Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2015 16:43 - ГОВОРЕЩОТО МЪЛЧАНИЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 530 Коментари: 0 Гласове:
0



 http://dveri.bg/9hycw


Говорещото мълчание
  • image
  • image
User Rating: imageimageimageimageimage / 10 
PoorBest  Понеделник, 28 Септември 2015 11:36 Автор: Монах Мойсей Светогорец

imageВ нашата епоха, която е изобилна на думи, информация, осведомяване, дискусии, диалози, комуникация, да говориш за мълчанието звучи по-скоро странно. Във времена, когато словото се използва за лъжа, хула, ласкателство, ирония, измама и осмиване си заслужава човек да поговори и за съзнателното, вежливо и полезно мълчание. Мълчанието е форма на поведение.

Когато човек мълчи, това не означава непременно, че той е безразличен, инертен, ленив и небрежен. Обмисленото мълчание, внимателното краткословие и отхвърлянето на словоохотливостта и клюкарството  означават предпочитане на  тишината и избягване на изморителното многословие, от което обикновено възникват различни проблеми, каквито са разприте и отчуждението. Сериозните хора говорят със своето сериозно мълчание. Те не говорят, не защото не знаят да говорят, не от неотстъпчивост, надменност и скрито самомнение, че не участват  в разговори на достатъчно високо за тях ниво,  а от смиреното чувство, че нямат нещо важно, което да кажат. Те просто мълчат.  Дори когато говорят, тяхното слово има зряло съдържание.

Мълчаливите хора не са често срещани, обични и предпочитани. Обществото днес търси смели коментатори. Някои дори смятат мълчащите за болни, малоценни, страхливи, уплашени и проблемни.  Разбира се, би могло някои да са такива, каквито, между впрочем, и приказливите могат да бъдат. Във всеки случай истинно мълчаливите хора „усещат уханието на един друг живот, който другите, които са обикнали външните форми на поведение, не могат да проумеят.  Мълчанието изпълва тяхната душа с радост и им открива хоризонтите на една интензивна духовна дейност, която тяхното човешко обкръжение трудно може да разбере и да оцени”(Георгиос Красанакис).

По този начин се разкриват две форми на мълчание. Едното е безсилие и другото - добродетел. Нека разгледаме и двете внимателно.

Казахме, че можем да имаме мълчание от страх или плахост, което е плод на болно душевно състояние. Болното мълчание е мрачно, безрадостно, коварно, изморително и вредно. То терзае самия човек,  който не е уравновесен, ясен, честен, искрен, изразителен и откровен. Понякога някой може да се преструва на мълчалив и смирен, а вътрешно в него да цари голямо объркване, смут, шум, притеснение и самомнение. Това преструване е страшно и осъдимо лицемерие. Един привидно мълчалив човек подвежда. Той пази мълчание от лошо разположение към ближния, от липса на дръзновение или от дълбока вътрешна празнота. Смирено мълчащият не е асоциален, необщителен,  отбягващ хората и небратолюбив. Той не се затваря в нарцистична черупка, монологизирайки със своето мъдро аз и принизявайки своя брат.

Следователно, съществува лошо и добро мълчание, както и добро и лошо слово. Вътрешното качество на човека оцветява и дава аромат на неговото мълчание и говорене. Евангелието не иска винаги да бъдем мълчаливи. То често ни зове към проповед, мисионерство, изповедание, увещание и съвет. Христос казал на св. ап. Павел „не бой се, но говори и не млъквай, защото Аз съм с тебе” (Деяния на апостолите 18:9-10), Той му казва безстрашно да проповядва Евангелието и да не мълчи, "защото Аз съм с теб". Постоянното присъствие на Господ укрепвало неговото слово.

Свети Игнатий Богоносец казва, че Божието слово дошло сред мълчанието. След дълго мълчание в пустинята Христос започнал Своята проповед. Великите тайни се извършват сред безмълвие и са покрити със свещено мълчание. Тайната на Въплъщението на Божия Син и Слово се разбира по-добре сред мълчание. Тук  мълчанието е за предпочитане. „Нека цари тишина”. Мълчанието е лесно и безопасно. Мълчанието изразява смирението на ума, зрението на сърцето, благодарението на душата, която остава безгласна и слуша славословията на Ангелите и на богоизтъканите химни на свещена православна химнология.

Изповеданието на вярата не е някакво безплодно и формално слово, а идва от мълчанието на чистото сърце.  Така мълчанието ражда чисто, красиво и зряло слово. Умът се трогва сред възвишените неща и не кара езика да произнася думи, сдържа се и не изразява труднопостижимите понятия на божествените тайни.

