User Rating:  / 47

Решението на Св. Синод от 29.04.2015 г „да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите” по време на богослуженията сериозно разбуни духовете в обществото. Като повечето немотивирани решения, и то даде повод за доста спекулации. Защо точно сега, с каква цел, какво се крие зад него, застрашен/подменен ли е конституционният ред, колко държавни глави всъщност имаме и пр... Разбира се, почти всички тези въпроси са риторични – дори и авторите им не си ги задават реално, а ги използват просто като стилистичен похват, за да развият тезите си. Пък те, тезите, през последните години в обществения дебат са предимно антагонистични, или ако използваме определението на класика, върховете на словнесното творчество се свеждат до „Ашколсун, кьопоолар! Гледай какво нещо било туй науката”. Но това, дето се вика, друга приказка...

По-важното е да се каже, че особени поводи за тревога няма. Или поне не повече, отколкото имаше до към деня преди решението на Св. Синод... Някои негови критици заявиха, че повече нямало да стъпят на църква! Подозирам обаче, че те и досега не са били особено активно „стъпващи”, така че използват решението, за да легитимират – най-вече пред собствената си съвест, църковната си отдалеченост. В духа на спекулацията бих казал, че част от тях биха реагирали също толкова гневно, ако Св. Синод бе взел решение в обратната посока – „да НЕ се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите”. Тогава вероятно биха обругали неприкритата „червена” същност на синодалните старци, които (какъвто и да е царят) с подобен акт ясно показват на кой господар всъщност служат... Да, това наистина щеше да ги постави в трудна ситуация – да решат кого мразят повече – Св. Синод или Царя.

Други пък призовават да се излиза вкупом по време на св. Литургия, ако свещенослужителите си позволят да споменат царя. Това е даже още по-интересно. Не знам дали със същата ревност са напускали вкупом храма, когато във времената на атеистичния режим е бил споменаван „правителствующият синклит” или пък тогава изобщо не са прекрачвали прага му? Те си знаят. Апропо, в столичната енория, която аз посещавам, царят бе споменаван на Великия вход още от 90-те някъде до към 2002-2003 г., без да има синодално благословение за това. По усмотрение на свещеника. Не помня да имаше масови напускания на храма по този повод...

Притеснените за целостта на Републиката, сред които бивши и настоящи президенти, също могат да спят спокойно. Ако решенията на Св. Синод имаха каквато и да било обществена тежест, досега най-малкото вероучението щеше да е задължителна учебна дисциплина от 1 до 12 клас. Но не би. А от това, че Референдумът от 1946 г., проведен в условията на окупация, при които, от съвременна гледна точка, би бил доста по-нелегитимен и от Кримския, не следва нищо. Времената са били такива – в страната червен терор, в Европа и света току-що приключила опустошителна война – никой не би рискувал ново противопоставяне и конфликт заради безобразията в някаква си България. С течение на времето статуквото се затвърдило: държавата ни е член на ООН и международните организации и страна по международните договори именно като Република, като такава се присъедини и към ЕС и НАТО, и на никого не му минава през ума да ревизира този факт. Що се отнася до оценката на комунистическия режим и пораженията, които той нанесе върху страната и народа, това е оставено на монографиите на шепа историци, за които единствено темата представлява интерес. Ние като народ сме достатъчно апатични и към настоящето си, за да бъдем занимавани с миналото си...

Дали Св. Синод или поне вносителят на предложението за спорното решение е потърсил мнението или съгласието на самия Симеон II, е неизвестно. Тъй като мотивите са спестени, не става ясно дали това е синодалната оценка на исторически събития или просто нещо като, да го наречем профанно, „поздравителен адрес” – израз на внимание и признание към субекта на решението поради приноса му към единството на БПЦ. По-вероятнот е да е второто – на един се дава орден, на друг чинопочитание. Така, както го разбираме...

Обаче има нещо важно, което трябва да се каже. И това е не какво царят – признат или оспорван – получи като признание, а онова от което се отказа. Според видните „историци”, независимо какъв е бил референдумът през 1946 г., Симеон II се е отказал от трона, когато през 1996-1997 г. е припознал действащата Конституция чрез т. нар. „конклудентни действия”, т. е. като си е извадил български документи за самоличност. Клетвата му като министър-председател през 2001 г. е просто една допълваща подробност. И това си е точно така. Ако при идването си през 1996 г., в зенита на Виденовото управление и хиперинфлацията, Симеон II бе заявил пред десетките хиляди посрещнали го българи, че не признава действащата Конституция и се провъзгласява, по силата на Търновската конституция, за действащ монарх, резултатът щеше да е един-единствен: Гражданска война. Нищо по-малко от това. Гаранция. Да, през 1996 г. Симеон II загуби трона. Но запази Отечеството си. Толкоз. За останалото Господ ще го съди – без значение дали Св. Синод го споменава по време на богослуженията или не...

Снимка: Любомир Асенов