Юли 21, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : архим. Захария (Захару)

Архимандрит Захария е ученик на известния подвижник на благочестието на нашето време архимандрит Софроний (Сахаров) – ученик и приемник на преп. Силуан Атонски. Архимандрит Захария е роден в Кипър в православно семейство, а в Англия идва на 18 години, за да изучава химия. Тук намира архимандрит Софроний, става негов ученик и взема решение да посвети живота си на Христа в монашески образ. Отначало отец Софроний го изпраща в Париж, за да получи богословско образование (това е било в началото на 1960-те гг.). Там отец Захария защитава докторска дисертация на тема „Христос е нашият Път и нашият Живот”, като негов научен ръководител е известният богослов Георги Манзаридис. На другия ден след връщането си в Есекския манастир се удостоява с монашеско пострижение.

Отец Захарий говори свободно на руски, гръцки, френски и английски езици. Заедно с отец Софроний е превел редица книги от руски на гръцки език, а също е написал свои книги: „Скритият човек на сърцето: Издигане на сърцето в православната антропология”, „Храна за монасите”, „Изкупувайки времето”, „Разширете сърцето си”и др. Изнася много лекции за богословието на преподобни Силуан Атонски и архимандрит Софроний (Сахаров) в различни страни. На 2 и 3 ноември 2014 г. по покана на Румънския патриарх Даниил архимандрит Захария изнесе следната лекция в Букурещкия университет. 

Бог ни е създал с една цел, а именно – непрестанно да Го славословим и да Му принасяме достойно поклонение, но от момента, в който сме извършили непослушание и сме се противопоставили на Него в злобата на нашето сърце, вече не сме в състояние да Го прославяме и да Му благодарим, както подобава.

В първа глава на Посланието към Римляните четем: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи” (Рим. 1:21). Това става, когато не успяваме да изпълним онова предназначение, заради което сме били създадени изначално. Знаем, че и бесовете са се оказали в мрака по същата причина.

Докато не се отдалечил от Божието лице, Адам гледал на Ева като на свой живот – плът от плътта му и кост от костите му (виж: Бит. 2:33), но когато паднал в грях, се скрил от Божието лице. Господ не го изобличил сурово, а говорил с него кротко, но Адам, вместо смирено да признае прегрешението си, прехвърлил вината си върху Ева: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох”, – казал той (Бит. 3:12). Тоест е започнал да гледа на Ева като на чужда.

Също като нас, когато не успяваме да възнасяме слава и благодарност на Бога, се отдалечаваме един от друг и вече не сме в състояние да имаме братска любов към себеподобните, гледаме на тях като на чужди, възприемаме ги като опасност и ги осъждаме. Помислите на осъждане са признак на нашето отдалечаване от Бога. Ако осъждаме своя ближен, няма да получим и трохичка от Божията любов.

Но тъй като сме се отдалечили от нашето предназначение, сега трябва да намерим пътя назад, трябва да възобновим в себе си любовта към Бога, Който е толкова човеколюбив и милостив, че според донякъде неочакван израз на св. Григорий Богослов, „се изпълнил с плът заради нас”, тоест се въплътил, въпреки, че е Дух. Той взел върху себе си материалността на човешкото тяло, за да можем да Го виждаме, чуваме и усещаме и да намерим пътя назад, към първоначалното единение с Него.

Писанието постоянно говори за дълбоко покаяние. Отначало за отхвърляне на злото, а после – за извършване на доброто1. В посланието към Галатяните свети апостол Павел казва: „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14). Следователно, покаянието означава да се разпънеш за света.

Тук под „света” разбираме страсти, тление, суета. Нямаме предвид позитивния смисъл „цялото Божие творение” – смисъл, който думата „свят” получава в други места на Свещеното Писание, като например, в Евангелието от Йоан: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3:16). Следователно, покаянието означава да се разпънеш, да умреш за света, тоест да се отдалечиш от суетата, злобата, тщеславието на този свят, в който господства князът на тъмнината, паднал от небесата заради това, че е възстанал срещу Бога.

Но е необходимо също и светът да умре за нас, тоест да не ревнуваме за светското, да не се оставяме да бъдем прелъстявани нито от неговите образци, нито от неговия дух на гордостта, но да се стараем да следваме духа на Христовите заповеди. Това, второто стъпало на покаянието – да умреш за света – е най-трудното.

