Април 6, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : иг. Сергий Рибко

– Отец Сергий, какви наставления даваше отец Серафим, и въобще какво представляваше общение с него за тези, които се удостояваха?

– Основно идващите в Ракитное се назидаваха от духа, настроението, което цареше в дома на отеца. Батюшката поради физическата си немощ не можеше дълго да разговаря, затова се приемаше, че след 2-3 минути беседа – беше добре. Никой не роптаеше от нас, всички разбираха, че батюшката обича всички и на всички се старае да помогне, но ние сме много, а той е един.

Едно от първите наставления, които ми даде беше: „Да бъде Иисусовата молитва ваш венец”. За велико съжаление аз не го изпълних.

Веднъж бях свидетел на такава сцена. Седяхме на трапезата с един човек и сина му, когото довел за благословение, за да постъпи в семинария. Отецът говореше за нещо и изведнъж прекъсна и каза: „Свещенството е като помазание Аароново; който има това помазание, рано или късно, иска или не иска, обезателно ще стане свещеник.” Тоест, това което е отредено от Бога, то и ще стане.

А мен ме благослови на пътя на свещенството десет години преди да приема свещенство. Той ми каза: „Вашият път е свещенството. Гответе се.” Каза го без въобще да съм го питал. Много се удивих, смутих се, тъй като въобще не съм мислил да стане свещеник, не очаквах такъв обрат и казах: „Батюшка има канонически грехове, които забраняват да се приема свещен сан. Аз съм млад човек, ако не издържа, ако изведнъж падна в блуд, тогава какво да правя?” Той ме погледна и каза: „Тогава ще е нужно този грях – той замълча малко – да се изповяда.” Тоест отецът имаше много снизходително отношение по тези въпроси.

Твърде удивен, аз се прибрах вкъщи и започнах да си спомням словата на батюшката. Започнах да мисля за това, особено за това, че каза: „Гответе се.” А как да се готвя? Трябваше да го попитам.

Аз се върнах в Ракитное след месец. Батюшката беше, както винаги, болен. Живеех в дървата на двора. Беше лято. Общувах с един иеромонах, който също живееше там и очакваше среща с батюшката. Разказваше за един удивителен старец, който по-рано бил негов духовник, а след смъртта си го предал на о. Серафим. Този покоен старец имал такъв обичай –да отговаря на въпросите на своите духовни чеда по време на проповед. При него ходели от различни места, а той бил болен и стар. В неделите той служил, а когато излизал да каже проповед обръщал се към някой, гледал към него и отговарял на неговия вътрешен въпрос. След това се обръщал към друг и също му отговарял на въпроса и всичко това в контекста на проповедта. Естествено преди това той не бил говорил с тези хора, нито пък те са му били писали. Такъв дар имал този старец. Когато свършваше службата, всички се качваха на влака и си тръгваха, при което свидетелствали един на друг, че старецът им отговорил на проповедта на всички въпроси.

Аз се удивих от този разказ и помислих: „Какви старци има.” На следващия ден празнувахме паметта на св. Иоан Златоуст. Отец Серафим служеше литургия и излезе да казва проповед. Разказа кратко житието на св. Иоан, като в края добави: „Св. Иоан Златоуст е написал много забележителни книги и сред тях има такава книга, която се нарича „За свещенството.” В мен веднага се появи мисълта: “Защо батюшката спомена за тази книга, при положение че св. Иоан има 12 дебели тома?” А в храма стояли само баби, този иеромонах и аз. Тогава си спомних вчерашния разговор и разбрах: „Ето ти отговора, намери книгата, прочети я, тя ще ти разкаже за всичко.” След службата аз отидох при отеца и му казах: „Батюшка, благословете, аз ще тръгвам, време е. Той ме погледна и каза: „Бог да благослови. Тръгвайте.”

Много бързо намерих книгата, прочетох я и действително получих най-забележителния отговор, защото целият дух на книгата говори за това, какъв трябва да е свещеникът. Кой има благословение и желание да стане свещеник. Прочетете тази книга и ще видите всичко.

По милост Божия и молитвите на о. Серафим мина време и Господ ме удостои със свещен сан.

Веднъж при батюшката дойде бесноват свещеник. И батюшката така го успокои: „Това с вас се е случило поради вашето маловерие. Нищо. Ходете в храм, молете се, причастявайте се и постепенно по милост Божия Господ ще ви избави от тази болест.

