За съжаление, ритъмът на всекидневието е завладян от сивота. Хората губят своята духовна острота и оклюмани се движат сред своите похоти и страсти. Животът и смъртта заменят въпросите за смъртта и живота. Всички се тревожат, но в същото време остават безчувствени към вечността. Душите „влачат” миналото на грешките без да искат да се освободят от него, сякаш са зависими от него. Страшно е да виждаш хора, които живеят настоящето без да искат да избягат от своето минало. Тъжно е да срещаш хора, които носят белезите на греха без да чувстват нуждата от очистване. За съжаление, обществото на насладата не оставя място за покаяние, не оставя някой подсъдим на греха да избяга. То иска всички да са негови. Иска всички да живеят без да мислят, че съществува и друг начин на живот.

Общество на „егото” постепенно ни превръща в негови марионетки. Всички неща се променят в нещо неестествено, въпреки че се изтъкват за естествено. Дори в лоното на Църквата съществува голяма подмяна. Постоянно има ропот, осъждане, мания за показност, плиткост.  Хора, които в името на Христос учат и проповядват, предизвикват смут, объркване, помисли, клевети, опитвайки се по този начин да се задържат на сцената, вместо да излъчват мир, кротост, покаяние и прошка. Дори има християни, които участват в светотайнствения живот на Църквата, но без да правят това съзнателно. Те участват по обичай, по „традиция” без да осъзнават какво правят и в какво участват. Разбира се, съществуват и хора, които наистина живеят в Христос и свидетелстват със своето присъствие за Истината. Хора, които навярно не ги слагаме в сметката. Смирени християни, които живеят в послушание, смирение и любов. Те са истински изразители на присъствието на Светия Дух в света, въпреки че не заемат някакво специално място в Църквата, въпреки че биват презрени от официалните и  биват смятани за безумни и „малки”.

Истина е , че свещенослужителите падат в голямото изкушение на високомерието и на „духовното изкривяване”, но в същото време отново от чина на монасите и клириците излизат автентични духовни личности. Клир и народ много пъти живеят в Църквата в една латентна инертност, която води до пагубното отчуждаване от автентичността на вярата и динамиката на богообразността и богоподобието. За съжаление, светът на тлението и падението изглежда силен както никога досега. Но там, където злото се е явило в неговия истински ужасяващ размер, там Божията благодат го стъпкала. „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие” (Рим. 5:20). Истината бива преследвана от вътрешни и външни врагове. Човек лесно може да установи външните врагове на Църквата, но вътрешните са по-опасни, защото носят маската на благочестието, благоговението и равността.

За съжаление, ние много лесно делим между хората на нравствени и порочни, на добри и лоши въз основа на някакви наши нравствени правила.  Но това разделение е повърхностно, прибързано и лекомислено. Въз основа на духа на отците хората се делят на духовно болни, изцеляващи се и изцелени. С тази мисъл трябва да третираме другите като братя, които имат болест, намират се в етап на лечение, а не като врагове, които трябва да изобличим, разбием и унищожим. Въпросът е доколко ние, днешните християни, имаме съзнание, че сме такива, доколко имаме съзнание за възможностите, които ни се дават чрез светотайнствения живот на Христовата Църква. Днешният християнин е призван да свидетелства за Любовта. Той е призван да възлюби своя ближен в перспективата на неговото собственото изцеление и на изцелението на самия ближен.

Църквата като майка прегръща всички хора, които прибягват към нея. Затова ние, „църковните хора”, нямаме право да ги блокираме, защото приличаме на онези фарисеи, които Господ изобличил с думите „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане” (Мат. 23:14). Дълг на всички нас е да покажем вратата на покаянието на всички наши ближни, които тревожно търсят избавление от мрака на мъчението, което съпровожда духовното падение. Църквата е лечебница, в която сме призвани да се изцелим и в същото време да подкрепим нашите братя, които навярно страдат от по-тежки болести.  „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме” (Римл. 15:1). Християнинът е смиреният човек. Човекът, който бърза да помогне на другия не защото мисли, че е способен и важен, а защото обича.

Църквата чрез своите светци винаги ни зове да превъзмогнем дребнавостите на всекидневието, осъжданията, егоизма и да докоснем лъчите на прошката, на радостта, на мира и на любовта. Всичко, което вършим в този свят, отеква във вечността. Грешка е да залагаме на нашето бъдеще, за да започнем нашето вътрешно преобразяване и помощ за преобразяването на света. Нашето бъдеще не съществува, за да залагаме на него. Нашето настояще съществува и формира нашата вечност. В крайна сметка, ние сме това, което ще станем. Но какво ще станем е това, което „сега” избираме.

превод: Константин Константинов

Още статии от архим. Павел Пападопулос: тук