РАЗПРОСТРАНИ, ПОМНИ! ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ! ТЪЖНАТА ИСТОРИЯ НА РОБИНЯТА МАРГЕРИТА ОТ 1411 г….
„Петел“ подкрепя от сърце и душа с всички свои информационни ресурси истинската българска история, такава каквато е, а не такава, каквато родоотстъпниците искат да я предадат на децата ни, заличавайки националната ни памет.
В тази връзка публикуваме този материал от сайта etar.org
Димитър Петров
Документът е от Държавния архив на Венеция (Arhivo di Stato di Venetia).
В превода четем за робинята Маргерита от български род от селището, назовано Божена.
Датата е 16 март 1411 г.
Отнася се за регистрация на робския статут на Маргарита от български род от селището Божена (Боженци) от управата на Кандия на 16 март 1411 г.1 „На 16 ден от преди споменатия (месец).
От управата е дадено разрешение от славния и мъдър господин Николо Марочело, почетен нотонотарий на кон- систорията, да има, държи, продава или отчуждава една своя робиня, наречена Маргерита от български род от селището назовано Божена2 ; тя, разпитана по обичайному, изповяда че ще бъде робиня на предиспоменатия господар; нея му дока- рал от Романия Лоренцо Мудацио от Ретино.“
“Confirmatio status servitutis Margaritaede genere bulgarorum de loco Bosena (Bozenci) per dominationem candidate die NVI martii a. MCDNI Die NVI predicti Per dominationem data est licentia egregio et sapiente domino Nikolao Marocello, honorio consistorii notonotario, habendi, tenendi, possidendi et alinandi unam ejus sclavam vocatam Margerita de genere Bulgarorum de loco vocato Bosena: que examinata more solito confessa fuit se fore sclavam predicti domini quam sibi conduxit de Romania Laurencius Mudazio de Rethino. ASV – Duca di Candia, b. 11. Acturum (1368-1424), framento Nr. 22”
Документът разкрива безрадостната съдба на една бъл- гарка от българско селище в далечната 1411 година. Навярно, 13 пленена и продадена в робство на пазарите на Средиземно- морието.
Ще цитирам проф. Христо Матанов3 , за да стане ясно, че архивите на Венеция разкриват интересна част от търговията с роби българи преди гореспоменатата 1411 г.
В разработката си „Югозападните български земи през XIV век“ Христо Матанов в раздел VI «България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век» четем следното: 2. De genere bulgarorum Както бе вече изтъкнато, връзките между България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век не могат да се разглеждат само в политическата сфера.
През този период, независимо от неблагоприятната политическа ситуация, изворите са съхранили интересни и изключително важни сведения за българския характер на на- селението в Македония, сведения, които се вливат в общия поток на данните за българския етнически облик на тази ге- ографска област. Още през 1932 г. Иван Сакъзов публикува нотариалните записки на венецианския нотариус от остров Крит Маноли Брешиано, открити от него във Венеция (Archivo di stato).
В тези нотариални записки, водени в периода 1381–1383 г., са се вписвали данни за продажби и освобождаване на роби, пленени от османците в хода на техните завоевания в балкан- ските земи.
Сведения за тези роби венецианският нотариус е вземал от самите тях.
Именно затова сведенията от неговите записки са изключително ценни, защото говорят за българско самосъзнание на населението в Македония.
На остров Крит са били продавани и освобождавани много роби бъл- гари, гърци, власи, сърби, руси, татари и др., но всички роби от Македония – като се започне от Скопие, та до околностите на Солун и до Костур и Преспа – са записани като българи (de genere Bulgarorum), c изключение на ограничен брой гър- ци и власи.
Споменават се роби българи от Прилеп – града, в който се е родил и известният българин богослов Акиндин, от Костур, Сяр, Девол, Воден, Велес, Мелник, Солунско, Ско- 14 пие, Преспа, Кюстендилско, та дори и от албанските земи и земите на „Деспотата“ (вероятно Южен Епир). Тук не става въпрос за това, че тези роби са били записвани като бълга- ри според личната преценка на венецианския нотариус, а за сведения за народността им, получавани лично от тях. Това е очевидно от начина на записване на родните им места (на- пример Ismelnichi – от Мелник).“
След Никополската битка в 1396 г. поражението на християнското обединение дало възможност за разширяване на османските завоевания във всички посоки.
