User Rating:  / 64

Лимасолският митрополит Атанасий е гост на Седмицата на православната книга във Варна. Той е в морската ни столица по покана на  Варненския и Великопреславски митрополит Йоан. След първата си беседа във Варна кипърският висш духовник беше любезен да отговори на въпроси на Двери и на други медии -  БНР и сп. "Християнство и култура", които публикуваме в настоящото интервю. Преводач на владиката по време на беседите му във Варна е богословът Димитър Арнаудов.

-  Какво трябва да направи Църквата и необходимо ли е въобще да предприема нещо, за да привлече младите хора в Църквата?

- Със сигурност, но не само младите, а и всеки човек. Не трябва да фокусираме делото на Църквата само към младите. И бебета, и тези, които са в третата възраст, и този, който е на една секунда от смъртта – всички те са поканени в царството Божие. Със сигурност всички ние. Разбира се, младите предизвикват особени чувства в нас. Може би, защото младият човек търси искреност, чистота, автентичност. Такива трябва да сме ние и когато открият това в нас, младите ще дойдат в Църквата.

- Трябва ли Църквата да взима отношение към проблемите в съвременното общество и да изказва публично своето мнение?

- Църквата трябва да състрадава и да съчувства, защото хората са нейно тяло, тя не може да е безразлична към това, което се случва. И със сигурност Църквата не желае да има несправедливости, народът да е нещастен. Но нейното слово и това, което ще каже в тези случаи, трябва да е евангелското слово, да бъде слово на любовта, да бъде Божие. А не светско слово. Църквата не трябва да говори като политиците, а трябва да говори с езика на евангелието, като бъде много внимателна.

 - Старецът Паисий казва, че в днешни времена семейството е в криза. Във Вашите беседи често засягате темата за семейството. Какво според Вас е необходимо да предприеме Църквата, за да запази семейството в днешните условия, когато се узаконяват еднополовите бракове, а в някои страни вече е разрешено осиновяването на деца в такива семейства?

- Всичкото това е резултат от противоречивото възпитание, което хората получават. Не говоря за България, Гърция или Кипър, а за целия свят. Това възпитание даде горчиви плодове. То е като едно дърво, което ние сме засадили и сега ядем от неговите плодове и усещаме горчивия им вкус. Но трябва да знаем, че ние сме го посадили... А какво да направим ли? Трябва да се постараем да посадим добри дървета, които да принесат добър плод, за да може да се родят чеда в Христа, които ще уважават себе си, брака си, децата си и ще обичат Бога преди всичко.

- В модерното общество хората с различна сексуална ориентация формират движения, организират все повече публични прояви, с които искат равноправие в различни области от живота. Доколко необходимо е и как да реагира Църквата на тези прояви?

- Нека ви обясня. Църквата има чисто учение, защото тя лекува човека. Един лекар трябва да ти каже истината, а именно: “Това и това е полезно за тебe”. Лекарят не е враг на болния, той не мрази болния, а го лекува. Така е и Църквата: тя отправя към всички Божия призив, но с любов, и казва на всеки един от тези хора: “Това не ти помага в царството Божие”. Но обича човека. Църквата не може да стане враг на тези хора. Може да стане враг на самия грях, но Църквата е приятел на всички хора, независимо какви са те, като им казва, какво мисли, без да им спестява истината.

- Как човек да намери точната, правилната мярка между свободата от една страна и многото правила, които са се формирали през вековете в Църквата и в църковния живот?

- Ще ви кажа един прост случай. Аз съм диабетик. Когато отида на лекар, той ми казва много правила, които трябва да спазвам. Когато ги спазвам, аз съм здрав и се радвам на свободата си. Когато не го правя, аз съм болен и съм роб на болестта си. Така е и с Божиите заповеди в Църквата. Това не са юридически норми, а терапевтични възпитателни наставления, които наистина ме освобождават и ме правят щастлив. Христос е лекар, а не пазвантин.

- Вие казвате, че искреността в общуването с Бог е онзи фундамент, който ни доближава до Него и ни помага да различаваме доброто от злото и Божията воля. Много често обаче сякаш именно в Църквата, в църковния живот тази искреност липсва. Кои са основните препятствия, които ни пречат да бъдем искрени в общуването с Бог?

- Първо искам да кажа, че толкова години, в които съм духовник, съм видял много примери на святост и при епископите, и при свещениците, монасите и миряните. Проблемът на Църквата не са другите, а проблемът съм самият аз. Аз съм проблемът, а не ближният ми, не този, който е до мене. По този начин ще обърна въпроса към себе си и ще го формулирам така: самият аз искрен ли съм с Бог? Искрен ли съм спрямо брата си? Какво означава да бъдеш искрен? Признавам ли пред Бога своята нищета и грешност? И признавам ли, че моят ближен е наистина образ на Христос? Обичам ли моя ближен? Правя ли това, което Христос иска от мене? Ако не го правя, значи трябва да се покая. Имаме нужда от покаяние. Покаянието не означава да кажем просто “Съжалявам за грешките, които направих”, но на гръцки “метания” (съотв. "метаноя" - покаяние) означава “промяна в съзнанието”, така че е необходима промяна в начина, по който мисля, промяна на начина, по който оценявам нещата, т. е. променям манталитета си.

Интервюто взе Соня Спасова, превод Димитър Арнаудов

Снимки: Соня Спасова