Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2016 21:47 - Нима не може четенето в храма да е по-ясно
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 415 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 http://www.pravoslavie.bg/%D0%A6%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B0/%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2-%D1%85%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D1%8F%D1%81/

Нима не може четенето в храма да е по-ясно

· ЮЛИЯ КОМИНКО · 27/01/2016

     

image

Веднъж едни наши невъцърковени приятели ни поканиха на кръщенето на новородения си син. Тайнството се извърши в древен храм, предстоятелят на който е известен като човек с изключително богат духовен живот. Да си призная, влизайки в двора на храма, си представях как още в първите мигове всички ще се преклонят омаяни от красотата на църковното богослужение и как ще възнасяме молитвата си: „Да исправится молитва моя, яко кадило пред Тобою, воздеяние руку моею“ (Пс.140), а след това цялото семейство ще се обърне към Бога, защото благодатта моментално ще докосне сърцата им именно там и в същия този момент.

Възможно е благодатта да е докоснала сърцата им – та нали в крайна сметка „Вятърът духа, дето иска“ (Ин. 3:8), но красотата на богослужението нито за минута не се прояви отвъд монотонния речитатив на свещеника и слабите тонове на малочисления хор. Смисълът на молитвите, евангелският текст, сугуба ектенията – всичко потъна в неяснота. Именно тогава всъщност се роди идеята да направя това интервю по темата с епископ Йона (Черепанов)…

Първа част. Оптимистичната страна

Дядо владика, по адрес на Православната църква постоянно се чуват упреци, че на продължителните богослужения всичко е неясно. И вие самият в едно интервю бяхте казали, че за мнозина богослужението се дели на две части: „когато в него пеят“ и „когато четат“. А може би хората не успяват да вникнат в смисъла на молитвите, защото понякога в храмовете и песнопенията, и прочитът на текстовете са такива, че остават абсолютно непонятни…

Отговорът на този въпрос бих разделил на две. Първо, нужно е да се обръща внимание от кого звучат подобни упреци. Защото в края на краищата нерядко се случва така, че неразбирането на смисъла на онова, което се пее и чете в храма, произхожда от съвсем тривиална липса на желание да го разбереш.

Ако човек придобие желание да слуша, примерно, опера на италиански, той ще се потруди да научи този език. Ако е намислил да гледа шедьоври на световната кинематография, ще му се наложи, да речем, да усвои английски. Съгласете се, че ако някой, който знае езика само на средношколско ниво, тръгне да роптае, че в чуждестранен филм не разбира нищо, това ще прозвучи някак странно и нелогично.

С други думи, ако желаем да се докоснем до културата на даден народ, просто трябва да проявим усърдие и по възможност да усъвършенстваме своите познания.

За възприемане на богослужението е необходимо да имаш поне базови познания за Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, православната химнография, историята на Църквата – тогава препратките към Библията и Псалтира, включени по време на богослужението, ще ти бъдат ясни.

Проблемът е там, че често хората изобщо не се замислят за смисъла на богослужението, за неговите духовни дълбини. Те не взимат участие в богослуженията, а просто присъстват на тях, отнасят се много повърхностно, формално. Редом с това считат, че е достатъчно богослужебните текстове да бъдат преведени на съвременен език и оттам нататък цялата им висша значимост ще стане понятна от само себе си.

Това е първият аспект. Втората причина, поради която на службата „всичко е неясно“, идва от не винаги благоговейното и трепетно отношение към текстовете, четени от страна на църковните четци, та дори и от самите свещенослужители.

„Висш пилотаж“ на лошото четене откриваме, когато четецът се стреми към максимално бързо произнасяне на текста и всичко се слива в един несекващ, неясен речитатив без каквото и да било членоразделно звучене.

Случва се човек просто да не си прави труда да се запознае предварително с текстовете и просто се захваща да чете, заеквайки, поставяйки ударения не неправилни места. Особено неприятно е това положение, когато се дава прочит на неща, известни за всички вярващи, както примерно 50-ти псалм. Според мен до подобни ситуации ни докарват нашата липса на усърдие, леност и неблагоговение.

Налице са различни по характер обстоятелства. Съществуват енории, където освен някоя старица, започнала отскоро да идва в храма, не са останали повече никакви други четци. Разбираемо е, че не бива да имаме прекомерни изисквания към подобна старица: слава на Бога, че тя изобщо е взела решение да прославя Господа. Даже нещо да не върви добре, грешките на такъв човек трябва да бъдат покривани само с любов.