Италианската търговска република Венеция, ангажирана с владенията си в Леванта и Източното Средиземноморие въобще, поради териториалните си претенции и търговски интереси лавирала и се стремяла да разшири търговското си влияние на Балканска територия по това време. Политиката била ту с Генуа, ту с Унгария, ту с османците. Робските пазари в Средизем- номорието били в разцвет.
Венецианците поддържали добри отношения с османците, унгарците и останалите запазени държави, и сключвали удобни сделки, в които получавали разрешения за търговия, включително и търговия с хора.
Завоевателите водели война за вярата срещу друговерците и в чуждите страни, и в собствените вече завоювани терито рии, в т. ч. и в българските, при неподчинение или възникнал проблем.
Наказването на такива провинения ставало жестоко с военна сила, с кръвопролития и отвеждане на жени и деца в робство. Мъжете били убивани на място.
5 Често селищата били разрушавани, имуществото разграбвано, а населението убивано и отвличано в плен. Четем сведения на старите летописци и чужди пътешественици, в които се разказва, че след всеки поход турските военни сили водели след себе си цели върволици роби.
Точно за такива роби се пее в народните песни като
„Три синджира роби“, съхранени във фолклора ни. Пленниците имали различна съдба.6 Една част били продавани като роби по чуждите пазари.
Такива робски пазари имало в края на XIV и в началото на XV в. на остров Крит (Candia). За доказателство четем следното: 15 „Изселване на част от жителите на Търново (Из Похвално слово за патриарх Евтимий. – вж. В. Ки- селов. Митрополит Григорий Цамблак, София, 1946, с. 56-57) Варваринът (Турският военачалник) намисли да пресели люде на изток, защото така изискваха и царевите заповеди, а божия човек (Евтимий) да изпрати на заточение в Македония (Тракия)… И той излезе с людете като втори Йере- мия. Гледката предизвикваше сълзи дори и у самите камъни на града.
Деца се разделяха от бащите си и братя от родни братя, защото не се отвеждаха всички заедно, та да се утешават поне като се виждат, а едни, които се отличават по род, по богатство и по красота на лицето си, се заточваха, а други се оставяха.
Ония дни бяха дни на плач.
Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъка- та с родни, отколкото споменът за родината и за своите, който винаги пробожда сърцето като с жило. Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се.
С ридаенето си огласяха местността.“
Във венецианския документ от 1411 г. има едно изречение, което може да се разгледа по-обстойно „… Николо Марочело… да има, държи, продава или отчуждава една своя робиня, наречена Маргерита от български род от селището назовано Божена…“. От горенаписаното става ясно:
1. Маргерита е робиня;
2. Маргерита е от български род;
3. Маргерита е от село Божена;
4. Документът е от 1411 г.
Според една легенда за селото се казва следното7 : „Първите сведения за съществуването на село Божен- ци датират от края на ХVІ век. Ако се вярва на преданието, на мястото на сегашното селище се установяват група хора, предвождани от болярката Божена.
Жителите на района за- почнали да ги наричат Божанците или Боженците, което в крайна сметка останало и име на селото.“
Според историческите данни Търново и районът падат под османска власт месец юли 1393 г., малко по-късно и Ни- 16 копол – 1396 г.
Интересното тук е, че ако след този разгром на района на Търново бягащи боляри с хората си са основали нови села, как така за 18 години (от 1393 г. до 1411 г.), ако се предположи, че Боженци е възникнало веднага още в 1393 г., се среща жена робиня през 1411 г. на пазара на Крит в средата на Средиземноморието, доведена от Романия, записана като българка от Божена.
Кога е възникнало селището?
Кога се е утвърдило с името си, че да се споменава в документа в Крит?
Маргерита или е била родена преди възникване на Божена, от което следва, че би казала първоначалното си местоживеене – например Търново, или е родена по време на основаване на селото – 1393 г. и на пазара през 1411 г. е вече на 18 години.
Изводът е, че селото е съществувало и преди това и легендата не отговаря на истината.
Селището Божена се споменава през 1411 г., а може би началото на историята му е доста преди тази година, защото във втората част на легендата се казва, че „…Боженци винаги е било част от големия свят. Разположено близо до стария римски път Никополис ад Иструм – Августа Траяна – Константинопол, божанкалии векове наред пътуват и търгуват с Русия, Италия, Австро-Унгария, Франция, Анадола …“ Според д-р Л. Милетич в книгата „Старото българско население на Североизточна България“ на страница 50, 51, т. 8 «Тревнеци и габровци» четем:
„Най-разпространените балканджийси поселенци по Търновския окръг са тревненци и габровци, които образуват сравнително най-многочислената балканджийска група, що заема един от най-хубавите балкански местности. Населението по Габровско и Тревненско е старо; тук турски елемент липсва.