„А Иисус мълчеше”. Христос мълчи не само пред първосвещениците и Пилат в преторията. „Но Иисус нищо вече не отговори”, добавя евангелист Марк. Той не дал никакъв отговор.  Смятал, че нищо не излиза с думите; че ще говори и няма да Го чуят; че думите Му ще отидат напразно. Не че нямал желание да разговаря, но виждал доброволното заглушаване на хората, които имали уши, но не ги използвали. Христос не галел слуха. Той не казвал това, което искали да чуят.  Той съзнателно мълчи. Ев. Лука споменава, че Той не отговарял нищо на многобройните въпроси. Сякаш още тогава казвал, че многото думи са оскъдни. Той виждал, че нищо не се получавало с обсъждания.  Евангелист Йоан  подчертава безстрашното мълчание на Иисус въпреки заплахите от страна на властите.  В Личността на Христос се потвърждава древното пророческо слово - гръмогласният пророк Исаия казва: „изобщо не отвори устата Си и остана безгласен пред Своите гонители”.

Когато човек отговаря на предизвикателството с мълчание, той намалява и премахва напрежението, смирява яростта, загасява гнева и успокоява тежки състояния. Значение имат и етосът, изражението и тропосът на това мълчание. Ако е егоиостично, това си личи.  Ако е презрително, не може да се скрие. Но ако някой смирено мълчи, за да не станат нещата по-зле, той отстъпва, проявява търпимост, оттегля се, смалява своите големи права заради мира, единството и любовта, тогава печели, докато външно изглежда, че губи. Този, който е умен, се прави на глупав, казват на Света Гора. Скромното държане на мълчащия може да провокира другия към любочестие, да го накара да  премисли нещата по-добре. Ако човек има силата, която идва най-вече от смирението, да не отвърне на предизвикателната атака, ирония и осмиване, и мълчи, това не означава, че той е плах и безумен, а има героизъм, по-голям от безстрашието на наглостта, дързостта, продължаването на кавгата и роптаенето вследствие на голямата вътрешна съпротива. Бидейки предизвикан, човек чувства нуждата да защити себе си, да говори, да се оправдае и да създаде отбранителна сигурност. По-голяма сила е нужна на човека да замълчи, отколкото да говори. Но мълчанието изисква мъдро знание, самообладание и най-вече смирение.

Мълчанието не е за всички, за всички места и завинаги. Светите отци са описали обстойно здравото мълчание и имали божествено слово. Много важно и ценно е хората да знаят кога ще говорят, какво ще кажат, на кого ще го кажат, защо ще го кажат, колко ще кажат и кога ще трябва да замълчат, да се оттеглят, да се скрият. Колко хубаво се казва, че „устното слово ограничава вътрешното слово, което се съдържа в мълчанието. То никога не може да го обхване и да го изрази по абсолютен начин. Затова мълчанието често е в състояние да изрази повече неща, отколкото словото”(Георгиос Мандзаридис). Това става в богословието, в свещеното безмълвие.

Многословието, бъбривостта, празнословието, излишните думи, словоохотливостта, превъзнесените слова  са израз на  тщеславие, безразсъдство и вътрешно безпокойство.  Безмълвието ражда красивото мълчание и „плете” словото. Не става дума за неактивно състояние, пасивен акт, вяло дело, безболезнено бездействие, а за съзнателен труд на себепознание, самонаблюдение, себеизследване и вглъбяване в божествените неща. Св. Серафим Саровски казва: „придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Не е нужно постоянно да говорим. Хората се умориха от много високопарни, неясни, лицемерни, вдървени думи. Един мъдрец казва „Бог ни е дал две уши и една уста – повече да слушаме и по-малко да говорим”.  Ние постъпваме сякаш имаме десет усти и нито едно ухо. Другият говори и не го слушаме, а мислим ние какво ще кажем. Така, както казва поетът Георгиос Сеферис, имаме паралелни монолози. Ние не водим диалог и не комуникираме.

Св. Георги Победоносец никога не проповядвал. Той винаги бил изпълнен с мир, светлина и  радост. Питали го: „Защо си такъв, Георгие?” „Християнин съм”, отговарял. И другите ставали християни, за да се разхубави техният живот. Св. Арсений Велики казвал: „Разкаях се, че говорих, но не и че мълчах”. Многословието ще доведе до грях. Словото не винаги е съществена свръзка между хората. Липсата на духовност принуждава словото да разделя, а не да съединява хората. Двама човека, които пътуват заедно, не е необходимо постоянно да разговарят. Хората днес се преумориха от многото думи с празно съдържание, изтъркани, нелогични, фалшиви, без връзка с живота.

