- Нека поговорим за нещо друго. Ние сме учители. До 2000 година влизах в клас и всичко беше наред. Можех да правя урок (по  вероучение) с децата. От 2000 година започнах да правя отстъпки в моите изисквания и  се опитваме да амбицираме децата, да им говорим за Бога. Зная, че децата биват бомбардирани  - от телевизията, от хиляди неща, от интернет. . .

- Бомбардирайте и вие чрез телевизията. Това, което сега правим, не е ли бомбардировка! Имате и интернет страница, бомбардирайте от там! И нека всеки избере, свободен е, нека се заблуди. Колко е хубав блудният син от евангелската притча! Невероятен. А бащата още по – невероятен. Нима робството на по-големия брат е по-добро? Ние обикновено култивираме по-големия брат. Ние не вдъхновяваме. Не бих отишъл в някаква система, която не ме вдъхновява за нищо.

Ние вдъхновяваме ли? Как да амбицираме децата? В моята епархия никой не ме закача. Кметовете са превъзходни хора; също и атеистите, те са още по-добри. Защото и аз съм атеист, не вярвам в бога, в който и те не вярват. Защото такъв бог не съществува. Бог е друг – въпросът е дали мога ли да дам на този свят малко сладост, топлина, надежда, малко подозрение за истината? Само изрекох тези неща и веднага ми се усладиха на устата.  А колко повече, ако човек ги живее!

Един отец подвижник, авва Исаак Сириец, казва много хубаво нещо: утеши брата си и след това му кажи една блага дума. Ние изморихме хората с думи. Имаме назидателно слово, имаме слово, откъснато от опитните преживявания, имаме празно, теоретично, съветващо слово. Я си представете една Църква, която е прегръдка, целувка, надежда, светлина! Това е друго нещо. Родителите искат да съветват децата и добре правят. Я си представете един баща да иска прошка от децата си за своите  грешки. Или един свещеник да иска прошка от паството си, един епископ да се смирява пред своите свещеници. Кой е той? Нима трябва да изглеждам страшен и непогрешим? Но Църквата се е превърнала във власт и посланието ѝ в урок. В училищата е много трудно, защото вие сте учител, трябва да говорите, а къде остава да утешиш брата? Какво да кажете на децата? Но не мога да си представя, че Бог няма да намери начин да ви помогне да посеете нещо в  тях. Ние като свещеници имаме по-лесна мисия от вашата. Ние се обръщаме към хората, които идват в църква, в нашето пространство, там е по-лесно. Но искаме да преобразим и другото пространство в църковно пространство. И там е нужна борба. Тази мисионерска нагласа изисква търпение, търпимост, очакване, отстъпки.

Една църква, която претендира, която с високомерие поучава, която създава противници, които трябва да разбие, не вдъхновява. Но една Църква, която се смирява и знае да мълчи, когато има право, е друг вид Църква. Това е Църквата. Това смирено нещо е „монопол” на Православието - като поучение, като богословие, като предание, като история, което навярно в нашия живот не присъства, защото ние сме надути като балони и опънати като паунови криле. Това не вдъхновява. Аз не бих отишъл на такова неделно училище. Не. Един математик ще ми покаже как да се реши едно уравнение. Неговото слово отговаря на неговото послание. Когато един богослов говори за сърце, а той е мозък, говори за святост, а той е грях, говори за Откровение на Бога, а той е (логическо) доказателство (за Бога), той не отговоря на това, което казва. И мисля, че има затруднение. Аз не бих казал, че не е трудно. Трудно е. Но това е много хубаво предизвикателство. Невероятно нещо е човек да е поп в 21 век! Да е богослов в 21 век! Да е вярващ в 21 век! Защото 21 век „не се дава”, не иска лъжовни неща, а иска истини, иска доказателства. Светът на доказателствата иска доказателства. Но той ще разбере, че това усещане, което може да му бъде дадено, е по-горно от доказателството, което преследва. И това е удивително нещо. Трябва да проявим радостта, която живеем, в тази епоха, която е епоха на предизвикателствата, на съмненията, на отхвърлянето  на Бога.  Преди време един певец каза, че трябва да накажем Бога. Да накажем Бога ли? В тази епоха ние трябва да изповядаме Бога. Но това да стане чрез нашия живот. . .