Веднъж по време на трапезата, когато на масата имаше много свещеници, отецът разказваше, че неотдавна някой донесъл от Светата земя трън, от който бил изплетен трънения венец на Спасителя. “Разбирате ли, този трън е като бодлива тел и как го е носил Нашият Спасител?” И заплака на масата. Всички замълчаха, отецът вдигна очи, обхвана всички с поглед, след това тихичко продължи беседата, намирайки вече други теми. По този начин батюшката постоянно помнеше Спасителя, Неговите кръстни мъки. За Него Разпънатият Спасител беше смисъл на живота. Затова и той толкова свободно, и леко, и много говореше за Него.

Още помня как по време на трапеза, на която присъстваха свещеници, той каза: „По-рано в семинариите задавали следния въпрос: свещеник трябва да отиде да причасти умиращ, трябва да премине река, а мостът е стар и поради това по него никой не минава, защото се намира в аварийно състояние. Как трябва да постъпи свещеникът? Всички мълчаха. Въобще, когато отецът питаше, братята предпочитаха мълчаливо да чакат, какво ще каже самия той. Батюшката помълча и каза: „Правилният отговор е този – мостът няма да падне.” Още веднъж повтори: “Мостът няма да падне.” Такава вяра изискваше от пастирите на Църквата.

За това какво значение имаше духът, който цари в дома на стареца и какво влияние оказваше върху целия последващ живот на тези, които го познаваха, свидетелства разказа на В. : ” В годините на учението аз живеех в Рилск и ходих при о. Серафим доста често – 2-3 пъти в година. Когато ме изпращаха на обработка на полето, без да се мотая изпълнявах нормата, за да заработя законни дни за свобода и да излетя към батюшката. Налагаше се да се пътува през нощта. Първо, налагаше се често дълго да се чака влак, след това, прикачвания, понякога даже да се върви пешком от най-близката гара до Ракитное, защото вечер нямаше автобус.

Лятото вървяхме по 10 километра със спътници, веднага попадайки в друг свят. Той беше реален, същият свят, но вече преобразен от присъствието на Божия служител и неговата молитва, любовта му към всички – любов искрена, съчувстваща . Вдъхновяваща за молитва, живот по вярата, на съвършена признание на своята греховност, своето недостойнство, на поглед виждащ всичко наоколо по-хубаво, че Господ обича и съжалява всички, ако стареца може да обича всички идващи. Идващите при него изпълваха цял храм и далеко не на всеки се отдаваше да получи неговото благословение или да попита нещо. Можеше да напишеш за своите трудности и вълнения, да просиш да се помолят, може даже да си тръгнеш, без да чуеш отговор, обаче с вяра, че Господ, по молитвите на стареца ще устрои всичко. И в действителност, ставаше точно така.

Годините на учение и няколкото следващи години бяха сгряти и защитени от надеждата на отеческата молитва. Всеки интерес към съблазните на света, към увлеченията, свойствени на младостта, просто се топеше, като ранен сняг, падащ на топла земя. искаше ти се да се молиш, да помниш за Господа, да четеш духовни книги, които ти попадаха  в ръцете, да не живееш с това, с което живеят съкурсниците. А и как можеха да се сравнят техните удоволствия с това, което получаваше душата в храма, където служеше о. Серафим!

Изминаха учебните години. Наложи се да се живее и работи далеко от Рилск и от дома. Старецът все повече и повече боледуваше, слабееше. Обстоятелствата се стекоха така, че свещеникът към когото започнах да се обръщам, се отнасяше с батюшката не просто внимателно, а направо рязко отрицателно, вярвайки на мнението на своя духовник, че старецът е в прелест. Той не разрешаваше да ходя при о. Серафим и от ходещите при него започна да изисква изповядване на помисли, често и подробно.

Случваше се да стоиш на изповед повече от час и като че ли вече нямаше какво да се каже, а той все чака да разкриеш нещо такова, което и не знаех. От това напрежение на изповедта аз си тръгвах по-подтисната, отколкото облекчена. Следващият път му говоря за своето състояние, след това ходя и мисля, какво още да кажа. Това по-скоро угнетяваше, отколкото да ободрява. Свещеникът отговаряше на това: „В тебе има бяс, ти си бесновата, ти си в прелест”. Можете да си представите как действаше такава присъда. Спомнях си за о. Серафим, душата рвется към него, но сегашния духовник не ме пуска.”

Той не я пуснал и на погребението, когато В. разбрала вестта за кончината на о. Серафим. “На душата ми – си спомня тя – имаше голяма тежест от това ръководство и недоумение, меко казано. Как може да се прави такъв извод след като о. Х дори веднъж не е ходил при о. Серафим, не го е виждал.”

Скоро старецът се явил на В. на сън в пълно сияещо облачение и я благословил. „След известно време аз реших да кажа на о. Х, че повече няма да ходя при него на изповед. „Простете отче, аз не мога да вместя вашето ръководство”. Разделихме се мирно.