04.06.2012 17:12 | Общество

Балканската война има истории, които изследователите подминават, а военните не изучават. В тях няма бляскави победи и героизъм, а само тих войнишки подвиг - забравян несправедливо. Една такава история ни отвежда при българската полурота в...Зографския манастир.

На 2 ноември 1912 г., седмица след като в Солун е освободен от съюзните части на Гърция и България, гръцки военни кораби дебаркират в Света гора, която е под османска власт. На полуострова обаче има неколцина заптиета, заедно с каймакама, които се предават без бой. Православна Гърция "освобождава" и присъединява хилядолетната люлка на православието, без да уведоми за своя план съюзниците и без каквато и да е международна санкция. "Целият Атонски полуостров е зает от нас и е под наша окупация, намирайки се в състояние на блокада по гръцките закони..." - четем в указа на гръцкия крал Георгиос I. След "победата" над османците в Атон гръцките отряди плъзват из манастирите и скитовете, обявявайки се за "поклонници". За монасите със славянски произход започва гонение. Гръцки военни нахлуват в руския скит "Св. Илия" и арестуват всички... послушници българи. После буквално окупират и руския манастир "Св. Пантелеймон", като конфискуват манастирската гемия. Българското командване в Солун очевидно разбира за гръцките своеволия в Атон и две седмици след десанта началникът на 7-а Рилска дивизия ген. Георги Тодоров изпраща там и наша част от 62-ма души. Това е полурота от 14-и Македонски пехотен полк, поверена на запасния подпоручик Георги Цветинов. Той е завършил духовна академия в Санкт Петербург и познава добре спецификата на монашеството. Солунският щаб се възползва от съчинената гръцка формулировка за пребиваването на военни в монашеската територия и също обявява полуротата за "поклонници" в Света гора. Те пристигат в манастира в края на ноември 1912 г. По това време монаси българи има не само там, но и в много скитове на Атон. Нашите момчета, разквартирувани в манастира, е трябвало да го превърнат в убежище за цялото българско монашество, което несъмнено е страдало от своеволията на... единоверните гръцки "поклонници" в шинели.

Българската част е твърде малобройна на фона на 800-те гърци, окупирали Атон, но все пак достатъчна, за да сдържа мераците им към славянските обители. От българското командване помощ търси и игуменът на руския "Св. Пантелеймон". Оперативната преписка на 7-а Рилска дивизия показва, че щабът в Солун е подготвял за Атон още две роти. Но те не тръгват, вероятно поради по-важни нужди на фронта. Така обаче е пропусната възможността да има многочислено българско военно присъствие в Света гора, което да изгради щит за монасите с негръцки произход, а след войната да се превърне във фактор, който ще помогне съдбата на Атон да се реши не в посока на гръцките интереси, а на цялото православие. Но за Фердинанд и за главното командване това очевидно не е било от значение.

Макар и далеч от активни бойни действия, българските войници съвсем не са си почивали в тишината на Зографската обител. На Атон, както и другаде, гърците не смятат българите за съюзници. Те правят всичко възможно да елиминират българските бойци в "Зограф". По тайни канали управляващият българската митрополия в Солун архимандрит Евтимий получава тревожни сведения, които препраща до Македонския военен губернатор в Сяр ген. Вълков: "... гърцките военни власти в Света гора се опитали на няколко пъти да изтикат из монастиря български войници, но не успели. Взети били мерки да се осуетят и занапред всички опити от техна страна за изпъждането на българските войници от монастиря".

През февруари 1913 г. се случва поредният инцидент. Шестима български войници били изпратени от "Зограф" да вземат пощата, получавана в атонската столица Карея. Поради натрупалия сняг те объркали пътя и се озовали пред Ватопедския манастир, където квартирувал гръцки отряд. Желанието им да влязат в църквата и да запалят по свещ е попарено с думите, че на български войници е забранено да влизат в манастира. Без пререкания шестимата продължават пътя си, но са застигнати и обкръжени от гърците. След няколко дни са изпратени като арестанти в Солун и са освободени едва след намесата на българския щаб. На изпроводяк гръцкият комендант на Атон самодоволно им казва, че и другите в "Зограф" "щели да ги вържат и да ги изпратят в Атина". 
Междувременно командирът на полуротата Г. Цветинов сигнализира щаба в Солун, че "отвсякъде получава сведения, че гърците се готвели да нападнат нашия манастир Зограф с цел да обезоръжат нашите войници... но няма да се остави да го обезоръжат". Българското командване обаче остава безучастно. Има по-важни грижи. Обсадата на Одрин е в решителната си фаза, а в Солун има едва една българска дружина - твърде недостатъчна, за да бъде препратена част от нея в "Зограф".

Някъде в началото на юли 1913 г. Зографският манастир е обкръжен от гръцки части заедно с въоръжени гръцки и сръбски монаси и сезонни работници власи. В своите спомени монах Нил (българин от Серско) описва този драматичен момент: "Гръцкото командване предложило на офицера Цветинов да се предаде в плен, но той отказал, като помолил да пуснат ротата му да се върне в България. Било му отказано и ротата се окупирала в манастира и не искала да се предаде. Тогава предложили на българските войници за последен път да се предадат. Ако не сторят това - ще разрушат манастира. Тогава войниците и манастирската управа се съвещавали и взели решение ротата да се предаде, за да се запази манастирът от разрушение, тази крепост на българския национален дух."

Руският архиепископ Никон (Рождественски), който по това време е в Света гора, също става, макар и косвен, свидетел на гръцкото вероломство. Той разказва как българската рота, която с почест го посрещнала в "Зограф", след няколко дни била отведена в плен на о. Кипър: "Тежко впечатление предизвика у нас това тържество на гърците над бившите им съюзници, които, разбира се, не са могли да се съпротивляват..."

Доброволното предаване на българската полурота, разбира се, не е бил единственият изход от критичната ситуация. Барикадирани в манастира, нашите момчета са можели да умрат с чест като герои. Но заедно с тях да загинат и българските монаси, а манастирът да бъде най-малкото частично опустошен, ако не и разрушен. Последвалото обедняване и тежка участ за българското монашество на Атон под гръцка власт показва, че ако през лятото на 1913 г. "Зограф" бе станал сцена на военно стълкновение, той трудно би се въздигнал за години напред. А кой знае дали това не би довело и неговото обезбългаряване. Затова предаването на нашата полурота е равносилно на саможертва. Петдесет и седем български момчета приемат унижението и мизерията на един плен, но спасяват най-голямата ни светиня зад граница от неминуемо погубване.