леля ми. Москва е удивителен град, който много ме впечатли. От любов към Александър Беляев родителите ме наричаха "Ихтиандър". Когато бях на 10–11 години мама ми подари детско Евангелие, което прочетох няколко пъти, но тогава за мен това беше красива приказка, защото винаги съм се съмнявал в съществуването на Бог. А когато повярвах в Бога станах монах. Имах семейство и три деца. През 2001 г. жена ми заболя тежко. Беше бременна в осмия месец. Лекарите не ни даваха никаква надежда за спасение, направо ни казаха, че няма никакви шансове да я спасят и че трябва да се мисли как да бъде спасено детето. Една сутрин, като се събудих, не можах да позная жена си: беше много подпухнала и лекарите не можаха да й поставят диагноза. Хемоглобинът й падна до четиридесет. Спешно я приеха в болницата. Десет дена положението й беше критично. После си я взех от болницата, понеже вече на нищо не се надявах. Тогава я заведох на гроба на дядо Гавраил (Ургебадзе, днес канонизиран като преподобни Гавраил, изповедник и юродив). Щом пристигнахме аз се помолих на дядото, говорих му както можех, доколкото можех. Казах му: «Ако е истина онова, което говорят за теб, умолявам те, помоли се пред Бога за моето семейство, нека жена ми роди благополучно, нека и тя и детенцето останат живи. Ако ми помогнеш за това, обещавам, че ще захвърля всичко и ще стана монах ». На втория ден стана чудо – жена ми започна да се подобрява. Всичко стана за една нощ – от вечерта до сутринта. Разбрах, че така е трябвало да се случи, за да извървя този път. Разбира се, че и на Бог не му харесва нашето мъчение – та Той е любов. Но явно тези изкушения са ни били нужни. Впоследствие аз забравих обещанията си. Тогава спортувах и бях четирикратен шампион на Грузия по източни бойни изкуства, имах черен пояс и втори дан. Президентът на Федерацията наскоро разбра, че съм вече свещенослужител, и дойдоха да ми дадат трети дан. Естествено това ме радва, но вече нищо не означава. На 27-мо число се роди дъщеря ми – Кетеван. След като жена ми оздравя аз заминах за Киев и открих там спортна школа. Но нервите ми изневеряваха, сърцебиенето ми се усили... Тогава реших да сменя работата, бях забравил за своя обет – така вървеше животът ми. Често пътувах до Свето-Троицкия Йонински манастир в Киев, където имаше икона на свети Георги, изографисана от грузински иконописец. Обикновено всички грузинци се събирахме там. Веднъж, на излизане от манастира, по пътечката срещнах майка Ксения. Тя беше белоруска по националност, ходеше с тояжка, много зле виждаше и лошо чуваше. Но беше прозорлива. Тогава аз бях младеж с дънки, с цигара в ръка, разхождах се ей така, за удоволствие, а тя вървеше насреща ми. Като се разминавахме тя рече: «Благословете ме, отче Серафиме...» Аз дори не погледнах към нея, защото помислих, че отзад иде някой си отец Серафим, и тя моли неговото благословение. Продължих по пътя си, но тя с такава сила ме удари по главата с тоягата, че аз паднах. "Госпожо, какво правите? Как не ви е срам?" – казах аз. Тя не беше в монашески дрехи и аз не разбрах, че това е монахиня. "Нали ви помолих за благословение, – отвърна тя." Помислих, че е някоя луда. "Как бих могъл да ви благословя аз? Ето го манастирът, идете и поискайте благословение от монасите, та аз съм мирянин и си вървя по моя си път. "Не, ти си Серафим. Бог те е избрал в твоя род, нали нямаш вече ни братя, ни братовчеди (тя имаше предвид мъжете), всички са умрели." Бях удивен от думите й, защото бях по-скоро реалист, отколкото мистик. А тя рече, че ще бъда човекът, който ще се моли за своя народ, понеже такава е Божията воля. След този случай животът ми много се промени. Започнах да виждам разни сънища. По-късно още веднъж се срещнах с майка Ксения и тя ми повтори: ти ще бъдеш онзи, който аз ти казах. "Моля те, майко, обяснете ми, – попитах аз, – какъв монах ще излезе от мене, та аз съм глава на семейство, имам три деца, късно ми е да ставам монах... "Сам ще разбереш, – отвърна тя."  "А кога ще се случи?" – попитах. " Бог Сам ще ти даде знак!" – бе отговорът. И ето там, в Украйна, на 14 март 2006 г., в деня на прогонването на Адам и Ева от рая, аз наистина станах монах (а сетне и схимник, схимонах – висша степен на монашество, б.пр.). А през 2010 г., с благословията на Светейшия Патриарх Илия II , ме ръкоположиха в сан дякон. Това вече беше в Грузия.

