Симеон Евстатиев
23.09.2014 16:00
САЛАФИЗМЪТ И БИТКАТА ЗА ИСЛЯМА
„Битката за исляма и неговата интерпретация е хилядолетна, ала днес сякаш сме свидетели на нейната историческа кулминация.“ С доц. Евстатиев, изследовател на историята на арабския свят и исляма, разговаря Митко НОВКОВ.
Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ „Св. Климент Охридски“, където е ръководител и на Университетския център за изследване на религиите. През последната година (2013–2014 г.) работи в Департамента по история на Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии в областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието. Автор и съставител на няколко книги, сред които и монографията „Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото“ („Изток-Запад“, 2012).
Откъде се появиха тези поредни радикали в света на исляма, назоваващи се „Ислямска държава“?
Определено не ex nihilo. Макар „Ислямска държава“ (ИД), доскоро наричала се „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ), да нашумя медийно едва напоследък и да изненада мнозина, нейният генезис е ясно проследим по линията на две групи фактори. Първата може да определим като „повърхностна“ – това са съвременните, видими развития на ситуацията в Близкия изток през последното десетилетие, след Войната в Ирак от 2003 г. Вторият тип фактори са „дълбинните“, произтичащи от архетипни културни, религиозни и политически пластове в историята на самите арабски и мюсюлмански общества, и съответно – на взаимодействието им със Запада и западната цивилизация.
Наследници на ал-Каида, по-крайни и могъщи
А защо първоначално наименованието на групировката изрично включваше Леванта? И защо след това Ирак и Леванта изчезнаха? Да не би с желание да се покаже, че вече целият свят трябва да бъде ислямска държава, да бъде ислямски?
Чисто „технологично“, генетически, днешната ИД възниква като регионално разклонение на ал-Каида (този и някои други термини и имена са изписани във вариант, по-близък до техния арабски оригинал), чиито последователи изповядват още по-крайни възгледи от „ядрото“ си.
По-радикални от ал-Каида?!
Да, по-радикални. Това разклонение се наричаше „Организация на единобожието и джихада“ (Танзим ат-таухид уа л-джихад) на аз-Заркауи, спрямо която „класическата“ ал-Каида изглежда едва ли не „умерена“, „балансирана“. Затова още през 2005 г. Айман аз-Зауахири, който след премахването на Бин Ладин оглави и ал-Каида, направи „забележка“ на аз-Заркауи, когото посъветва да внимава с крайното осъждане на шиитите като отпаднали от исляма „вероотстъпници“ (рафида), с които суннитите трябва да водят непримирима борба. Същевременно ал-Каида посочи като свой легитимен представител в Сирия не възникналата в Ирак и насочила се към Сирия ИДИЛ (наричана понякога и ИДИС – „Ислямска държава в Ирак и Сирия“), а Фронта „Нусра“ на Абу Мухаммад ал-Джулани.
Но точно ИДИЛ нашумя?
Да, ИДИЛ се оказа най-динамичната групировка, която лавинообразно се сдоби с подкрепа от различни страни, което ѝ даде самочувствието да инициира възстановяването на идеята за халифат – този път обаче не на теория, както това се е случвало нееднократно след историческата отмяна на Халифата от Ататюрк, а на практика. Ето защо наименованието не е никак маловажно – то показва универсалистични претенции за легитимност сред мюсюлманите суннити не само в Близкия изток, а навсякъде по света.
А кой/кои я подкрепи/ха? Да не би ал-Каида да е на път да загуби ореола си сред радикално настроените мюсюлмани?
Ал-Каида вече е загубила този свой „ореол“ – ИД е далеч по-влиятелна и като регионална сила, но и като притегателен център за салафитски настроени мюсюлмани, включително и за запалените по идеята да водят въоръжен джихад неофити от Китай, Русия и Кавказ до Амстердам, Лондон и Калифорния. Освен динамичното развитие на самата ИД, сред причините за спада във влиянието на ал-Каида може би е и недостатъчната харизма на аз-Зауахири, който за своите последователи вероятно изглежда твърде „академичен“ в сравнение с предшественика си Бин Ладин. Разбира се, превръщането на ИД в толкова значим фактор, та въпреки досегашната си сдържаност американският президент Обама в крайна сметка да бе принуден да ѝ обяви война, в която по различен начин вече участват и други държави, е резултат от комплексни развития в регионален и международен план. От гледна точка на самата ситуация в Близкия изток те могат да се обобщят с една дума – вакуум, създаден първо в Ирак, а после в Леванта като цяло.