Една мълчалива, важна, свещена, красива личност е тази на Света Богородица. Целият й живот е едно необятно мълчание. Много малко нейни думи са запазени. Това е скромната, чиста, смирена и мълчалива дъщеря от Назарет. Света Богородица е преживяване на тишината, олицетворение на мълчанието, тя е влюбена в безмълвието. Колкото повече се задълбочаваме в тайната на Света Богородица, толкова по-ясно  виждаме и чуваме словото на тишината. И не само това, но и откриваме божественото в тишината,  нейната връзка към творението, към всяко дълбоко и велико нещо, което съществува в нашия живот” (Халкидонски митрополит Мелитон). Света Богородица не е ли знаела да говори? Не е ли могла да каже нещо? Нямала е слово? Тя доброволно мълчала от смирение. Тя оставяла нейният Син да говори. Тя постоянно била в Неговата сянка. Гръмката проповед на Света Богородица е нейното продължаващо мълчание. Това нейно мълчание, между впрочем, изобличава строго всяка женска бъбривост.

Вярващият е призван да се поучи от поучителното и мъдро слово на мълчанието.  Съзнателният отказ от говорене е израз на опит. Човек мълчи сред голяма радост; не намира подходящи думи да я изрази. Той мълчи и сред дълбоката болка. Не намира думи; превръща ги в топли сълзи.  Какво да каже човек  на майката, която погребва своето малко дете. Искрено признавам, че се ядосвам, когато слушам банални думи, възвишени, понякога бездушни, даже жестоки към страдащата майка. По-добре да не казваме нищо. По-добре да се помолим. Казахме, че не винаги е нужно да говорим, да искаме да утешим другите чрез думите.

Мълчанието придружава светците във великите мигове -  свещените мигове на размисъл, вътрешно съсредоточаване, себеукоряване, изследване, молитва. Мълчанието обгръща изследването, бдението, откритието на мъдрия учен.  Мълчанието покрива мъченичеството на страдащия, на нуждаещия се, на нещастния. В часовете на мълчание се извършват великите чудеса,  скрити героични постъпки, тайни лични революции, запознавано с нашето непознато аз. Това е значимото мълчание на светеца, върховното мълчание на мъдреца, търпеливото мълчание на героя, скъпото мълчание на търпеливия и настоятелния,  евангелското мълчание на себежертващия се.

Изморихме се от многобройните неудържими, безсмислени и евтини думи. Тяхната цена е тежка, те подменят същността, основните, значимите и свещени неща. Ние имаме нужда от покой в златното мълчание, скъпоценното слушане, жизнеността  на необходимите думи. Струва си да утихнем, да се отдадем на безмълвие, да отдъхнем, за да чуем  сред безмълвието тихия глас на Бога, тревожния глас на нашата съвест, поучителния глас на свещеното минало, за да се покаем искрено.

Мълчанието изглежда притежава една непозната, тайнствена, мощна сила, която не обича разтлението на повърхностната дискусия, на прибързаните думи, на хаотичното слово. Мълчанието е свободно, уютно, безкомпромисно, блажено. Авва Исаак Сириец увещава, не само монасите, да обикнем повече от всичко мълчанието, защото то е езикът на Бъдещия век, на безкрайното и пълно с веселие небесно царство.  Ако чувствата не могат винаги да се изразят с човешки думи, как да се  опишат духовните преживявания? Св. ап. Павел пише в прекрасното послание до християните в Коринт, че „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:4). Той не може, казва, да изрази своето преживяване с думи. Често в Синаксарите виждаме светците да скриват своите преживявания, да мълчат, страхувайки се да не загубят благодатта и радостта, утехата и разтуха от огласяването и разпространяването на техните висши преживявания.

Св. Серафим Саровски казва: не отваряй устата си и сърцето си пред всекиго; на хиляда  един да те разбере. Светецът не иска да ни направи резервирани, подозрителни и затворени, а вежливи и внимателни. Радостно е човек да слуша словата на светците. Но по-голяма радост е „да уловиш вълните ... на мълчанието и на богословието на мълчанието на светците”(йером. Йоаникий Котсонис).

