· ДИМИТРИЙ БОГДАНОВИЧ · 01/01/2016

Една от несъмнено най-великите личности в историята на християнската Църква е свети Василий Велики. Роден през 330 г. в Кесария Кападокийска (Мала Азия), Василий израства под влиянието на своята благочестива сестра Макрина, но и под впечатленията от спомена за своите знаменити предци, мъченически пострадали за Христос по време на гонението на Максимин и Лициний. Общественото положение на неговия баща, кесарийски ритор, му дава възможност да придобие най-високото образование за своето време: той се учи в Константинопол и Атина. Атинската академия, по онова време все още езическа по своя състав и духовна ориентация, все пак не отвежда Василий на кръстопътя на безплодното епигонско философстване. Под силното влияние на пробудилата се християнска духовност в монашеските общности, лично запознат с подвизите на светите аскети в Египет, Палестина, Сирия и Месопотамия, Василий загърбва примамливата обществена и политическа кариера на ритор и на 26 години основава собствено монашеско братство в Понт на река Ирис.

Принципите, на които свети Василий основава своето общежитие и които по-късно ще кодифицира в „Монашески правила”, придават особен характер на неговата личност. Не е случайно, че между анахоретския (пустиннически) и киновийния (общежителен) вид монашеска аскеза, свети Василий избира втория вид. Този избор е следствие от една изключително важна, определяща в живота на свети Василий мисъл: че изпълнението на евангелския закон за любовта между хората е задача преди всичко на историческото християнство. В общежитието, в организираната общност, изградена на принципа на взаимното служене, тази задача ще бъде изпълнявана по-добре, отколкото в пустинното уединение на анахорета. Така монахът придобива и една обществено-етична функция: във време, когато Църквата и обществото са били залети от езическия конформизъм и топлохладност, монасите трябвало със своята добре функционираща общност да бъдат пример за това как и в рамките на обществото, а не само във вътрешния живот на отделния човек, може да се следва пътя към Царството Божие. Разбирайки монаха като нов изповедник на Христовото учение, свети Василий го приближава към хората в света, за да засвидетелства Христовото послание по-въздействащо пред същия този сват.

Мисълта за действената любов, не по-малко от ревността за истинното православие, връща свети Василий в лоното на църковния живот. През 370 г, след яркото участие в борбата против унижаването на великата тайна на въплъщението на Божествения Логос от страна на арианите, свети Василий става архиепископ на Кесария Кападокийска и остава тук – след много борби и страдания – чак до своята смърт на 1 януари 379 г.

През този кратък период от време – по-малко от десет години – духовната мяра на този свети отец достига своята пълнота. Усетът за църковна организация и политика често се изтъква като негова характерна черта. Между другото, онова, което прави организатора и политика Василий истински велик и безсмъртен свети отец, е фактът, че той поставя този свой политически талант в служба на евангелската любов. Вдъхновен не само от плодовете на общежителното монашество, но и от примера на древните апостолски общности, където, в нетърпеливо очакване на второто пришествие на милосърдния Син Божи, се е живеело с милосърдие, свети Василий желае изпълнението на евангелската заповед да не бъде оставено на личната воля и мяра на всеки отделен човек, а „царският закон” за любовта да се осъществи и в едни по-широки рамки, и любовта да стане основа на обшествените институции. Така той стига до масовата и организирана благотворителност, до построяването на приюти и болници за бедните, които са първите институции от този вид в историята. С това свети Василий и на практика показва, че християнският живот, животът на Църквата, не може да бъде сведен само до богослужението, до богословското знание, нито само до личните аскетически подвизи за придобиване на духовни ценности, и че активното, организирано милосърдие е нещо, без което Църквата не е Църква, както и без любовта към хората, без реалното участие в живота на своите ближни, не може да има и спасителна любов към Бога.

Василий Велики не е бил лишен от дара за богословски трудове, за теорията на християнската мисъл. Неговите забележителни догматически и екзегетически съчинения са най-доброто потвърждение за неговата мисловност и ерудиция. Колко внимание е посветил на богослужението, се вижда и от неговия огромен труд за изправянето и съдържателното обогатяване на светата Литургия. Неговите аскетически подвизи били толкова големи, че казват, че още в четиридесетата си година изглеждал като старец. Но претворяването на християнската любов във всеприсъстващо вдъхновение в личния и обществения живот е неговият най-голям и най-свят подвиг, неговата основна, апостолска добродетел. I www.eparhija-sumadijska.org.rs

Превод: Татяна Филева