Логиката на Църквата
/ 18 PoorBest Четвъртък, 10 Декември 2015 20:34 Автор: Месогейски митр. Николай
- Автор сте на книгата „Там, където Бог не се вижда”, в която описвате случаи на хора с тежки съдби, като казвате, че Бог присъства действено в живота им. Затрогващи са мислите ви по повод самолетната катастрофа с кипърския самолет над Атина през 2005 г., в която загинаха всички пътници. Казваме: там, където Бог не се вижда. А къде може да кажем, че Бог се вижда?
- Има една книга, която се казва „Зад нас стои Бог”. Бог се вижда чрез някои знаци в живота ни. Там, където медицината казва край, чрез молитвата идва решение. Там е по-ясно различимо присъствието на Бога. В моята книга обаче се говори за други неща, най-вече за моментите, в които изглежда сякаш Бог не съществува, когато молитвите накрая не се сбъдват, когато някое трагично събитие поражда огромни съмнения в нас, като споменатата самолетна катастрофа. А тя стана в навечерието на празника Успение Богородично! Кой бог на човешката логика би позволил този самолет да падне, да умрат хора, да се опечаляват семействата им? Аз ходих в Паралимни, Кипър, и отслужих панахида... Три семейства загинаха: първото - родители с три дечица, второто - родители с две дечица и третото семейство с две деца с един оцелял. И всичките 12 дядовци и баби бяха живи. Кажете ми, как богът на религиозните хора, на закона, на правата, да поправи това? По никакъв начин не може. В тези моменти Бог не се вижда.
Казахте, че задавам въпроси и след това давам отговорите. Но в тази книга не давам никакъв отговор. Трупам в себе си всички въпроси относно съмнението за окончателното присъствие на Бога и след това отговарям с устата на хората, със свидетелството им за това, което сами са видели. Щеше да ме убеди много повече, ако аз го виждах. Случаите, описани в книгата, са истински. Целта им не беше да впечатляват. Затова и не се опитах да ги разкрасявам. Целта е да разберем, че Бог не е богът на човешкия рационализъм, на човешкия интерес, на човешката психологическа потребност - такъв бог не съществува. Такъв бог е човешко творение.
Бог може да открит там, където е поставен на изпитание въпросът за Неговото присъствие. И Той идва и ни покрива. Целта е да разберем, че Бог разкрива себе си по друг начин. В противен случаи въпросите от типа: как Бог допуска да умират хората, да стават войни, да властва грехът остават без отговор. Как да разбереш тайната на Кръста, кой бог на нашата логика би допуснал Сам Бог да дойде да се разпне за човеците? Не е възможно. Не, възможно е! А след това Църквата да има като победен символ един позорен символ - Кръстът, на който бе убит нейният Бог. И върху него да виси едно мъртво тяло, над което пише Цар на славата. Е, не! - бихме казали. Или това е лъжа и го отхвърлям, или е страшна истина, която трябва да открия, някак да я приема и след това да я впиша в своя живот и съществуване. А от това се променят всички мои хоризонти и зрителни точки.
Църквата това изповядва, тя изповядва най-голямата победа сред поражението и Живота чрез смъртта. Именно това подчертава Църквата. Словото на Кръста „Словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия... Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство.
Ние сме нещо средно между юдеи и елини, (т.е. езичници) и за нас Кръстът е безумство и съблазън. Ние сме християни, когато всичко ни e наред и нещата ни се развиват добре, а когато внезапно се появи някакво изпитание, изникват всички "логични" въпроси и се оказва, че вярата ни е нещо, което не е съществувало, нито пък сега съществува. Цялото Евангелие обаче е написано в този дух. Например св. ап. Павел отива да проповядва в Ареопага и не усложнява нещата, за да ги впечатли и по този начин да ги убеди! Не. Той отива и проповядва Иисус, Разпнатия и Възкръсналия. Атинските философи недоумяват: но какво говори този?! Не искаме да те слушаме! Както казваме ние днес, see you later! До скоро! И си тръгнали. Но това слово дало плод в Атина и затова и ние сме православни.
Или пък Христос – Той проповядвал, правил чудеса, хората се радвали, утешавали се и след това ги въвел в тайната на Своята жертва, говорейки за Своите Тяло и Кръв. Но някои от учениците Му започнали да роптаят: "какво говори, ще ядем плътта Му? Отвратително!" И какво казали: "тежко е това слово, тежки неща ни говори" и „вече не ходеха с Него”. Те оставили Христос, но Той не казал: "губя аудиторията Си!", а се обърнал към учениците Си с думите: д"а не искате и вие да си отидете? Ако искате, и вие си тръгнете". Св. Ап. Петър скочил - той, естествено, не разбирал добре Неговите думи, но почувствал нещо и казал: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за живот, Словото ти е слово за вечен живот". Върху това се крепи Църквата, върху тайната на св. Евхаристия, която била отхвърлена при първото й излагане.
