Живях в най-трудните времена на два века – турските кланета, двете световни войни, но оцелях. Бог ме опази!, озарява с кротката си усмивка щастливата и днес старица 
Както често казваме, дай боже всекиму – да подхванеш 107 години. А това е нещо невероятно! По-добре ние, по-младите, да не си спомняме в какъв объркан свят живеем, защото ни причернява още повече пред очите. Докато в погледа на баба Матена Зокова от ивайловградското село Ламбух грее топлинка, благородство, истинско християнско смирение и примирение, но не и отчаяние, камо ли пък страх от смъртта, защото знае, че всеки следващ ден вече й е дар от Бога. 
Дори всевишният още утре да я прибере в лоното си, тя е готова да приеме безпрекословно решението му, а за пазарлъци не отваря и дума. 
  
Оцелях, защото запазих любовта си към живота и хората 
  
и може би точно тази ЛЮБОВ, напиши го с главни букви, ме съхрани толкоз дълго време. Добре е младите да го запомнят туй нещо и да живеят точно по този тертип, ако искат да имат зад гърбината си повечко годинки. А не да ламтят само за пари, за власт и прочее материални блага, понеже туй ламтеж ги убива. Едни по-бавно, други скоропостижно, изрече като заклинание пред нашия репортер баба Матена, която на 13 януари т.г. навърши 106 и захвана 107-ата си годишнина. 
Както писахме преди време, животът на столетницата е достоен за епопея, за тетралогия в стил Димитър Талев, а ние имаме моралното задължение да бъдем до тях. До последния им дъх! Понеже това е поколение, което и в далечното бъдеще едва ли ще се повтори. 
Родена съм на 13 януари в далечната 1910 г. в с. Голям Дервент, днешна Гърция. Дядо, баща ми и чичо ми построили на мегдана голяма къща с намерението цялата ни рода да заживее там, но не ни било писано – едва три лета сме се радвали на имота. В кошмарната за всички българи 1913 г. къщата ни била опожарена, зверски са убити от турците вуйчо ми и прачичо ми. Останалите от фамилията, в колоната от бежанци, преследвани от отоманската потеря, се чудели и маели как да се спасяват – 
  
глави хвърчали навсякъде, свещената ни земя била опръскана с невинна кръв, 
  
завръща се за сетен път в спомените си столетницата, преживяла най-зловещия период от бурната ни история. 
Оттук насетне обаче настава нещо още по-невероятно, страховито, смразяващо, трудно за описване – майката на Матена побягнала с най-големия си син и невръстната си тогава тригодишна дъщеричка, хванала ги с немощните си ръце, притискала ги плътно до сърцето си. Когато вижда, че турците ги настигат, хвърля дисагите с малко хлебец, масълце и сиренце, най-необходимото за оцеляване, а щерка си скрива в хралупа на дъб. Шепата бежанци се спасяват в гъстите гори и високите папрати, но никой не вярва, че ще се спаси от разбеснелите се мюсюлмани, подлагащи на сеч всяка жива твар. 
Беше нещо кошмарно – в един миг те има, в следващия те няма. Виждаш как най-близкият до теб човек е заръфал от неистов глад къшей хляб, а в следващия миг главата му заедно със залъка в уста вече лети към дерето и оставя по пътя си кървава диря, а тялото му се гърчи в последно издихание. Ужас!!! Никога няма да забравя суратите на тая свирепа сган, която помиташе всичко по пътя си. Ордата убиваше всичко пред очите си – озверена, настървена, това не бяха човеци, не бяха хора, не признаваха ни деца, ни бременни жени, ни старци. Всичко под ятагана й! Мама ме скрива в една хралупа, без да знае дали ще оцелея. Такъв страх ме е гонил, че дори не се разплаках. Пророних една сълза едва след като потерята изчезна яко дим и отново се намерих в прегръдките на мама, насълзяват се за сетен път 106-годишните старчески очи. И камък да стои до нея, и той би се разчувствал… 
Оцелялото като по чудо петчленно семейство Зокови заедно с други бежанци от Беломорска Тракия се заселва на пуста земя в ивайловградското село Ламбух. Преди това живеят две зими в една стая без… покрив, но след преживения кошмар оцеляването вече е по-„лесно”. Нещо, което здравият човешки разум едва ли би могъл да приеме за нормално. Но както казва Иван Хаджийски в „Бит и душевност на българския народ”, нашенецът е по-твърд и от гранит, нито един чук не е в състояние да го разбие - нито физически, нито душевно. 
  
Допреди две години баба Матена живее сам-самичка 
  
в скромната си обител в с. Ламбух. Надживява съпруга си Атанас и двамата си сина Иван и Кольо. Има две внучки, 1 внук и 2 правнука. Сама се грижи за градинката си, гърби се над половин декар земя и преживява някак си. Прочута е в Града на бадемите с виното си, направено от шипки, нарича еликсира си шипковина. Смята, че градусът от него й дава все още силици и го препоръчва на младите за тонус. След преживените премеждия започва още по-силно да вярва в Спасителя – до 2013 г. с немощните си ръце бие камбаната на църквата в селото. 2014-а е отново преломна за нея – сама решава да отиде в старческия дом в Ивайловград, за да не бъде в тежест никому. Днес тук я носят на ръце, дори за рождения й ден на 13 януари я поздравиха със специално написано за нея стихотворение. 
Душата ми се стопли от благите думи. Знайте, мили човеци по цялото земно кълбо, че благата дума е най-невероятният живец, тя може да отърве от всички дертове и тегоби и най-големия страдалец във вселената. Затова се обичайте и изхвърлете лошотията от душите си, ако искате да ме надживеете, пророни сетната си сълза баба Матена. 
Георги АНДОНОВ, Ивайловград