Когато властта се търкаля в пустинята…
Вакуум след Втората война в Залива? Какво представлява?
Главна външна причина за възникването на този огромен вакуум във властта и легитимността изигра ентусиазмът, характерен за военните и външнополитическите действия на САЩ, който можеше да се наблюдава в Ирак. Благодарение на този ентусиазъм, след свалянето на Саддам Хусейн, в страната беше напълно разформирована, направо разфасована, цялата предишна баасистка държавност – едва ли не по подобие на нацистката германска държавност след Втората световна война. Обаче Ирак, уви, не е Германия, пък и Близкият изток не е Европа от времето на плана „Маршал“. Друга причина, свързана вече и с местния контекст, е парцелирането на Ирак по сектантски признак (и етнически, като се имат предвид кюрдите). В известен смисъл беше приложен модел, подобен на използвания от французите при създаването на съвременен Ливан: въведе се квотен принцип във властта и суннитите, дотогава стожер на баасистката власт, изведнъж се оказаха напълно изтласкани от новото управление на Ирак. Става дума за стотици хиляди хора и семейства. За това допринесе и управлението на ал-Малики, който използва факта, че шиитите са мнозинство, за да нанесе допълнителни удари по суннитите.
И те отвърнаха на удара с ИД?
Да, точно така, тези маргинализирани бивши баасисти, сред които и много военни, са организационният и военен гръбнак на ИД. Трябва, разбира се, да се имат предвид и пришълците, дошли на джихад от различни мюсюлмански и немюсюлмански страни – те играят ключова роля в погромите над местното население. Самият Абу Бакр ал-Багдади е бил офицер по времето на Саддам. Същевременно при изграждането си ИДИЛ се ползва първоначално с подкрепата, включително и финансовата, на различни суннитски сили в региона: от Саудитска Арабия и Катар, през Обединените арабски емирства, та чак до Турция – държави, които първоначално залагаха на тази сила по различни свои съображения, включително и в борбата си срещу сирийския президент Башар ал-Асад. Днешната ИД обаче вече е стъпила на краката си и е твърде независима финансово, а онези, които доскоро я насърчаваха в борбата ѝ срещу шиитите и Башар ал-Асад, вече остро я осъждат. Налице е повтарящ се синдром „Франкенщайн“ – създаваш нещо, което после тръгва срещу теб.
Това май не ѝ пречи много – че я осъждат…
За съжаление, духът беше пуснат от бутилката още във вакуума, който САЩ оставиха след изтеглянето си от Ирак. ИД се сдобива с все по-голямо влияние и територии. Оттук и постоянните обвинения към САЩ и Запада за появата на ИД – както преди години във връзка с ал-Каида. Оправдани от фактологична гледна точка, те казват обаче само една част от истината – не само защото едва ли е възможно САЩ да са виновни за всички проблеми по света. Вътрешноислямският контекст и проблемите в самите арабски общества често се пренебрегват, за да се посочи лозунгово и пропагандистки единственият виновник – САЩ и даже „Западът“ като цяло. Самите арабски и мюсюлмански общества не бяха готови да се справят с един такъв вакуум на властта в Ирак, както и впрочем в Египет и други арабски страни след Арабската пролет. И беше толкова „естествено“, че този вакуум ще бъде запълнен от ислямисти…
Естествено?!