А как се запознахте със Светейшия Патриарх-Католикос Илия II?

Дори и не съм си помислял, че някога ще се срещна с него. Случи се през 2008 г. Настоятел на храма на светия Дионисий тогава бе архимандрит Серафим (Киконишвили). После той прие схима с името Михаил. На 11 октомври 2013 г. той предаде Богу дух. Именно той ме запозна със Светейшия Патриарх, който ми предложи да остана в Грузия. А аз по онова време се готвех да отивам в Света Гора на Атон. "Вие сте асириец, нали?" – попита ме Светейшият. Аз кимнах. "Ето какво си помислих за вас, че може да ви изпратим в асирийско село, за да служите там на вашия роден език. Това си е вашият народ, познавате тяхната природа и характер, и ще можете да се грижите за тях..." Нищо не можах да отговоря. Разбрах, че това е благословение от Христа... Много обичам Светейшия Илия...

Но в това село ситуацията е била доста тежка. Коствало ви е много усилия, за да доведете този народ в храма... Как успяхте цяло село да обърнете към Бог?

С Божията помощ... Събирахме се веднъж седмично (стана традиция) и беседвахме. Говорехме си за всичко – започвайки от примитивни въпроси, завършвайки със сериозни и теологически въпроси. Така взаимно се опознахме... Видех ли младежи да седят на улицата, канех ги в двора на манастира и им предлагах да се запознаем, да си поприказваме. Голяма роля изигра благосовията на Светейшия – той ясно знаеше както прави...

Твърде сложно е да ви срещне човек извън пределите на манастира в село Канда…

Повече от двайсет години не съм напускал Грузия. За цялото това време съм излизал извън стените на манастира само веднъж, когато се спомина моят духовник – схийеромонах Амфилохий (Трубчанинов), който бе духовно чадо на стареца Серафим (Тяпочкин). Впрочем, някога майка Ксения ми предсказа път към Русия на Валаам. И щом получих покана от епископ Панкратий, аз с радост я приех. Няма да скрия, че съм мечтал за возможността да посетя Русия, за която се моля и която имам за много близка и родна нам страна. А моите певци, напротив, много често пътуват и участва в различни конкурси.

А как се отнасяте към технологиите, използвате ли телефон и интернет?

Едно време Пушкин с помощта на гъше перо е предавал виждането си за света, красотата на своите произведения. Химикалката смени перото – тя също стана своеобразна джаджа, която помогна на хората да общуват и да създават нещо ново, да намират отговори на въпроси. Ако по-рано старците, отговаряйки на своите духовни чада, пишеха на ръка и пускаха писма, днес има възможност да напишеш нещо и след две минути да получиш отговор. На мен също ми задават въпроси. Ако не намирам отговор казвам „да се помолим“ – и човекът разбира, че отговорът е в молитвата към Господ.

Но при вас идват не само асирийци, пристигат и от Тбилиси...

Не само от Тбилиси... Идват от Кутаиси, Ткибули... Мисля, че е преувеличено да кажем, че това са духовни чада, а аз – духовник... Те идват не при личността на отец Серафим, а за да чуят богослужението на онзи език, на който е говорил нашият Христос Спасител...

Разкажете, моля, за вашите песнопения.

Миналата година нашите песнопения победиха в конкурса в Украйна и получиха Гран-при. Някои мислят, че това са старинни песнопения, че тези мелодии са създадени преди 2000 години, но това не е така. Песнопенията ги създаваме ние, днес. Старая се те да бъдат полифонични... Когато изляза на сцената и видя лицата на хората, аз не пея, а се моля за всички нас. По подобие на пророк Давид, когато е писал Псалтира, – той едновременно е свирел и пеел, изпявайки всяка строфа от молитвата. Моето изпълнение е като утринна молитва в нашия манастир, когато четецът чете, и аз отправям молитви.

Как оценявате днес своя предишен живот?