Старец Паисий използваше три думи и  никоя от тях не може да се преведе на английски. Благородство, левентство и любочестие. Това е християнинът, а не ропот, плахост или безразличие. Затова аз  умирам за вдъхновение, жадувам за откровение, искам в сърцето ми нещо да говори, в противен случай не го приемам. Отхвърлям го, дори да се нарича бог. 

- Това е много голяма отговорност.

- За всички нас. Ако е отговорност главно пред Бога, тогава нека някак живеем тези неща. Бива ли да сме до сладкарницата на Църквата и да имаме хипогликемия? Тоест да не можем да осъзнаем съкровището, което се намира до нас. Това е много болезнено.

- Наистина е много болезнено.

- Нужна е духовна „лакомия”. Това означава благородството. Живеем в това скъпоценно съкровище на православното предание, където не можем да се  наситим. Откъде и да го погледнем. Откъм история, откъм богословие, откъм аскетическо предание, откъм свидетелства, откъм, естетика, откъм архитектура, както и да го гледате, това нещо е шедьовър. Ние това чувстваме, че нашата Църква има слово за нас. Бог не чака от нас словото за другите, а ни е дал Неговото слово за нас. Ако душата ни се преобрази в огледало, тогава тя отразява Божието слово  в околните.

- Докато говорихте за Църквата, се сетих за Сисанийския и Сиатиски митрополит Антоний, който беше много велик човек. Не знам дали го познавахте.

- Аз малко го познавах и най-вече към края на живота му. Бях чувал за него и ме вдъхновяваше. Пак ще кажа тази дума. Неговото смирение. Тази негова скромност, той не беше човек на властта, навярно със силен юмрук, но вижте колко велико нещо. Умира и думите, които излизаха от народа, т.е. хората не казваха: колко добър човек! Колко добър митрополит!, Свят човек! Това казва всичко. Той прие Божията благодат и я излъчи. Превъзходно нещо.

- Трогвате ме и чувствам много голяма тежест с това, което казвате. Тежест в смисъл  дали излъчвам. . .

- Оставете това изобличение! Оставете тежестта! Вижте възможността от тук нататък. Ние чувстваме тежест, когато смятаме, че  трябва да сме еди-какво си за другите. Но ще почувстваме благословение и открити хоризонти, ако кажем: Боже, каква възможност ми даваш! Превъзходно нещо. Тогава обезумявам от радост, забравям и миналото.  Както  казва св. ап. Павел, като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене. Това е перспектива, есхатология, това е Църквата. Тя е „от тук нататък”.

- Това няма значение, аз говоря на хора, които нямат възраст.

- Какъв съвет бихте дали на родителите?

- Не искам да ви съветвам. 

- Но нашата склонност е такава.

- Разбира се, съвети, съвети, съвети. Но, я, погледнете това, което казах и сякаш не му обърнахте внимание. Мен ме трогва човекът, който няма възраст, а имат личност. Нима е по-малко ценно да говориш на един възрастен човек, отколкото на младия, понеже младите ни поставят под съмнение? Докато възрастните ни целуват ръка? Не, всеки човек има своята вечна перспектива, няма възраст, има перспектива на срещата с Бога, има съкровището и завещанието на неговата скъпоценна личност, която е призван да освети, тоест да яви Божието лице. Колко хубаво нещо. 

- И когато децата се противят?