Трима посетители отишли при св. Антоний Велики. Двама от тях го питали за много и различни неща. Третият не питал  нищо. Не защото нямал нужда от съвет или защото се чувствал духовно  достатъчен и не ценял духоносното слово на преподобния, а защото  се поучавал повече от неговото отношение, мълчание, спокойствие на неговия образ. Когато светецът го попитал „ти защо не питаш нищо?”, той му отговорил спонтанно: „стига ми само това, че те гледам, святи угодниче Божий”. Това му било достатъчно, поучително, полезно. Той усещал богословието на неговото мълчание, което ценяло болката на хората и отхвърляло очарованието на горделивото знание.

Мълчанието само по себе си не означава нищо. Заслужава си човек да мълчи, разговаряйки постоянно с Бога, имайки смирено чувство за себе си, както и вътрешно спокойствие, трезвеност и кротост. Преп. Арсений се молил на Бога да му яви как ще се спаси и чул глас „бягай, мълчи, безмълвствай!”. Един друг преподобен казва, че мълчанието и тайният духовен труд водят до святост. Авва Моисей казва характерно, че човекът, който обича мълчанието и избягва многото разговори, прилича на зряло грозд, пълен със сладък сок, докато бъбривецът прилича на кисел грозд.  Великият отец на разсъдителността авва Пимен много сполучливо отбелязва: има някои хора, които с уста мълчат, а с ума си многословят, докато други говорят от сутрин до вечер, но пазят мълчание, защото нищо от това, което казват, не е излишно и безполезно.  В изключителния, чудесен и удивителен Патерик също се споменава: „ако придобиеш добродетелта на мълчанието, не се хвали, че си постигнал нещо важно. Убеди по-добре себе си, че не си достоен дори да говориш!”.

Тихата, аскетическа и мъдра пустиня учи на много неща безпокойния свят от любов и с болка. Светът произвежда всеки ден безочливо, егоцентрично, немъдро и богоборническо слово. То има демонични елементи, тъй като води до автономизиране, мощно самоубеждение, властническо господство и честолюбива самодостатъчност, които счита за гениални творби на ума, а се касае за абсурди. Светът смята езика за оръжие за сразяването на другите, на враговете. Въпреки че по този начин стига до страшна безизходица, той не се смирява и не покайва, признавайки своето поражение и решавайки се на едно по-търпеливо и снизходително отношение към своя ближен. Голяма липса на  мъдрост е да мислиш, че си мъдър с това да правиш и да говориш каквото си искаш навсякъде и винаги. Високомерието на логоманията представлява несмирено налагане над всичко и в крайна сметка безумие.

Думите без дела са суетни, оскъдни и изобличават техния говорител. Според св. Ефрем Сириец думите са листата, а делата са плодовете. Делата изобразяват добродетелта и думите трябва да бъдат сянката на образа на делата. Старците молели другите да се молят за тях, да не бъдат осъдени, казвайки нещо, което преди не са направили. Според авва Пимен този, който поучава, а не върши това, което говори, прилича на чешма, която едни напоява и мие, а себе си не може да очисти. И на друго място мъдро и смирено той продължава: „искаме от другите съвършенство, а ние не правим най-малкото; ако животът ни няма връзка с нашите думи, и нашите думи не отговарят на нашия живот, приличаме на хляб без сол”.

Отците-подвижници настояват да поставим благотворна преграда на езика. Авва Аммон казва, че горенето на сърцето, духовната топлина угасва от отвличането със суетните думи.  Човек не може да има умилителна и чиста молитва вечер, ако цял ден е клюкарствал за целия град. Суетното говорене нарушава вниманието, намалява бодростта, задържа духовното възвисяване, възпрепятства покоя. Поучи другите с живота си, казваше един старец, а не с думите си. Св. Ефрем Сириец повтаря често, че този, който иска да говори много, отваря фронтове и ще води омразна война; този, който мери думите си, скоро ще бъде обикнат. Св. Нил Подвижник знае добре какво казва: „безкрайното многословие ще те наскърби и ще раздразни демоните. Езикът е унищожило много тщеславни”.

Подвижниците не затваряли вратата на килията си, а на устата си.  Митарят от притчата бил оправдан за своята мълчалива молитва, както и кръвоточивата жена. Малко  говори и много разбирай, казва отново св. Нил Подвижник. С една чаша вода, с две лепти, с едно „Господи помилуй” човек може да се спаси. Не е нужно да говориш постоянно много неща. Осветеното мълчание на монасите може да поучи много бъбривия свят. Светът не разбира монашеството.  Смята, че то с нищо не допринася. Не прйчи. Монасите само да се молят. Това стига. Светът ще се спаси по великата Божия милост.