Ако искаш да умреш за света, ако искаш светът да не те превърне в жертва и свой раб, – учи се да плачеш.

Ще ви призная нещо. В първия ден, когато дойдох в манастира, отец Софроний ми каза: „Ако искаш да изкорениш страстите си, учи се да плачеш”. С други думи, ако искаш да умреш за света, ако искаш светът да не те превърне в жертва и свой раб, учи се да плачеш. Отец Софроний с такава ревност ни увещаваше да плачем в килията си, защото знаеше, че сълзите текат само тогава, когато по време на молитва умът е събран в един помисъл, и че те внасят в душата удивителен мир.

А когато идва радостта, след като сме плакали със сълзи на покаяние пред Бога, приемаме в сърцето си тайнствено изследване на Божието слово. Четем в Добротолюбието, при свети Йоан Карпатийски, че „изучаването на Божието слово, особено придружено със сълзи, умъртвява страстите и ги разсейва, дори ако са стари, и постепенно довежда до прекратяване на греховното им действие, погубващо душата и тялото. Само да не се леним, да пребиваваме неотстъпно с Господа в молитва и силно, неустрашимо упование”2.

Всички светци са знаели, че е невъзможно някой да достигне исихия, ако преди това не се е научил да плаче пред Бога. Защото когато плачем, ние се успокояваме, всяко вълнение и тревога изчезват, остава само мисълта за Бога. И в това състояние, когато пребиваваме с единствената мисъл – мисълта за Бога, може да приемаме изследване на Божието слово.

Свети Иаков, брат Господен, казва: „Затова, като отхвърлите всяка нечистота и набрана злоба, с кротост приемете насаденото слово, което може да спаси душите ви” (Иак. 1:21). Трябва да отхвърлим изобилието от злоба, която събираме в света, така че насажданото слово, тоест Божият образ в нас, отново да възсияе. Словото, насаждано в нас, е първоначалната благодат, която Бог ни е дал, за да ни направи по Свой образ и подобие, да ни даде възможност да приемем Божествено откровение.

Молитвата и покаянието са средства, с които премахваме ръждата, насъбрала се в нас. Но особено непрестанното призоваване на името Христово – Иисусовата молитва – премахва ръждата на греха и позволява отново да възсияе и да се умножи първоначалната благодат, която ни води към спасение, тоест към уподобяване на нашия Спасител.

В Посланието към Колосяните четем: „в Него сте и обрязани чрез неръкотворно обрязване, като съблякохте греховното тяло на плътта, чрез обрязването Христово” (Кол. 2:11). Апостолът с алегория твърди, че сме били обрязани, че носим в сърцето си рана, нанесена не с ръката на някой човек, а чрез Божието слово и учението на Евангелието. Същото подчертава и свети Григорий Палама: „Словото на Евангелието пронизва сърцето и подбужда постоянно да помним Този, Който го е ранил”. По този начин, покаянието означава винаги да носим в себе си обрезанието Христово, извършено не от човешка ръка, а от Божието слово.

Във второто Послание към Коринтяните свети Павел отново говори за двете стъпала на покаянието: „Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище; само да не би, и облечени, да се намерим голи. Защото ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота” (2 Кор. 5:2-4).

Покаянието означава да бъдеш гонен от пламенното желание за Божественото и непрестанно да плачеш за себе си, за да преуспяваш в израстването в Бога, Който е нашата Небесна обител, за да бъде смъртта погълната от живота.

В Посланието към Колосяните също четем: „Не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му
и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател” (Кол. 3:9-10). Събличането на стария човек, което се извършва в Тайнството Кръщение, – е първото стъпало на покаянието. На второто стъпало на покаянието трябва да се облечем в Небесния Човек, Нов, по Чийто образ сме създадени.

И може да изброим и много други места от Свещеното Писание, посочващи тези две стъпала на покаянието – отхвърлянето на злото и приемането на доброто, извършвайки светинята в страх Божи.

1 Виж Пс. 33:15

2 Ср.: Йоан Карпатски, преп. 100 назидателни глави към монасите в Индия. Гл. 6

Източник: Православие ру