User Rating:  / 9

За Възкресението Христово, което не свършва със специалните богослужения за празника, и за това, че трябва да го носим в сърцето си постоянно, разговаряме с предстоятеля на храм „Свети Дух” в Смолян отец Иван  Марински, който е енорийски свещеник и на храм „Успение Богородично” в с. Широка лъка. Той казва, че подготовката и преживяването на празника на най-великото събитие в човешката история – Възкресение Христово – е в осъзнаване на преходността на този живот и надеждата за бъдещото възкресение. Ако приемем Възкресението, означава да приемем надеждата, че един ден и нашият живот няма да свърши тук, че Бог ще възкреси и нас и ще продължим да живеем вечно.

- Отец Иване, все пак на днешно време за много хора е доста трудно да се разбере и да се повярва във вечен живот…

- За да успее човек да разбере истината за вечния живот, трябва да се запознае със спасителната мисия на Христос, с Неговия земен път и Неговия земен живот. За тази цел трябва да прочете поне едно от Евангелията. Храмът е едно от местата, в което, ако никога не си чел Евангелието, можеш да чуеш поне част от него, да се докоснеш до това, което носи православното богослужение. Въпреки че има моменти в живота на християнина, в които не може да посети дадено богослужение, това не трябва да го смущава. Християнинът е призван да живее своята вяра, независимо къде се намира – в къщи, в храм или на място, където работи. Християнският живот е еднакъв навсякъде. Християнинът не може да е един в храма, а да е друг на работното си място. По този начин, ако човек е наясно със своята вяра и с пътя, който е поел или иска да поеме, ще може да съпреживява и Страстната седмица, и Възкресението на Христос, и всички църковни празници, дори да няма възможност да участва във богослуженията.

Това, разбира се, съвсем не означава, че е възможен пълноценен християнски живот без богослужение. Тук става въпрос за изключения. В основата на християнството стои саможертвата. Ние не сме готови на саможертва. Самият Христос е направил саможертва, приемайки нашата вина. Колко от нас биха направили такава саможертва в името на друг? Колко биха жертвали най-ценното – живота?

- Откъде трябва да тръгнем, за да се променим и дали е възможно?

- Първите думи на Христос, когато тръгва да проповядва мисията Си, са: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!”. В съвременния ни живот тези думи ще звучат: „Променете се!”. Промяната не може да стане от днес за утре. Принципът, който ни показва Църквата, е прост: промени себе си. Това е нещото, което всеки от нас може да направи.

- Доколко ще ни помогне вярата да се променим?

- Дотолкова, доколкото я приемем за смисъл на живота си. Ако наистина вярата ни във вечния живот в Бога е силна и истинска, тя ще предопредели начина ни на живот на земята. Ако имаме вяра само в моменти на трудности, изпитания, заболявания например, това е знак, че  вярата  ни не е пълна, не е цяла, не е истинска. Християнството не е само решаване на проблеми, а път към Бога, достигане до Бога, до вечността. Има едно изречение, което казва: „Християнството е кръст”, което означава саможертва – такава, каквато е извършил Самият Христос. Няма християнство без саможертва, без да си готов да дадеш всичко от себе си за другия. Всичко останало е псевдохристиянство.

- За укрепване на вярата служат молитвата, изповедта, прошката. Защо човек може да прости, а не може да забрави?

- Не е задължително, ако простиш нещо, да го забравиш. То физиологически не може да се случи. Това не значи с гъба да изтриеш спомена. Човек може често да си спомня моменти от живота, когато някой е постъпил зле с него, и ако истински е простил, няма да изпитва омраза, злоба, агресия. Да погледнем самия живот на Христос. Целият Му земен път, всичко е прошка.  Господнята молитва  „Отче наш”, дадена ни от Него, казва „прости нам, ... както и ние прощаваме...”. В това простичко изречение се съдържа основата на цялото християнство. Ако искаме Бог да ни прости, трябва и ние да прощаваме. Иначе трябва да мислим за друг вариант на молитва: „Прости, въпреки че ние не прощаваме”. Затова и изповедта е важна в християнството, да се изправиш лице в лице с Христос и да признаеш грешките си, да се разкаеш и да помолиш за прошка.

- На какво да учим децата си, че да им е по-лесно да влизат в храма, да са по-сигурни в живота?

- На първо място да им покажем чрез нашия начин на живот, че има Бог, това е най-важното. Ако ние сме истински, те ще разберат сами какво да вземат от нас. Добродетелите трябва да са в нас, да ги видят в нас. Ние вечно учим и наставляваме, но нямаме личния пример. Каквото и да се опитваме да правим, не успяваме. В Евангелието е казано, че огън от огън се пали. Ние ще можем да запалим децата само тогава, когато видят истинския огън, истинската светлина от нас самите. Всичко останало е само правила, норми, които децата ни ще научат, ще възприемат и ако нямат база за сравнение, никога няма да използват. Това ни липсва най-много днес – личният ни пример от нас, възрастните,  към децата.

- А Вие като дете имахте ли личен пример за подражание?

- Да. Отец Константин Канев от Момчиловци, моето родно село. Аз много съм му благодарен, Бог да го прости! Бях в шести клас, когато гледах един филм за Христос и бях много впечатлен, нищо не знаех за Него дотогава. На другия ден отидох в църквата да го намеря и да му кажа, че искам да прочета Библията. Посрещна ме топло, бащински, никога няма да забравя този момент. На другия ден ми даде „Нашата вяра”. Аз я прочетох наведнъж. Отец Канев ми помогна да уча в Пловдивската духовна семинария. Винаги беше до мене, подкрепяше ме. И сега вярвам, че не престава да се моли за мене в небесното царство.