- Защо да не се противят, кои сме ние? И каквото кажем, веднага трябва да го изпълняват? Ще отида в едно училище  да кажа пет думи и трябва да ми ръкопляскат? Кой съм аз? Естествено, че трябва да реагират и да се противят. И срещу Христос се противили, и срещу светците се противили и ги преследвали и отхвърляли. Та нас ли няма да отхвърлят? Понеже говорим по телевизията и всички трябва да са съгласни с нас? Не. Ще отидем някъде и дори ще ни заплюят – заради истината, която казваме. Въпросът не е да ни признаят, а дали това, което проявяваме, е истинно и автентично. Това е. И вие като учител  в училище, трябва да сте истинен, не само вашите думи, а целият ви живот, да признаваме грешките си, да нямаме безумен егоизъм. . . Ние сме „несъществуващи”, докато Бог е Вечно Съществуващият. Е, с какво лице след това да се хвалим?  Разбира се, лесно е да го кажем, но трудно да го живеем. Но е хубаво да го кажем като цел. Да знаем къде отиваме. Това е нашата голяма възможност и всеки трябва да се  стреми към това, да изпитваме радост, че сме намерили  ковчега на истината, който се нарича Църква.

Преди казахте че се чувствате като ученик. Признавам и като епископ казвам, че целта ми не е да бъда епископ, а да стана дякон (слуга) - ако правя това, ще бъда добър епископ. И ако вашата цел е да станете ученик, ще станете много добър учител. И ако вашата цел като родител е да станете  вашето дете, тогава ще станете  много добър баща. Това е зрителното поле, което ни се открива. Ако почувстваме, че сме извън царството Божие, но копнеем за него, ще влезем в него. Както съвременният светец св. Силуан Атонски казва толкова хубаво -  дръж ума си в ада и не се отчайвай! Кажи, че съм за ада, така, както съм, но не се отчайвай, а жадувай, обичай, търси, излъчи от себе си сила и въздишка от такъв тип. Това е тържеството на Църквата, това е нейната славата - в тях участваме.

- Наближава Рождество Христово. Вие сте астрофизик. Занимава ли сте се с Витлеемската звезда?

- Да, но не искам да понижавам равнището на разговора. Има учени, които имат различни теории - дали е било свръхнова  в експлозия, комета и т.н., но важното е , че този знак имало естествено изразяване и е било най-вече знакът на Бога. Това има значение. Както при Сътворението значение има не това от какво Бог е създал човека, а че го  създал по Свой образ и подобие. Ние сега седим и се занимаваме  с  това от какво и губим за какво го е създал и  каква динамика е вложил в него. Така и аз. Витлеемската звезда е била знак, Ориген казва, че това бил Ангел Господен и св. Йоан Златоуст  повтаря същото нещо. Това е било знамение, знамението на Рождеството Христово, което явило Божията слава.

- Какво означава добър митрополит?

- Добър митрополит можа да означава блаженопочившият Сисанийски и Сиатистки митрополит Антоний, може да означава настоящият Сисанийски и Сиатистски митрополит Павел, може да означава митрополитът на Патра Хризостом; лош митрополит може да означава (настоящият) Месогийският митрополит. Нека всеки разбира каквото иска.

- Както вас, така и нашият митрополит Хризостом ви видяхме по време на Литургия да служите с радост. Кое именно грабва  клириците по време на Света Литургия?

- Същото, което грабва и вярващите. Клириците не са нещо друго от вярващите. Ако св. Литургия е възпроизвеждане, тогава ролята на епископа и свещеника е нещо различно. Ако тя е  нашето стоене пред Бога и очакването на слизането на Светия Дух, на осъществяването на Тайнството, тогава сме всички заедно. В Литургията трябва да има не само радост, а и съкрушение и  усещане, че не ние сме с Бога, а че Той е заедно с нас. С нами Бог. Попитахте преди малко за Рождество Христово и за Витлеемската звезда. Звездата какво правила? Явила Въплъщението. Тук съществува това, което открива претворяването на Хляба и Виното, където под формата на Хляб и Вино Сам Бог идва  в този свят. Затова ходим на църква. Ако ми позволите да кажа – не ми хареса, че имаше камера. Бих приел радио, камерата показва външната страна.

- Затова  не я поставяме в олтара.

- Показваме на хората външните неща. Поразителните неща са тези, които се извършват и не се виждат. Ех!  Най-малкото чрез външните неща да накараме хората да заподозрат за тях и ние да бъдем небе, което показва свръхнебесното състояние. Мисля, че богослужението не е молитва, любов, трогване, ентусиазиране, а явяване на Бога, което именно създава това богослужебно състояние.