Съвършено непонятно е обаче, когато подобно отношение към прочита на текстовете се проявява от млади хора. Та нали от Свещеното Писание знаем, че „проклет е, който върши нехайно делото на Господа“ (Иер.48:10). Нещо много изненадващо наистина: човек, поставен от Църквата да изпълнява длъжността на четец, изразходва време и сили, и в резултат на своето четене не само че не подпомага другите в молитвата, ами напротив – внася у тях смут и съблазън. При все че това всъщност се явява негово пряко задължение – да се усъвършенства, доколкото му позволяват гласовите и интелектуални заложби, в четене на църковното молитвословие.

Мога да споделя нещо от своя личен опит. Докато в началото на 90-те години бях послушник в Киево-Печорската лавра, послушанието ми беше свързано с пещерите и доходите на манастира и аз присъствах на богослуженията единствено в качеството си на молещ се. Само на няколко пъти ми се случи да чета в храма, но като цяло нямах опит в храмовото четене.

В първите години след възобновяване на богослуженията в Йонинския манастир*, енориашите идваха при нас само в съботните и неделните дни, тъй като предстоятелят ни, настоящият Могило-Подолски и Шаргородски митрополит Агапит, беше по онова време един от доайените на Киево-Печорската лавра и идваше да служи само през уикендите и на големите празници.

И така се случваше, че на празничните служби всичко се четеше винаги от един четец – Александър Дубински. Той беше започнал своето въцърковяване още в Киево-Печорската лавра, после беше отишъл като четец във Видубицкия манастир. И когато през 1992 г. ключовете на Видубицкия манастир бяха предадени на разколниците, хорът на този храм под ръководството на Димитри Български се пренесе заедно с Александър в разположения наблизо Йонински манастир „Св. Троица“, където по това време тъкмо се възобновяваха богослуженията.

Както е казано, всяко зло за добро. В лицето на тези хора получихме най-надеждните и верни служители на Църквата Христова. Между другото, в хора на отец Дмитири Български още от първия ден пееше и вторият диригент на този църковен хор, пра-правнук на известния композитор и редактор на православни радиопрограми, настоящия протодякон Николай Лисенко.

И така. На богослуженията, както вече казах, четеше само Александър. Той беше надарен с плътен глас, отлична дикция, голяма издръжливост – можеше съвсем сам да изчете текстовете от цялото всенощно бдение без никакви пропуски и съкращения, Господ го даряваше със сили. Същевременно по онова време в храма нямаше отопление и през зимата вътре нерядко ставаше по-студено отколкото навън: дори отвън въздухът по някакъв начин се вдигаше с градус-два, а в помещението ни температурата си оставаше като в хладилник.

Но след 1995 г., когато бяха постригани и ръкоположени първите йонински монаси, в това число и Александър, който стана отец Мелхиседек, на дневен ред излезе въпросът, че богослуженията, както е прието, трябва да бъдат извършвани ежедневно. Разбираемо е, че при ежедневни богослужения поемането на подобно задължение само от един четец става сложно и затова настоятелят благослови в богослужебните четения да взимат участие всички.

Трябва да отбележа, че това благословение предизвика известно негодувание у отец Мелхиседек – той намираше делото на четенето за свое послушание и когато този негов подвиг, тази възможност за придобиване на благодатта чрез словесно служение на Господа му беше отнета, той, естествено, се почувства много разстроен.

Но нямаше как другояче да постъпим, благословението вече беше дадено и затова всеки, според силите си, започна да се включва в четенето. В това число и аз.

Моята дикция, естествено, не беше идеалната за случая. В нашия манастир като помощник по разни стопански въпроси участваше Николай, който по професия беше акордьор. Той всъщност ми даде няколко урока по правилно четене. Посъветва ме така да изговарям отделните срички, че при произнасянето им да напрягам буквално всеки мускул, участващ в този процес.

Интересното е, че това имаше положителен ефект. В началото ми се струваше някак пресилено и необичайно, че докато четях, широко разтягах уста за всяка отделна сричка: „По-ми-луй ме Бо-же по ве-ли-ка-та Си ми-лост…“, но с времето това даде плодове. Редовната практика на отчетливо и правилно произношение на всеки отделен звук се превърна в навик и накрая не се налагаше да влагам кой знае какви усилия.