Да, разбира се, защото и досега ми е трудно да проумея на какво друго са разчитали западните политици, надяващи се, че от нищото, някак внезапно в Близкия изток ще възникне демокрация по западен образец в арабския свят. Винаги съм казвал (макар и някои медии после да преиначаваха тази моя теза), че в историята на близкоизточните общества има традиции на плурализъм, но при това никога не съм имал предвид „демокрация“ от западен тип. Същевременно не смятам, че има някаква „арабска същност“, която по принципправи тези общества „генетически“ неспособни на демокрация. Въпросът обаче, и той съвсем не е маловажен, е доколко днес те са готови за един такъв политически плурализъм, който след дълги десетилетия на успехи и грешки би могъл да се развие като някаква демокрация. И също така, доколко в съответната страна има условия на преден план да застане такава интерпретация на исляма, която да не влиза поне в пълно и остро противоречие с базовите норми на политическия плурализъм. Опитът на Египет, и не само, след Арабската пролет се оказа горчив. Сега всъщност „Ислямска държава“, заедно с много други идеологически, социални и икономически фактори, чертае в петолинието финалните акорди на реквиема за Арабската пролет. Целият контекст се усложнява допълнително от факти като този, че отчитайки предишните си грешки в Ирак, американците и техните западни съюзници хем изолираха международно режима в Дамаск, хем не пожелаха пряко да се намесят в Сирия. Това пък способства не просто за криза, а до огромна хуманитарна катастрофа с хиляди убити и хиляди сирийски бежанци, някои от които са вече и у нас.
Невъзможната коалиция срещу „Ислямска държава“
Да, но сега САЩ, Великобритания, че и Германия, която обяви, че праща специалисти да обучават кюрдските сили пешмерга да боравят с високотехнологични оръжия, обявиха война на ИД. Дори се включиха държави от региона, Ел Рияд например, макар Турция да отказа. Значи ли това, че дните на групировката са преброени?
Не мисля, че дните на ИД са преброени. Евентуалното ѝ неутрализиране ще отнеме много време, години, особено като се има предвид, че не е съвсем ясно как точно – освен въздушните удари от западните съюзници – ще се води тази война на сушата. Навремето един американски генерал предупреди Доналд Ръмсфелд, че една такава война не е лесна работа и ще са необходими стотици хиляди „ботуши на терен“, поради което беше незабавно уволнен. Тук е интересен не само внезапният отказ от пряко участие на Турция, в която впрочем около двадесетина процента от поддръжниците на Ердоган, изглежда, одобряват ИД, но и реакцията на някои основни регионални сили. Египет, където в момента режимът е светски и военен, също е предпазлив. Арабските страни като цяло твърдят, че подкрепят „борбата с терористични групи“, но на държавно равнище се въздържат от пряко въвличане във войната срещу ИД. Ето защо американците и останалите западни страни са принудени да разчитат на „местни сили“, което означава кюрдите и т.нар. „умерени ислямски (ислямистки) групи“, например в Сирия. Интересно ми е обаче как точно ще се прокара разграничителната линия между „умерени“ и „радикални“ групи. И в конкретния случай: какво ще гарантира, че в един момент „умерените“ няма да се присъединят към триумфиращата ИД.
Случвало ли се е?
Да, има такива случаи, когато отделни групи, воюващи срещу Башар ал-Асад, преминават на страната на ИД. Докато с теб разговаряме, бойците на ИД са на час път от Дамаск и на три часа от Тел Авив. Това, на свой ред, дава основания да се припомнят и библейските пророчества от псалм 83 за „исмаилтяните“ и „агаряните“, които първо ще овладеят земите на Асирия и – след като „Дамаск се изключва от броя на градовете, и ще бъде куп развалини“ (Исая 17:1) – ще пристъпят към разрушаването на Израил. Като се има предвид и търсенето на библейска легитимност в самия днешен Израел, това дава частичен отговор и на въпроса защо ИД импонира на немалък брой мюсюлмани, особено млади и незапознати с цялостната ислямска традиция, с историята на ислямската цивилизация. Въпреки че мнозинството от тях не одобрява крайните действия на ал-Багдади и неговите последователи при прилагането на ислямския религиозен закон – шариата.
На час път от Дамаск. Но Башар ал-Асад спечели едни избори и – колкото и да е малка, някаква що-годе легитимност. Заедно с това се забелязва утихване, да не кажа смълчаване на анти-асадската реторика от страна на САЩ и западните съюзници, да не говорим за Русия, която традиционно го поддържа (ИД дори обявиха Путин за едва ли не личен враг). След като всички тези обстоятелства са налице, ще ли успее ИД да влезе в Дамаск?
