· СВЕЩ. СТИВЪН ФРИЙМАН · 05/01/2016

Рядко ще чуете нещо от рода на„Богоявленската съкрушителна сила“ в християнските наставления. Повечето християни разглеждат съкрушителните моменти от позицията, така да се каже, на Свършека. Не такъв обаче е стилът на светоотеческото слово. Добър пример за това откриваме в богослужението на празника Кръщение Господне. При благославяне на водата свещеникът се моли:

„И дай й благодатта на избавлението и благословението Йорданово. Направи я извор на нетление, дар за освещение, прощение на греховете, изцеление на недъзите, съкрушителна за бесовете, непристъпна за съпротивните сили, изпълнена с ангелска сила, та всички, които черпят и се причастяват от нея, да я имат за очищение на душите и телата, за изцеление на страстите, за освещение на домовете, и за всяка особна полза. Защото Ти си Бог наш, Който чрез вода и дух си обновил овехтялата от греха наша природа… Спаси, Господи, всички благочестиви християни… И ги запази под Твоя покрив в мир, покори им всеки враг и противник. Дарувай им всичко, което биха просили за спасение и живот вечен, та Твоето пречисто име да се слави от стихиите, човеците и ангелите и видимите, и невидими, да се прослави Твоето пречисто име, с Отца и Светия Дух, всякога и сега и во веки веков.“

Какъв би могъл да е смисълът, вложен в молението водата да стане съкрушителна за бесовете, гибелна за демоните?

Естеството на кръщелните води разкриват православното разбиране за света. Тези води, поставени в случая в купел, изобразяват водите на Йордан. Те са нетленен източник на всичко, за което просим. Те са съкрушителни за бесовете, защото се явяват в пряк смисъл самата Христова Пасха. Кръщелните води в купела са Христовата смърт на Кръста и унищожаването на пъкъла.

Православно кръщение във водите на река Йордан

Именно поради тази причина св. ап. Павел казва: „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот“ (Рим. 6:3-4).

Учението на св. ап. Павел за Кръщението е вид мистически реализъм (ако може така да го наречем). Водите пред нас са същите онези, предишните. Събитието, което отбелязваме, е същото както преди. Днешният момент е равностоен по значимост на отминалия. Така днес Христовата смърт става моя смърт. Христовото Възкресение се превръща в мое собствено възкресение.

Несъстоятелна и неубедителна е концепцията, че Кръщението е просто едно изпълнение на дадена от Христос заповед! Идеята, че при Кръщението не се случва нищо особено, е не само в противоречие с Писанието, но също и вид отрицание на самото естество на нашето спасение.

Позициите на антисакраментализъм (отричане на свещеното) от страна на някои християнски формации се явяват една от най-неосъзнатите и гибелни съвременни заблуди. Предвидени да се прилагат като форма на аргументация при отстояване на несъществени догматични концепции, те всъщност са безплодно буквоядство на светския дух. В буквоядството на съвременния свят (при което всяко нещо се свежда дословно и буквално до конкретно посоченото и до нищо друго) всичко има своето битие единствено в рамките на видимото пространство. Ето защо се налага всяка духовна реалност, всяко тайнство да бъде съотнасяно към друга посока – в повечето случаи към Божия ум и ума на вярващия. Християнството се превръща в идеология и фантазия.

Истинността на родения в плът Бог не е била видна за човеците около Него: никакви разяснения не са могли да допринесат за разкриването на Неговата Божественост. Евангелското слово още в най-ранен етап („Защото се приближи царството небесно“ (Мат.3:2) прогласява за настъпването на една мистична реалност. Мнозина съвременни богослови тълкуват погрешно поученията, които Христос (и св. Йоан Кръстител) дават за Царството Небесно, и ги свързват с някакъв предстоящ свършек на времената. За тях „приближи се царството небесно“ означава „приближи се краят на света“. По такъв начин протестантите формират „промеждутъчна нравственост“, обхващаща християнското битие в „междинния период“ – между първото и второто идване на Христа. Ако явяването на въплътения Бог в света не е довело до някакви съществени промени, тогава поученията на Иисус са били безполезни и напълно погрешно разбрани от Неговите ученици.

Навсякъде в евангелските текстове се приема за даденост и се заявява, че в Христос вече имаме Царството Небесно. Христос казва: „Ако пък Аз с пръста Божий изгонвам бесовете, то значи, дошло е до вас царството Божие“ (Лука 11:20). Виждаме налице една мистерия относно присъствието на Царството. Христос заявява неща като току-що посоченото, но редом с това споменава, че Царството Божие е наближило. Царството е както вид реалност, така и присъствие, което едновременно е и недалеч от нас, и вече е дошло до нас. Само че нито в единия, нито в другия случай то не се отнася до някакъв по-нататъшен „неопределен момент“. Настойчивото и ранно прогласяване на Царството Небесно не е причинено от непосредствено наближаващия оповестен апокалипсис. Прогласяването му е така настойчиво, защото началото му вече е дошло!

Божествените тайнства на Църквата (пък и самата Църква) не бива никога да бъдат свеждани до тип „свещени моменти“ или „примери за чудо“ в живота на иначе духовно изчерпания свят. Щом хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови, значи Царството Божие е дошло до нас! И няма никакво място за съмнение в това.

Свещеното в Църквата е не просто отделен аспект от нейния живот – то е проявление на цялостния живот на Църквата. На практика то се явява самото естество и същност на църковния живот. Църквата не съдържа в себе си тайнствата – самата Църква е тайнство. Ние не просто се причастяваме със свещените тайни, нито сме само вид участници в тях – ние самите сме свещена тайна. Божествените тайни разкриват истинното естество на нашия живот в Христа. Ето защо св. ап. Павел казва: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).

Аз… все пак си оставам аз… но не точно аз, а Христос… Това са словата, които се раждат в тайнствената реалност от света на Христовото Въплъщение. Ето защо можем да кажем: Това е Тялото Христово… при все че виждаме хляб, но не хляб е това, а Тялото Христово, пожертвано за нас. Това е пъкълът на Христовата смърт и раят на Неговото Възкресение, и при все че това е вода на Кръщението, тя все пак е не просто вода… а Христовите смърт и възкресение, в които биваш кръстен и самият ти.

И така гледаме на целия свят, защото „целият свят е една тайна“, по думите на патриарх Вартоломей. Борим се с езикови средства да изразим, че нещо „е… и все пак… не съвсем…, но е“. Този е големият проблем в изразяването на тайнството. Трудността идва не от това, че то не е реално, а от самия характер на неговото естество и истинност. Съвременната християнска мисъл и език, които просто пренебрегват тайнството и отлагат да се вгледат в идването му или отричат характера на неговата истинност, променят най-същностни елементи от християнската вяра и непредумишлено създават нова религия.

Но ние сме научени на нещо различно. На нас ни е дарено съкрушаване на бесовете, Тайната вечеря, Царството Божие. Защо ни е да търсим нещо друго? | blogs.ancientfaith.com

Превод: Анжела Петрова