В Трявна чух местни предания за някакви пришълци от старо време. Едно предание свързва основаването на Трявна с дохождането на турците и падането на Търново. Уж по клевета от гръцкия владика турците с измама изклали на Марино поле по-видните юначни хора от Търново.
Ала „най- юначните и най-хайдутите“ успели да избягат и заседнали в Трявна, гдето било диво и пусто – гора, в която се въдели мечки.“ Със следващия цитат от Милетич се определя къде, в коя група се намира Боженци в диалектните говори, сиреч в Тре- вненския. „Габровчани има и в Южна България. Така например сегашното население на село Шипка по говора си се издава, че произтича в по-голямата си част от Габровските колиби. Също така и една част от населението в Казанлък ще да про- изхожда от Габровско.
Това можах да установя тъй също по езика на казанлъчани, именно в трите градски махали:
Новенската, Кътенската и Калпакчийската, гдето се говорят членни форми от ж. р. с окончание –тът, например свещЪт, нощЪт, смъртЪт, насабахлентЪт, кървтЪт, болестЪт и пр. (Членната форма мъж. р. ед. ч. правилно окончава на -ът: градЪт, столЪт, както изобщо у планинците). Тази езикова особеност я има само в Габровското наречие и по нея могат да се определят и границите на това наречие. То достига накъм Севлиево до Градишките колиби включително, накъм север то граничи с Дряновския говор, именно до колибите Бели Мъж, а накъм Трявна до колибите Боженци, гдето преста- ва говора – речевата особеност. От габровския говор главно по това се различава и тревненският, че не познава речевата членна форма на -тът.“
Речевите особености на диалекта на близки разстояния говорят за заселване на групи една до друга от различни обла- сти на България в различни времена.
Не е изключено да има и местно население, заварено от преселенци и заселници. Ако се вгледаме внимателно в изречението „В Трявна чух местни предания за някакви пришълци от старо време,“ ще установим, щом има „някакви пришълци от старо време“, то значи, според логиката на изложението, че е имало и местни 18 люде, за да казват на другите „пришълци“, а не например – наши заселници и основатели.
Бележки 1 Съставители Гюзелев, В. и колектив. Архивите говорят, Венециански документи за историята на България и българите от XII – XV в. Главно управление на архивите в България при Мин. Съвет, С., 2001, с. 186, 187, 188, 189. 2 Има две възможности за идентификация на това селищно на- именование: с. Боженци, Габровско; с. Боженица, Ботевградско. 3 http://www.promacedonia.org/hm2/hm_6_2.html 4 История на България. Османско владичество. БАН, т. 4, С., 1983, с. 23. 5 Лазаров, И. и колектив. История на България. Част Първа VII – XVIII в., изд. „Слово“, Велико Търново, 1995, с. 141. 6 Съставител доц. Петър Петров, Асимилаторската политика на турските завоеватели // Сборник от документи, София, 1962, с. 17. 7
Литература 1. Ст. н. с. д-р Заимова, Р. Френско-Османски културни общу- вания през 16-18 век в търсене на новата европейска модерност. Сп. „Еволюция“, бр. 2, С., 2006, с. 41. 2. Съставители Гюзелев, В. и колектив. Архивите говорят. Ве- нециански документи за историята на България и българите от XII – XV в. Главно управление на архивите в България при Мин. Съвет. С., 2001, с. 186, 187, 188, 189. 3. Има две възможности за идентификация на това селищно наименование: с. Боженци, Габровско; с. Боженица, Ботевградско. 19 4. История на България. Османско владичество. БАН, т. 4, С., 1983, с. 23. 5. Лазаров, И. и колектив. История на България. Част Първа VII – XVIII в., изд. „Слово“, Велико Търново, 1995, с. 141. 6. Съставител доц. П. Петров. Асимилаторската политика на турските завоеватели // Сборник от документи, С., 1962, с. 17. 7. д-р Милетич, Л. Старото българско население на Северо- източна България. Изд. Българско книжовно дружество, С., 1902, с. 50, 51.
Робство в Османската империя е имало до ...
Съдбата на Българските патриоти в поробе...