Ето го парадоксът. Сега най-големите критици на Башар ал-Асад са не просто притихнали – някои открито говорят за това, че отпорът срещу ИД няма как да мине без него. От друга страна, няма как да мине и без Иран, нали? Енигма е как Съединените щати и Западът ще съчетаят толкова интереси, за да разгромят ИД: режима на ал-Асад, Иран, който е и традиционен враг на Саудитска Арабия, кюрдите, иракските шиити и т.нар. „умерени“ ислямски групировки, чиято „умереност“ може да се окаже временна величина. Не зная дали скоро предстоят опити за овладяването на самия Дамаск, както впрочем и на Багдад – хората на Абу Бакр ал-Багдади също са професионалисти и съзнават, че една несвоевременна атака на тези столици ще ги превърне в лесно уязвими мишени от военна гледна точка. Отдавна, впрочем, политици като Тони Блеър предупреждаваха, че наместо да демонизира Русия, Западът трябва да е готов да задълбочи сътрудничеството си с нея пред лицето на най-голямата световна заплаха – ислямизма.
Е, да, ама то и Русия не стои мирна, Украйна е пред очите ни…
Да, така е, заради събитията в Украйна и своя собствен авторитаризъм Путин се зае да разширява териториите и влиянието на Русия, което никак не подпомогна такова сътрудничество. Но ето какво се получава: живеем във взаимосвързан свят, в който борбите за регионално надмощие поставят играчите в започващата война срещу ИД направо в шах. Междувременно, все повече млади мюсюлмани, за които салафитската доктрина се оказва магнетична и непреодолима притегателна сила, формират ядрото на ИД, набираща и все повече бойци и специалисти от различни държави по света. Струва ми се, че сред факторите, на които в момента разчита Западът, е това, че крайните интерпретации при прилагането на шариата от страна на ИД – по отношение на „неверниците“ и „вероотстъпниците“, на жените, друговерците и т.н. – по подразбиране ще отблъсне мнозинството мюсюлмани. В резултат усилията да се подсили едно такова възприемане някои мюсюлмански религиозни организации и учени в Европа, например в Турция и Великобритания, дори излязоха с документи и становища, осъждащи действията на ИД като „немюсюлмански“. Впрочем, Държавният департамент на САЩ също призова и възложи на посолствата си да работят по посока на това мюсюлманските организации по цял свят да осъдят действията на ИД с цел да я делегитимират в очите на колкото е възможно повече мюсюлмани.
Източник: Facebook
„Ислямска държава“ срещу ислямската традиция
Значи ИД буди страх и у самите мюсюлмани?
Наистина, нещата са далеч по-сложни, отколкото изглежда на пръв поглед. Особено в самия Близък изток, където различните режими се чувстват застрашени от ИД по различни причини. Саудитска Арабия, например, поради реалполитиката, често е принудена да прави компромиси със стриктното прилагане на уаххабитския салафизъм, който е нейна официална доктрина. Пример за това е случаят с фетвата, позволяваща разполагането на американски войски в Кралството, дала основания на идейно близки течения и личности като самия Бин Ладин да обвинят саудитския уаххабитски естаблишмент в непоследователност и ренегатство. По тази причина Саудитска Арабия губи и част от своята религиозна легитимност сред групировките, често определяни като „джихадистки“ или „такфиристки“. Извеждащи на преден план буквалистичното разбиране на религиозните императиви за джихад и такфир („обвинението в неверие“), мюсюлмани салафити от различни краища на света могат постепенно да делигитимират Саудитска Арабия, изживяваща се като стожер на стриктното прилагане на ислямските шариатски норми, низпослани в Корана и хадисите на пророка Мухаммад. Тук става дума вече и за съперничество в буквализма – как трябва да се разбира и живее ислямът не такъв, какъвто го познават мнозинството мюсюлмани от по-късната традиция, а такъв, какъвто е бил в началото, до което достъп са имали само първите три поколения мюсюлмани – „праведните предци“ (ас-салаф ас-салих). Нещата са наистина изключително сложни и в тази комплексност като основна тенденция може да очертаем и борбата на мюсюлманите салафити срещу самата ислямска традиция, трупана в продължение на 14 столетия. Това си е наистина борба за исляма: от една страна между салафитите и традиционните течения, а от друга между самите салафитски групи.
Салафизмът – „истинският ислям“
Какво точно представлява доктрината на салафизма? И защо стана толкова привлекателна?