Много труд за ясното четене в манастира беше вложен и от страна на протосингела на църковните певци, отец Спиридон. Като човек, съхранил спомени от възрастните монаси, които в Йонинския манастир винаги са представяли текстовете, без да бързат, четливо и ясно, той изискваше от четците да не забързват темпото, да не четат отсечено, но също и да не правят изричането на текста прекомерно проточено. Благодарение на усилията му, а също така и на труда на останалите братя, ние формирахме определена традиция в четенето.

Поради тази причина, както вече посочих, отговорът на Вашия въпрос се съдържа в две отделни части. Първата – трябва да влагаме усърдие заради онези, които слушат четенето. Втората – четците трябва максимално да работят над себе си, за да не се превърне трудът им в съблазън за слушащите, а да бъде за прослава на името Божие. Трябва да помним, че също както свещеникът, произнасяйки едни или други възгласи, говори от името на молещите се, така и четецът, четейки църковните текстове, възнася хвала на Бога от името на цялата общност. А това е огромна отговорност и пред Господа, и пред хората.

Част втора. Проблемната

Владико, с четците сте постигали що-годе някакво разбиране. Но се срещат случаи, и при това съвсем нередки, когато небрежност и неяснота в прочита допускат свещеници и дори епископи при извършване на тайнства.

Как би трябвало да се подходи в подобен случай? Когато става дума за Литургия и хората участват редовно в богослуженията, те биха искали поне да разбират какво се случва в един или друг момент от службата. А на тайнствата присъстват гости, които навярно биха се впечатлили от текстовете и техния дълбок смисъл, но вместо това чуват само произнасян с огромна скорост речитатив и напълно неразбираемо хорово пеене. Става така, че тъкмо в моменти, когато се отваря възможност да привлечем вниманието на хората, ние губим проявата на интерес от тяхна страна.

Отговорът е ясен от само себе си: подобни неща трябва да бъдат сведени до минимум, а извършването на требите трябва да придобие максимално мисионерски характер.

Понастоящем в Църквата, слава на Бога, съществува тенденция за възраждане на традициите и практиките на оглашението, т.е. подготвянето на хората за приемане на Кръщение. На много места беседи с подобна цел се провеждат и преди венчание: хората получават разяснение, изложение на това, което предстои да чуят на богослужението – кое по какъв начин ще се проведе, с каква цел се извършват подобни тайнства и т.н.

По мое мнение, в онези енории, където се провеждат неформални по своя характер – единствено според указанията на началството – оглашения, а е налице сериозна подготовка на хората за приемането на едно или друго тайнство, свещенослужителят няма да оскверни своя труд и енергия, вложени в работата с тези хора, чрез неясно мънкане и бърборене по време на свещенодействието.

Но трябва да си признаем, че в нашата Църква съществува небрежно отношение към тайнствата. Те биват или съкращавани, и то по съвсем произволен, неоправдан начин, или се извършват максимално бързо, подобно на скоропоговорки, така че в непрекъснатия поток от думи за човек става невъзможно да улови и най-елементарния смисъл. Даже и да му се иска да схване нещо, след един-два неуспешни опита да вникне в четеното, той, така да се каже, се отказва и в най-добрия случай се отдава на своя собствена молитва.

Същото се отнася и за богослуженията. Налице са две крайности: възгласите се произнасят или като скоропоговорки, непонятен тип мънкане, или свещеникът театрално ги проточва, „украсява“ ги до такава степен, че разбирането на молитвените слова става практически невъзможно.

Между другото, нещо подобно се случи и с мен в една московска енория, където служи доста известен свещеник. Както всяка неделя, отидох в храма на служба, но ако не бях запознат с литургичните възгласи, изобщо нямаше да схвана какво се чува от олтара. До нас достигаха единствено някакви проточени звуци. Нещо твърде печално. В крайна сметка тайните литургични молитви и така или иначе са недостъпни, но пък в случая за хората оставаха само откъслечни звуци от финалната част на изреченията, произнасяни гласно от свещеника, които също се оказваха непонятни поради това, че отецът прекомерно се увличаше в артистичност и „украсяване“ на богослужението.

Не зная как бихме могли да се справим с това. Струва ми се, че в подобни случаи всичко зависи от гледната точка на свещенослужителя – доколко трезво той може да види себе си отстрани.

В това отношение голяма полза дава опитът от служения в манастири или по-големи храмове, където има и „по-старши другари“, които биха могли да окажат помощ на свещеник, който е склонен да залита в една или друга крайност. По принцип такъв род крайности се наблюдават на места, където в служението си свещеникът е изолиран и няма възможност да погледне на себе си критично.