Такава е логиката на Църквата. Първо се изненадваш, защото носиш грубостта на човешката природа. И сетне, когато дойде Божията благодат и чистото разположение, тази грубост изтънява. Не губиш човешката природа, но идва и Божията благодат и ти отваря крилете. Така трябва да живеем. Не мога да разбера дали и защо може да съществува нещо различно от Църквата. Това е хубавата, истинската Църква, тя е тази, която носи Божията истина в света - като възможност и за нас.
Това, което не разбрахме в нашето благоденствие, трябва го разберем като вярващи в нашите затруднения. Кризата ще отмине, няма да са толкова трагични нещата, ще орежем излишното, не е толкова голямо мъчение да го направиш. Ще се ограничим малко. Ама имам дългове. Добре, ще видим какво ще стане и с това. Единият да помогне на другия. Защо? Защо моите складове да са пълни, а другият да гладува? Ще развием нови дейности. Днес ми се обадиха някакви младежи от Коропи, които не познавам и ми казаха:
- В цялата тази ситуация искаме да направим нещо!
Намерили чрез друг човек десет декара земя и казали:
- Първото нещо, което ще направим, е да я обработим. Можете ли да ни помогнете да купим семената, да полеем? Не искаме възнаграждение. И след това ще вземете реколтата и ще я дадете на хората.
Това ме трогна. Ако не бяхме в криза, това нямаше да стане, тези младежи щяха да ходят по кафенетата. Сега намериха това поприще за изява. Е, не мога да кажа, че това не е добро. Защо не се случва в по-голям мащаб, не знам. И защо трябва да става едва тогава, когато бъдем принудени от своите нужди. Но дори тогава е добро и благословено. Ако не можем да се събудим навреме, нека събудим тези наши заспали сили, които ще помогнат за нашето оцеляване и за запазване на нашето достойнство, както и ще открият наяве скъпоценното съкровище на нашето предание, цивилизация, вяра, национален дух пред целия свят.
Никоя партия, никоя политическа фракция няма да ни даде решението. И тук е отговорността на Църквата, защото никой друг фактор не може да събуди тази духовна сила на народа. Тя има своя превъзходен начин да направи това, изпитан през вековете, учение, дух, опит. Църквата обаче не е някой, който ще вземе решението, а сме всички ние, които трябва да изискаме това решение, започвайки с малкото и от малко хора. Но ние не го правим, а трябва. Не може да го очакваме от някой друг. За да се случат нещата, нашата капризност трябва да изчезне. Нищо друго. Болният не се изцелява с лекарства, нужна е операция. Операцията означава кръв, болка, но съдържа живот и спасение.
Ще ви дам трогателен пример. Всеки петък в митрополията пристига един плик с инициалите на Централна европейска банка, с адрес Брюксел. Вътре има списък с имена за споменаване на св. Литургия и първия път имаше 300 евро, следващия още 300, след това 400, след това 500, сега може и повече, кой е този човек не знам! Какво иска и защо ги праща, пак не разбирам. Никакво име, никакъв личен адрес, на който да отговоря. Някой гръцки служител работи там и го праща. Този човек това прави. Трогва ме. Нямаше да го прави, ако гърците живееха, като живяхме преди. Ще трябва да се реорганизираме. Няма друг път. След като няма някой, който да ни накара да се осъзнаем, нямаме „вожд”, както казвали и тримата момци във Вавилон, нека всеки стане едно ядро. Само така ще вървим напред. И това не като система за пробуждане, а като резултат от връзката с Бога, от вътрешното духовно събуждане, след което ще дойде всичко останало. Аз съм изпълнен с надежда в тази посока, нямам никакво намерение да прахосвам моята мисъл и сърце в други посоки. Нямам никаква надежда отдругаде - нито от ЕС, нито от където и да е. В Православието това гледаме - към връзката ни с Бога, която променя всичко.
- Споменахте в началото притчата за блудния син и понеже сме родители, не мога да не попитам – изключително много ме трогва личността на бащата в тази притча. Казахте преди, че той имал това благородство да каже на детето си: тръгни! Оставил го да си тръгне, но имал и много голяма любов да побърза да го приеме.
