User Rating:  / 3

... може да се чуе и от устата на хора, които нямат каквото и да било отношение към Бога. Защо им е това позоваване? Може би става въпрос за своего рода клетва, за демонстрация на решителност или за незначеща нищо реторическо украшение? А може би става дума за малко инат – дори да е рекъл Бог, доколкото зависи от мен, ще стане както съм решил. И ако стане друго, то ще е не само против мен, но и против заклетия от мен Бог. Последният не е призован в качеството на съюзник, нито дори на безразличен свидетел. Призован е както не бива да се призовава (Изхд. 20:7) - като съзаклятник на някаква смъртна решимост, която е лично дело. И ако това дело се провали, ще му се обидим на този Бог. Повечето гъби си имат отровен двойник. В случая е призован именно той. И все пак от Божието име се очаква нещо. Ако не за добро, за зло. И злонамереният, и правдолюбецът чувстват Неговата съдбовна сила и я заявяват гласно или негласно. Защо единият и другият разчитат на Неговата помощ? Откъде иде тая увереност, че Бог ще се намеси? Откъде иде негласната сигурност, че Бог е на наша страна в добрите и в злите ни помисли?

Преди всичко, никой не допуска, че помислите му са зли. Изключенията зоват не Бога, а тъмното слънце на бездната. Странично погледнато, те се надяват по същия начин. Дори тези които поставят Бог в кавички, Го заместват с каузата на някакво благо, което малко или много персонифицират. А източникът на увереността, че „с нами Бог”, си остава тайнствен и не докрай изясним. Квиетистката пасивност също не решава въпроса дали е така. Защото той е в нашето съучастие с Бога, а не само в Неговата воля. Бихме искали да разберем не само какво иска Бог, а и какво е добре да желаем ние тук и сега. Вероятно единственият начин да се уверим в Божията воля, още повече в Божията воля за нас е от съдбата на нашите намерения и дела. А за целта трябва да имаме намерения и дела. Според представите на мнозинството, така наречените религиозни хора се интересуват от волята на Бога, за сметка на волята на всички останали. Всъщност вярващите, или поне християните, се вълнуват от съвместяването на Божията воля с тяхната, което е невъзможно чрез пренебрегването на едната или другата.

Едното спазване на Божиите заповеди също не предлага достатъчно сигурност в божиите намерения и отношението им към нашите. Всеки от нас знае, че може да се лъже в действителните си мотиви, както и в преценката на обстоятелствата. Като че ли остава единствено надеждата във вертикалния коректив – ако рече Господ. Но той би трябвало да се обажда без да ни насилва. Без това условие Бог би могъл да направи нещо с нас, но не и за нас. А какво може да Му даде думата? Може би единствено неотклонния ни стремеж да Го следваме, съчетан с готовност да бъдем коригирани при всяка своя стъпка.

Някои вярващи си имат гаранции в принуждаващата незаблудимост на йерархията, други – в принуждаващата неотклонимост на благодатта. Тези гаранции може да изглеждат сигурно, но малко или много правят Бога или човека излишни. Ние нямаме гаранции  за „божието“, с които бихме заменили живия Бог. Нашата увереност е в съгласието „да даваме с кротост и уважение сметка за надеждите си“ (1 Пр 3:15) - пред Бога, пред лицето на човешките страдания и пред заклетия атеист. Сигурността ни е в готовността да отговаряме пред всички за всичко. Седим пред Бога като ученици, които не са сигурни в дипломирането си и дори в одобрението на Учителя си. Седим пред Него и грешим. Единствената ни сигурност е в съгласието да бъдем съдени. В един съд, разбира се, няма нищо привлекателно. Но съдът на наш приятел е нещо, към което се стремим и на което се надяваме. Той ни сближава с него. Друго не ни е дадено. Единствената увереност, с която биваме удостоявани понякога, е в това, което би натъжило Бога. Но каква по-голяма сигурност от тази, че ни съди Бог? Каква по-голяма увереност в собственото от съд, пред който предстои всичко наше? Нали се радваме да ни съдят най-близките ни приятели; понякога дори без да го казват. А ние се стремим да изложим колкото се може повече от себе си пред техния съд. И Църквата очаква и се надява на скорошния и окончателен съд на Бога над себе си и над цялото творение. Не се опитва да го отложи. Последните думи на Библията са „Ела, Господи Иисусе!“ (Отк 22:20).

Въпросът си остава в нашата решимост, надеждите – че няма да остане само наша. Разбира се, това не ни предпазва от грешки. Но прави грешките ни наши, а не на това, „което е рекъл Бог“. И тук се натъкваме на странна, и бих казал благословена инверсия. При горното условие Божиите намерения стават наши, без да престанат да бъдат Божи. А щом обърнем духа си синергично към Св. Дух, нашият дух става Негов неотличим сътрудник, без да губи авторството над делата си – напротив – придобива автентично свръхестествени възможности. Сега бихме могли да добавим „ ако Господ е рекъл“ към всяка своя лична молба; можем да желаем лично, без опасения, че престъпваме волята на Бога.

Публикувано в Християнство и култура, бр. 105.