- Най-щастливият ден в живота Ви  е  първият Ви ден в Харвард или когато бяхте ръкоположен в първата степен на Свещенството?

- Нито едното, нито другото. Някъде в Писанието се казва хиляда години са като един ден. Мисля, че най-щастливият ден от живота е самият живот. Не бих искал толкова много да се занимавам с щастливите дни. Всички ние имаме такива и няма никакво значение кой е най-щастливият ден. Колко хубаво е човек да чувства, че всичко това са камъчета, по-скоро павета, които павират пътя, за да може той да стигне до преживяването на царството Божие и целият му живот да бъде като един ден. Това е животът и тогава дори посмъртното състояние се съединява с настоящето.  Това е нашето щастие. Щастлив ден от живота ми е този момент, този час, в който говорим, в който откриваме сърцето си и където вярвам, че хората гледат със сърцето си. Бих бил по-щастлив, ако аз седях  да гледам, а тези хора говореха. За мен това наистина би било голямо щастие. Всеки един човек има своето съкровище.

- Въпрос от зрител: Родител съм и моите деца ми казват,  че ще ми хвърлят яденето в лицето и ме заплашват, че ще бе набият. Как трябва да реагирам?

- Много труден въпрос. Сега не искам да говоря, защото този въпрос има кръв, има болка, аз трябва да състрадам, за да говоря. Разбира се, състрадавам, но много се опасявам, че не трябва да предам с думи чувствата на задаващия въпроса.

Преди дни в митрополията дойде една позната госпожа, която беше посинена от бой от своята дъщеря. Ужасно нещо. Страшно изпитание. Дъщеря ѝ, която е на двадесет и няколко години, я изгонила. Тя избухна в плач.  Погрижихме се да остане да някъде 2-3 нощи с надеждата, че дъщеря ѝ ще поиска майка ѝ да се върне.  

Ще ми позволите на един много страдащ родител да не отговоря по телевизията. Бих могъл да запазя въпроса или ако този господин иска, нека остави своя телефон и аз ще му се обадя. Разбира се, и някой друг може да му отговори вместо мен. Но със сигурност смирението в един такъв случай се счита за мъченичество. И Бог прави чудеса...

Все пак на конкретния родител бих казал, че това негово дете разширява входната врата на Царството Божие за него повече от едно добро дете. Доброто дете би могло да я стесни.  Лошото дете ни учи на ни търпение,  смирение,  обръщане към Бога и Бог може да даде много голямо благословение чрез това. Аз не казвам това, понеже трябва да го кажа. Имам удивителни примери на обръщания на хора чрез смирението  на други хора, които биват онеправдани. Смятам, че един от най-големите дарове на Бога - който е  и един  от най-големи кръстове -  е  неправдата, която децата вършат спрямо своите родители, каквото може да бъде една клевета и т.н. Моля се никой да няма това благословение и кръст. Но понеже ние сме хора, които се огъваме. Въпреки това искам да вярвам, че чрез смирение и молитва в стоене пред Бога това предизвикателство може да се преобрази в чудо. Това  дете може да донесе страшни благословения в дома. И го казвам напълно съзнателно.

- Какво искате да ни кажете в заключение?

- Намирам се в града (Патра), чийто покровител е св. ап.  Андрей Първозвани. Призивът на светите апостоли е велико нещо. Моля се всеки да почувства в себе си Божия призив, призоваването от Бога, Божият глас, Божията възможност, нещата, които Бог толкова много ни дава, но нашето късогледо зрение някак  не ги усеща. Ние се занимаваме с корабите и с мрежите, апостолите се занимали с техния призив, с Божия глас в тях. Моля се и вярвам, че и вашият град ще стане място, което ще чуе Божия призив и ще пребъде с Бога.

Втора част от интервюто на митр. Николай за Телевизията на митрополия Патра, превод: Константин Константинов