Въпреки сериозните доктринални спорове, тази интерпретация на исляма е притегателна поради „салафитската чистота“ в разбирането на вярата и нейното практикуване. На Запад салафизмът се асоциира най-често с възгледи като потискането на жените или налагането на строг контрол на общността над индивида. Салафизмът всъщност се оказва изключително мощна сила за изграждането и промяната на идентичностите. В Европа, например, салафизмът превръща отритнатия, унизен и маргинализиран младеж имигрант в член на „избраната група“ (ал-фирка ан-наджийа), която единствено ще се спаси. Тази група придобива пряк достъп до абсолютната истина. Така салафизмът е и средство за изправяне срещу установените, институционализираните авторитети: традиционни религиозни авторитети и политически елити, социален ред, доминиращи културни ценности (какъвто е, да речем, западният секуларизъм), икономически правила, и дори семейството. Като доктрина салафизмът е семпъл, тоест възприемането му не изисква някаква солидна богословска начетеност или по-обща ерудиция и в този смисъл той е лесен за усвояване от всеки. Придобитата идентичност на новороден мюсюлманин вдъхва увереност за познаване на „истинския ислям“ – израз, по чиято употреба често може да се познаят салафитите, които иначе обикновено се самоопределят просто като „мюсюлмани“ или „суннити“, следващи „правилния салафитски метод“ (ал-манхадж ас-салафи ас-сахих) по теологическите и религиозноправните въпроси. Салафитът е уверен, той превъзхожда по вяра останалите мюсюлмани и вече няма нужда да се чувства обвързан с една-единствена нация, култура и социална среда. Той е „истински мюсюлманин“, черпещ легитимност от самите първоизточници на исляма – останалото, в което „неправилно“ вярват и много от останалите мюсюлмани, са „греховни нововъдения“ (бида’). Единствената безусловна принадлежност на салафита е само към универсалната общност на вярващите (умма), но, разбира се, всъщност към „избраната група“. Тя именно ще се спаси, защото мнозинството се състои от „номинални мюсюлмани“, които са вероотстъпници, изоставили „истинския ислям“. Тези заблудени люде трябва или да се върнат в лоното на „истинския ислям“, или да бъдат третирани като вероотстъпници с всички произтичащи от това религиозноправни последици. Оттук и другият ключов императив (освен джихада): такфирът, насочен първо към самите мюсюлмани (изповядващи традиционни възгледи, да не говорим за светски настроените сред тях), особено към шиитите. Християните, както видяхме и от действията на ИД, също веднага стават обект на възможно най-буквалистичното прилагане на шариатски норми от ранния ислям, които класическата ислямска традиция и цивилизация отдавна са надмогнали чрез религиозни интерпретации, разработени в големите мюсюлмански империи още от Абасидите, през Андалусия и мамелюците в Египет и Сирия, та чак до Османската държава. Има нещо дълбоко трагично в това, че салафитите не просто не познават основните достижения на ислямската цивилизация (ако я познаваха, не биха могли да имат толкова „изчистени“ възгледи за религията и света), а че нямат нито нужда, нито желание да я познават. Създавайки у своите стриктни последователи силно чувство за превъзходство над останалите мюсюлмани (за немюсюлманите е ясно), салафизмът играе главна роля не само в личния, но и в обществения живот на своите последователи.
Значи цялостно ръководство на човешкия живот?
Да, това важи по принцип за исляма, но при салафитската му версия се постига чрез особен акцент върху някои императиви. Такава е доктрината за ал-уала’ уа л-бара’ (букв. „лоялността и отхвърлянето“). Тя учи, че мюсюлманинът трябва да бъде лоялен само и единствено към Бога, исляма и мюсюлманите, като отхвърля и осъжда всичко немюсюлманско: това е дихотомия между света на Бога и света на злото. Друг ключов ислямски императив, който салафитите извеждат до крайност в тълкуването, е т.нар. хисба – задължението на всеки един мюсюлманин да прилага на практика императива за „повелята на одобряемото и възбраната на порицаемото“ (ал-амр би л-ма‘руф уа н-нахи ‘ан ал-мункар). За този императив може да говорим много, световноизвестният принстънски учен Майкъл Кук написа богато документирана фундаментална монография по тази тема. Най-общо следването на „повелята“ може да включва действия от отправянето на братска забележка за неспазване на ритуални задължения като молитвата до организирани нападения срещу дискотеки, казина и други места, смятани от салафитите за развъдници на разврата. Впрочем, онова, което при нас и на Запад обикновено се назовава „нравствена полиция“ или „ислямска религиозна полиция“ в Саудитска Арабия (такава вече има и ИД), на арабски е именно институция „за повеля на одобряемото и възбрана на порицаемото“. В нея, сега наблюдаваме това и при ИД, участват новородени мюсюлмани, които съблюдават за спазването на ислямските норми в публичното пространство. И, накрая, идва най-мобилизиращият императив – джихадът. Изведени в крайност, опитите за практическото приложение на неговото най-ранно значение в Корана и хадисите като борба с неверниците родиха и съвременните групировки и движения, често определяни като джихадистко-салафитски в опит да се подчертае, че не всички салафити, даже не всички от тях, за които религията е неразривно свързана с политиката, са готови да действат с оръжие в ръка.