Знаете ли, от детството до монашеството моят живот е бил чудо. Господ ме е опазил. Като дете паднах в бетонобъркачка и оживях по чудо... После две години не можех да стъпя на крака, сетне бях в количка, после се мъчих с патерици... Ръцете ми практически бяха отсечени. В клиниката петима лекари работиха върху моите ръце, те ме спасиха... По-късно ме блъсна кола, после пих перхидрол, сетне дори апендикса ми изрязаха... – цял живот с мен се случват изкушения. Даже когато вече бях монах ми се случваха такива изкушения. Сигирно това подсказва нещо. Когато живеех в Украйна на гости ни дойде архимандрит Филарет. Разбрахме, че току-що в града се е появила някаква нова секта, която се казваше «Ново мисионерско движение». Отчето архимандрит ми предложи да отида там и да проповядвам сред тях. Те държаха под наем сградата на киното. Бях във възторг от своята вяра и си мислех: кой би могъл да стори това, ако не ние... А там така ни пребиха, че дълго време лежахме в болницата в безсъзнание и само по чудо, с Божията помощ, се спасихме... Цялата ми младост беше пълна с такива приключения. Толкова измъчих родителите си с тях, че си мисля – това е моята трагедия. Понякога нощем плача, когато си спомня как се терзаеше мама – та нали тя през цялото време беше с мен по болниците... Но аз все пак съм щастлив с това, че никога не съм влизал в пререкания с родителите. Израснах така, че моят баща досега е глава на семейството, и неговата дума за мен и до ден днешен е закон. По същия начин баща ми се отнася към своя баща – бях свидетел на това как моят 70-годишен дядо удари шамар на сина си, тоест на моя 50-годишен баща, с думите: «Как не те е срам да говориш така с баща си!» А моят татко само сведе глава и помоли за прошка. Щастлив съм с това, че винаги съм уважавал моите родители и че това е така до ден днешен. Моля Господ да ми дава сили, за да служа там, където ме е поставил. Неведнъж помолих Светейшия да ме пенсионира – вече 5 години служа съвсем сам. Но той не се съгласява. Благодаря на Бог и Светейшия за това, че съм поставен да служа на своя народ. Аз съм асириец и обичам своя народ. Майка ми е грузинка, родил съм се и съм расъл в Грузия, тук съм служил в армията.

 Всички скърбим заради събитията в Сирия и в Ирак, за това, че бойците на «Ислямска държава » така жестоко и безпощадно убиватъ всем невинни християни-ассирийци... Знаем, че вие организирахте протестен митинг против случващото се...

 Да. На осми март бях при Патриарх Илия със своята скръб, понеже отново започна геноцидът над моя народ, те са моя плът и кръв... Приеха ме много топло. Безмерна е нашата скръб, сърцето ни се разкъсва от болка и плаче за съдбините на ассирийските християни в Близкия Изток. Днес, както никога досега, гоненията на християни достигнаха мащабите като през първите векове на християнството, когато убийствата и мъченията имаха масов характер. Съвсем неотдавна, през Първата световна война, започнаха да се извършват чудовищни престъпления по отношение на асирийците. Това планомерно прерасна в унищожение на целия народ: бяха избити около 4 милиона души, от които 1 милион бяха асирийци. Преди да зараснат раните от онова време, ето – ние пак сме на прага на нова вълна геноцид, който не отстъпва по нечовешка жестокост на онези кървави събития. Ние призоваваме всички вярващи православни християни да се сплотим в молитва, да станем единна стена, да надигнем своя глас в подкрепа на подложените на гонение, на всеки, който е беззащитен в тези тежки дни! Убиват нашите братя во Христа в домовете им само заради тяхната вяра. Ние организирахме митинг и редом с нас бяха не само асирийците, но и грузинците, които споделяха нашата болка, и им благодарим за тази подкрепа...

Тероризмът – един от най-важните проблеми на човечеството. Какво мислите, как може да се преборим с него?

Бидейки етнически асириец аз съм се сблъсквал с тази тема много отблизко. В Ирак и Сирия убиват асирийци. Смятам това за геноцид срещу моя народ. Не знаем въхру каква идеология е основан той и от кого е измислен. Викът в душата ми дълго не се е изтръгвал свободно. Миналата година се обърнах към Светейшия (Патриарх – ред.) с молба да ни разреши да излезем на площад Руставели в Тбилиси с плакати "Не на тероризма". Над пет хиляди души дойдоха на митинга. Отслужихме молебен за убитите. Но най-големият тероризъм е идеологията за разпада на нашите морални качества. Детето се ражда светло и невинно. Много е важно през целия си живот да не затрием всичко най-светло и духовно, което е в нас.  Веднъж попитали един старец, от Бога ли е съветската власт. Старецът помислил и казал:"Разбира се, че е от Бога. Но ще мине време и Бог ще каже: "Стига!". Искрено вярвам, че скоро ще настане времето, когато Господ ще каже "стига", и хората вече няма да могат да зомбират и да настройват към убийстви други хора. Днес мнозина станаха грамотни, и от това главата им е огромна, а сърцето - малко. Но, ако не всичко е познаваемо с главата, то всичко може да се усети със сърцето.

Отче Серафиме, за какво мечтаете?

Да се спася.

…

Превод от руски: Илиана Илиева

Източник: http://www.pravoslavie.ru