Искам да обърна внимание на две неща. Първо, той не му казал "тръгни!", а го оставил да тръгне. Второ - казахте, понеже сме родители. Аз не съм родител и не знам дали мога да говоря с право за това, което може да чувства един баща, чието дете се е отклонило и отдалечило от правилния път и дома си. И не бих искал да говоря теоретично на хора, които изпитват не на теория, а на дело такива проблеми. Опитвам се обаче да живея като духовен баща. Признавам, че кръвната връзка е нещо различно от духовната връзка. Тя е много дълбока. Нека дам един пример. В моите обятия починаха 14 дечица - в болници - докато бях в Америка - понеже родителите не можеха. Това беше много болезнено преживяване за мен. Не мога скрия от вас, че душата ми изпитваше болка, но някак издържах. Баща ми почина на 82 години, без да се изтерзае и без да измъчи никого, за 4 дена. Аз отсъствах от дома си повече от 20 години. По друг начин изпитах болка, когато почина баща ми, който беше устроил децата си и неговият час беше дошъл...
Аз също се замислям, когато при мен идват деца, млади хора, с които установяваме духовна връзка, доверят ми се напълно, но в един момент се отклоняват в някоя погрешна посока. Мисля, че една капка от тяхната свобода струва много повече от тонове наша любов. Това го разбирам и чрез описанието на притчата. Там виждаме бащата, който нищо не казва. Идва неговият син и да му казва: дай ми това, което ми принадлежи от имота сега! И веднага след това следват думите: „И бащата им раздели имота”. Блудният син взел своя дял и тръгнал. Баща му не казал: тръгни си, детето ми, вземи!
Единственият пример, който е абсолютно тъждествен на този, е примерът на Самия Бог. Той е Бащата, а ние сме чедата и ни позволява да съгрешаваме - и нямам предвид само тези грехове, които са описани в закона и които също са грехове на Неговите деца, но имам предвид, че съгрешаваме като Църква. Днес ние като Църква не свидетелстваме за Него. Може много да говорим, но по-добре нека погледнем с изповедно настроение към своето предателство, към прахосването на Божията благодат, към презрението на Неговата сила в нашия живот, от страна на нас, изповядващите вярата, които едно казваме, а друго правим. Храним се с рожкови на вярата, но още не се връщаме в Неговия дом. А Той ни очаква. Оставя ни да поемаме по пътя на катастрофата, не ни забранява, но не ни лишава от правото да се върнем в Неговата отворена прегръдка. И това е нашето велико завещание. Всички имаме правото да се върнем, да се пробудим, не е грях само прелюбодеянието, кражбата и убийството. Не. А и много други грехове. Голям грях е да не познаваме Бога, Който с уста изповядваме. Едно да казваме, а друго да правим. Ние сме в далечна страна, в дрипи, с рожкови, без утехи. И то в момент, когато „имотът” ни е даден; това е божествен имот. Трябва да го осмислим, да влезем в себе си, както се казва в израза "дойде в себе си". Блудният син си спомнил за баща си, спомнил си как живели слугите на баща му. И тогава казал: "Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си".
Не е нужно да казваме колко велико е това приемане от страна на бащата, който не изрича нито един упрек към по-малкия син. Но пък упреква другия син – „християнина”, детето от неделното училище, което имало коравосърдечие. Той е в по-голяма пустиня. Той, който бил с бащата, бил в много по-далечна страна от страната, където отишъл съгрешилият блуден син. И ние трябва да разберем това - Църквата ни дава този евангелски откъс, който се чета в дните от Триода, не за да видим себе си в блудния син, а да открием себе си в големия син, по-скоро на него приличаме. Защото сме хора, които ходим на църква и сякаш Евангелието ни казва: "Внимавайте! Внимавайте, защото нещата могат да се обърнат!" И мисля, че и като родители трябва да мислим по този начин - доколко нашите добри деца могат да таят в себе си лицемерие, жестоко и немилостиво сърце, и доколко нашите лоши деца може да се се отклонили поради прекалена чувствителост, но винаги трябва да знаем, че единственото, което можем да им кажем като родители, е, че нашият дом е за тях една отворена прегръдка! В притчата се казва, че бащата разцелувал блудния син, прегърнал го и го обсипал с целувки. Това е пътят на всеки човек. Имаме право да съгрешаваме, поради нашето самовластие, но нямаме право на това поради нашето осиновение. Свободни ли сме да съгрешаваме като деца на Бога? Не! Но пътят на завръщането го има и той е открит за всички. Той е свещено право, от което не трябва да се лишаваме самоволно.
Превод: Константин Константинов
Интервюто е продължение на: В света на Бога