Ако забележите подобни случаи, сигурно най-добре ще бъде да се помолите: „Господи, вразуми отеца, за да започне да чете по-ясно и по-понятно.“ Допустимо е също така да се обърнете към свещеника, за да ви поясни това, което е останало неразбираемо при прочита, и така на него самия ще му направи впечатление, че енориашите му не разбират какво точно им чете.

В едно свое интервю митрополит Онуфрий каза, че нерядко свещенослужителите са по-загрижени как да умножават броя на паството си в храма и да привличат все по-нови хора, забравяйки обаче за онези, които вече са там. Струва ми се, че ако всеки свещеник започне да извършва всички тайнства и литургията така, сякаш му е за последен път, това ще бъде един изключително съществен фактор, допринасящ със силата си за приобщаване на хората към Църквата.

Защото човекът има изострен усет за наличието на фалш, прибързаност, небрежност. Също както и при лекарите пациентите предпочитат не непременно изключителни специалисти и гениални умове. Те търсят такива, които показват, че се отнасят към тях и техните болки не с безразличие, а със съчувствие, и които проявяват искрено желание да им помогнат, да поговорят с тях по човешки, а не като с пореден номер пациент от списъка с посетители. Всеки има своите индивидуални потребности, всяка душа търси внимание. И ако това внимание, добро отношение, топлота отсъстват, човекът усеща тяхната липса и изпитва истинска болка. От само себе си се разбира, че ако преживее такава болка, човек повече няма да пожелае да дойде при същия духовник или лекар, дори и приятелите си ще съветва да стоят далеч от него.

Навярно мечтата на всеки енориаш е да се отнасят към него именно с подобно внимание. Но няма ли да прегори от напрежение свещеникът, ако подхожда към всяка литургия, всяко венчание и погребение така, сякаш ще му бъде за последен път?

Струва ми се,че прегарянето би могло да настъпи далеч по-бързо поради допускането на небрежно отношение. Винаги се старая да помня словата на св. Филарет Московски за това, че свещеникът е най-напред благоговеен изпълнител на тайнствата Божии. И едва след това той е наставник, съветник и духовник. Първо и преди всичко свещеникът ще дава отговор пред Бога по какъв начин е вършил служението, към което е бил призван.

В някои случаи, разбира се, небрежното отношение се явява следствие от това вътрешно прегаряне, когато на човек му става все едно как служи. Да изостави задължението си той не може и се получава както се пее в песента „Работа“ на група “Круиз”:

„Всеки ден в този час,
даже и желание да нямам,
аз за вас готов съм да пея,
все пак работа си е това.“

Нерядко подобно небрежно и/или прибързано отношение се явява следствие от някакви духовни проблеми на свещеника. Ето защо, ако попаднете на такъв човек, постарайте се да не го осъждате, а се помолете за отеца, съзнавайки, че съществуват различни причини, които може да са го подтикнали да служи тъкмо по такъв начин, лишавайки го от ревностно, усърдно извършване на едно или друго чинопоследование.

Споменахте тайнствата. По същността си всяко от тях има силата да внесе коренни промени в човешкия живот, но много пъти това не се случва, защото до хората не достига значението на думите. Или пък може би не си заслужава да залагаме чак толкова на силата на словата, ами е по-добре просто да очакваме действието на благодатта, което по време на тези тайнства се призовава да слезе над човека?

Тайнството се извършва и винаги придобива сила независимо от степента на разбиране от страна на молещите се. Но да чуеш и изживееш произнасяните слова със сигурност е нещо, което докосва сърцето. Именно поради такава причина премъдрите отци на Църквата са създали богослужението, за да може то да променя човешката душа и да я приближава към Господа. А също така, за да може всеки етап от живота да бъде освещаван от такива молитвословия, които към всеки отделен момент се явяват възможно най-полезни и потребни.

Например, опелото. В основата на погребалните песнопения са положени текстовете на преп. Йоан Дамаскин, които той е написал, за да утеши монах, скърбящ за смъртта на свой приятел. И действително това са слова на утешение – не по човешки начин: от рода на „потърпи, всичко ще отмине“, а по някакъв дълбок, божествен начин.

Ние намираме утешение, надявайки се за вечен живот. Не скърбим като другите, които, както казва апостол Павел, „нямат надежда“, а тъкмо обратно – очакваме среща със скъпия за нас човек, но вече във вечността. И съзнаваме, че погребваме създание, което е странник на тази земя. „Блажен путь, воньже идеши днесь, душе, яко уготовася тебе место упокоения“, т.е. човекът вече е поел по блажен път, по-добър от този, по който в дадения момент вървим ние.