Св. Йоан Лествичник, авторът на известната Лествица, говори мъдро  за многословието: „Трябва да видим причината, по която влиза и излиза греха на многословието. Многословието е трибуна, на която тщестлавието обича да се явява и тържествено да се показва. Многословието е признак на неразумие, врата на злословието, ръководител към смехотворството, слуга на лъжата, унищожаване на сърдечното умиление, призоваване на унинието, предтеча на съня, разпиляване на вниманието".

И обратно, великият преподобен отец възхвалява мълчанието, казвайки: „мълчанието, което се упражнява със съзнание и разсъдителност, е майка  на молитвата”.

Мълчанието, казва преподобният, е другар на безмълвието. То се развива и процъфтява сред безмълвието.  През 21 век - век на постоянен шум, многобройни грижи, смутове и опасности, срещу безмълвието се води системна война. Т. нар. средства за осведомяване повече смущават, отколкото умиротворяват съвременния човек. Настъпва духовно объркване, постоянно разпиляване на ума, така че силите на душата се парализират. Христос, вечният Първообраз на всички нас, често се оттеглял на безмълвие  в пустинята, показвайки пътя на аскезата, на размисъла, на събирането на мисълта, на мълчанието, на уединението, а не на изолацията. Този път обикнали особено подвижниците, бидейки безгрижни, неразсеяни, мълчаливи, с ненаситен копнеж за среща с Бога.

С право ще имате недоумение и ще ми кажете: „Ама, отче, всичко това е много хубаво, но нима в този свят е възможно някога да се отдадем безмълвие и да замълчим?”. Отговорът е утвърдителен. Да, можете, ако искате, ако дълбоко в себе си го желаете. Човек може да ограничи социалните контакти, активността, осведомяването, информациите, грижите, подробностите. Да увеличи четенето, молитвата, ходенето в храма, събирането на мисълта и  себеизследването. Животът на монасите не е извънземен живот, а исихасткият дух на нашата Православна Църква изобщо не е за презиране. В нашето дълговековното предание Православието и исихазмът се отъждествяват. Когато Православието не оползотворява своето богато исихастко предание, усвоявайки нови начини на живот, под предлог на съвременни нужди, това е равносилно на отричане от неговата идентичност. Тъжно е да чуеш, че дори хора от Църквата днес казват, че исихазмът е бил за миналото, а не за сега.

Църквата заслужава и трябва да оползотвори по-добре своето богослужебно богатство. Най-вече св. Литургия е неизчерпаем  източник на сила, мир, благодат и живот.  В лоното на Църквата съществува истинското безмълвие, тишина и покой. Както хубаво се казва „когато денят минава и камбаните на енорийския храм не са призвали вярващите на богослужебно събрание, това означава, че Църквата в онзи ден не е осъществила своето назначение, което не е нещо друго, а да утешава изморените и изтерзани от греха нейни деца”. (презвитер Спиридон Ставрис).

В храма вярващият се  подсилва духовно, без понякога да го разбира, и се храни в Светия Дух, бидейки укрепван в неговата всекидневна трудна борба на улицата, на работа и у дома. Християнинът трябва да създаде и в дома си една килийка, за да отморява, да си отдъхва, да се отдава на безмълвие, да се моли. Много е важно човек да осъзнае, че всеки ден трябва да намира - макар и малко -  време за безмълвие. Който и да е този час, молейки се, той се облагородява, укрепва, разкрасява, сърцето му се стопля за Бога и ближния. Не се безпокои, не иска да се гневи, да вдига шум, да влиза в конфликт, да се забърква в премеждия с горчиви думи. „Застанете и познайте, че Аз съм Бог”, казва Св. Писание. Връзката с Христос минава през познанието на „застиването” и „бездействието”, но и поемане на личния кръст с търпение и издръжливост.

Мълчанието е форма на аскеза, както постът и въздържанието. Тропарите през Великия пост говорят често за въздържание на езика и особено за вниманието към излизащите от устата думи, което предполага вътрешно съсредоточаване и сдържаност. Мълчанието изисква борба, за да се постигне, но и непременно Божията благодат, за да се поддържа. Мълчанието  има нужда от подходящо място (топос), но най-вече от начин (тропос).  Съвършеното мълчание е не само да се подвизаваш да не говориш много, но и смирено да не искаш да кажеш нищо, да не претендираш, да не си въобразяваш, да не любопитстваш, да не желаеш тленни неща.  Това мълчание има връзка с безстрастието.  То извира от богатството на сърдечния мир. Подвижникът пребивава мълчалив и нестяжателен, доверява се напълно на Бога,  а негово неотемлимо богатство е голямата му любов към Бога.  Мълчанието само по себе си нищо не означава.  То има връзка, свръзка и единство с другите добродетели.

Света Гора говори чрез своето мълчание, това е нейното хубаво тайнствено учение. Тя говори чрез спокойствието и кротостта на монасите, чрез умиротворението на природата, чрез благодатта на богослужението. Тайнствените гласове на молитвата стигат като звучни послания на усърдното търсене  на Божията милост до трона на Всецаря. Постоянна молитва отобразява вечното славословие на светите Ангели. Бденията на Света Гора се извършват сред тишината на нощта, сред безмълвието в полунощ. Един старец пише: „Без съвършеното безмълвие човек не може да се изкачи на „върха на любомъдрието” и да благоугоди на Бога. Защото безмълвието ражда аскезата и   последователно плача, страха Божий, смирението, прозорливостта, любовта; а любовта прави душата здрава и блага” (монах Теоклит Дионисийски).

Мълчанието на монасите обозначава носталгията на тяхната душа за тяхното небесно отечество. Мълчанието на Света Гора има връзка с нейното живо исихастко предание, с автентичния аскетически път,  с  своеобразния начин на живот, който се просветлява и озарява от тайната на Бъдещия век.  Разбирате много добре колко много ме изобличават тези думи. Един монах да говори на хората за мълчанието и да не стои мълчалив в килията си и да оплаква своите грехове...

Секуларизацията и объркването на нашето поколение се усилва от словоохотливостта.  Словото откъсва хората. Трябва да си признаем, че мълчанието е труднопостижимо. Какво да правим? Да продължим да правим това, което правим, и „каквото стане”? Разбира се, че не. Пробвахме пътя на обвиненията, споровете, отмъщението, хладността и стигнахме до безизходици и разочарования. Какво да правим?  Нека се доверим на Божията благодат и сила. Нека признаем искрено нашето безсилие, поражение от многобройните и навярно хубави думи. Знаете, Божията благодат е въпрос повече на автентичен смирен дух, отколкото на жестока дългогодишна борба, изследване и разговори.

Дезориентацията на наши дни създава условия за смут. Хората смятат ропота за естествен,  кавгата за гениална,  сразяването на другия за право, разврата и небрежното говорене за свобода. Смятат, че с техните думи ще повлияят, убедят, обърнат другите. Въпреки че видяха постоянните неуспехи на техните думи, те продължават да настояват върху тях. След като нищо не можем да  направим, защото настояваме толкова много? Нека съветите, увещанията, поученията се превърнат в смирено моление, в изповедание на нашата неспособност пред Всемогъщия Бог. Той да се намеси по-добре от нас в трудностите на децата, в разногласията на съпрузите, в погрешните междуличностни отношения на приятелите, в завистта сред трудещите се и колегите.

Молитвата изглежда слово, формулиране на желания и лексикална форма. Но всъщност тя представлява тайнствено преживяване, трудноизразимо чувство и неизказана въздишка на сърцето.  Казват, че най-хубавите молитви са мълчаливите. Вярващият накрая не пита, не говори, а само слуша. Бог не бива открит, а се открива. Тогава мълчи всяка човешка плът. Той преживява Божията любов и се провиква непрестанно с превъзходните и неизказани въздишки на чистото и пламнало от любов сърце.

Говоря за мълчанието и казах много неща. Простете ми! Говорих от любов. Нека по-добре е да подхванем по-обширен разговор с Бога. Тогава никога няма да изпитаме самота. В молитвата ще се просветлим за необходимите думи, които трябва да кажем,  и ще се отсекат излишните и ненужните. Ще се вдъхновим за подобаващите само неща. Докато стигнем до святото и блажено мълчание, до радостното и смиреното затваряне на езика и освобождаването му единствено за възхвала на Бога и укрепване, утеха и среща с обични братя, Божии чеда, нека отново мълчим скромно, тихо, благонадеждно. Благодаря сърдечно за благородното мълчание и охотно  слушане.  Нека мълчащата и молеща се Пресвета Богородица се моли винаги за всички нас!

Превод: Константин Константинов



Тагове:   Мълчанието,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13708124
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031