Припомнете си едно от песнопенията: „Плачу и рыдаю, егда́ помышляю смерть, и вижду во гробе́х лежащую, по образу Божию созданную нашу красоту“. Припомнете си още, че Създател на същата тази красота е Господ – тя е изживяла своето на тази земя и някой ден ние самите по същия начин ще се пренесем в един съвсем различен живот.

Тук не мога да не припомня за разказа на отец Андрей Кураев, който споделя за нещо, случило се в годините на неговото въцърковяване и явяващо се ярко свидетелство за силата, която словата имат като въздействие върху човешката душа. Атеистичната власт е била все още мощна и той се изправил пред проблеми с държавните органи, обезпокоени от неговото насочване към Църквата. Но веднъж, както на всеки традиционен водосветен молебен, той чул словата: „Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя?“ (Пс.26:1) Те така подействали на душата му, че той веднага се успокоил и осъзнал: Господ е с него, значи няма от какво да се бои. И действително, в целия си по-нататъшен живот той винаги получавал помощ от Господа, въцърковил се и станал член на Църквата.

Част трета. Практическата

imageВладико, в крайна сметка можете ли да дадете практически съвет: как да се постъпва по време на богослужението в моменти, когато четенето върви по начин, който не ни позволява да разберем нито дума?

Ако живеете в голям град, напълно реално е да имате възможност да намерите такъв храм, където четенето напълно ще съответства на вашите представи за неговото добро изпълнение. Слава на Бога, има много енории, където старателно следят богослуженията да текат отчетливо и ясно.

Ако нямате особен избор, можете да вземете със себе си текстовете на Псалтира или Часослова и по тях да следите за богослужението.

В случай, че по някаква причина и това не може да се направи, тогава в онези моменти от богослужението, когато нищо не разбирате, най-добре ще бъде да четете за себе си Иисусовата молитва. Добре би било за такива случаи да си имате броеница, и то не за да отброявате молитвите, а просто за насочване на вниманието ви към тях: когато я ползвате за молитви, тя ви дава известно съсредоточаване. При това направете така, че околните да не се смущават, че гледат в ръцете ви броеница, правете това максимално незабележимо за окръжаващите ви хора.

В католическите храмове по всички пейки има книги с текстове на богослуженията, за да могат енориашите да ги четат. Защо Православната църква няма подобна практика и така хората трябва сами да си набавят тези книжки?

В нашия манастир има специален рафт, върху който са поставени книжки с текстове от всенощното бдение и литургията. Факт е обаче, че само две три недели след като започнахме да изнасяме за свободно ползване тази литература, накрая от многото изложени копия остана да лежи срамежливо само едно. Вярващите кой знае защо считаха, че щом книгите са поставени на рафта без никакъв надзор, значи е възможно да бъдат взимани за домашна употреба, без това да изисква тяхното връщане. Наложи се да издадем нова партида и да поставяме грозни надписи, че дадената книга е църковно имущество, а кражбата е грях. Така книгите, придружени с тези надписи, вече оцеляват сравнително дълго и хората ги ползват успешно.

Освен това към нашия манастир имаме и общност, работеща с такава цел. Общността на фамилията Скабаланович, която се занимава с това богослуженията да стават по-достъпни и понятни за молещите се хора. За всяка значима служба – на дванадесетте големи празници, през Страстната седмица и други важни дати – издаваме книги с паралелни преводи и обяснения на богослужебните текстове. Издаваме тези текстове и в електронен формат, за да може всеки, който пожелае, да си ги запише и да ги ползва. Мнозина енориаши натрупаха цяла библиотечка с подобни книги от годишния богослужебен кръг и, идвайки на служба, те просто взимат със себе си онова, което пазят от предходната година.

Още веднъж ще кажа: ако искате да имате пълноценно участие в богослужението, много е важно да се трудите над себе си. Да се готвите за службата, да откривате преводи на текстовете, да изучавате църковнославянски, да се обръщате постоянно към текстовете на Свещеното Писание. Това изисква усилия и време, но сигурно ще се съгласите, че и мотивацията ни е изключително висока – не нещо друго, а вечен живот в общение с нашия Господ. | www.pravmir.ru

* „Свято-Троицкия“ Йонински манастир от Киевската митрополия, в който се практикува литургия, придружена с жестомимичен превод за приобщаване на слухоувредени хора (бeл. прeв.).
Снимки: Сергей Рижков, www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова



Тагове:   четенето,   в храма,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 12083898
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9324
Архив
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031