Глобализация и салафизъм – една сложна връзка
Къде, на кое място е най-силен салафизмът?
Той няма „най-силно“ място и локализация, макар че в Саудитска Арабия е официална доктрина. През последните години, в опит да бъде разбрана „радикализацията“ на отделни индивиди и групи, следващи такава интерпретация на исляма, някои изследователи като френския социолог на исляма Оливие Роа заговориха за ролята на „детериториализацията“ на исляма в условията на съвременната глобализация. Трябва да призная, че преди години за известно време аз самият бях склонен да гледам сериозно на една такава теза. Работата обаче е там, че не всичко може да се обясни с факта, че мюсюлманите вече не са само в Близкия и Средния изток, нито с улесненията на комуникацията и съвременните технологии, предоставени от глобализацията. И да се говори поради това за салафитите като за „детериториализирани“ мюсюлмани или „фундаменталисти“, без даже се предлага определение за салафитската версия на исляма (какъвто е случаят при изследователи като Оливие Роа), е малко подвеждащо. Не мисля, че само някакви „детериториализирани“ качества или пък „глобализираната“ съвременна ситуация правят салафизма привлекателен. Защото как тогава ще си обясним, че салафизмът има сериозна почва в Саудитска Арабия или Индия, и то при хора, които съвсем не са „детериториализирани“?
Салафизмът като незаконна рожба на модерността, така ли?
Не, не, макар някои от салафитските групировки да възникват през съвременността, салафитски тенденции всъщност има и в предмодерната история на исляма, когато хората не са били подвластни на някакво „глобализирано“ състояние. Магнетизмът на салафизма произтича от нещо на пръв поглед просто: от неговия капацитет да вдъхне неимоверна религиозна увереност, чрез която вярващият се чувства сигурен, подкрепяйки възгледите и действията си основно с преки цитати от Корана и хадисите. Не е случайно, че повечето салафити имат особен афинитет към арабския език, защото само чрез него могат да достигнат до сърцевината и буквалното значение на ислямските нормативни текстове. Така се развива и специфичен салафитски метаезик, а хипертекстуалната методология е отличителна черта на салафизма.
Но защо, как, поради какви причини този салафитски разбиран ислям се оказва притегателен за младите мюсюлмани, особено за живеещи в западни страни? Ето, Франсоа Оланд призна, че към 930 граждани на Франция се бият на страната на ИД. Тези, които режат глави, говорят с британски акцент и т.н. Къде не успява Западът в отношението си към изповядващите исляма? Дали не е свързано с нуждата от прости и лесно смилаеми истини в един все по-сложен и неразбираем свят?
Именно, и аз това имах предвид – ясни, не особено софистицирани истини, без наслоенията на хилядолетната ислямска традиция и цивилизация. Но за да не звучим абстрактно, нека дам един пример. Веднъж бях поканил мой приятел и колега ислямски теолог, хабилитиран учен от Истанбул, роден и израснал в Република Македония, учил ислям и в Кайро, който, за голямо съжаление, вече не е между нас, да дискутираме с мои студенти от Софийския университет темата за религиозно мотивираното насилие. Стана дума за небезизвестния пасаж от Корана (2:191), в който на мюсюлманите се повелява императивно да унищожават неверниците: „И ги убивайте там, където ги сварите…“. Ислямската екзегетическа традиция е изградила сложна система за тълкуването на кораничните знамения (аяти), като въпреки схващането за универсалния и метаисторически характер на ислямското Божие слово, много от тях се тълкуват не буквалистично и хипертекстуално, а строго контекстуално. Така от класическите тафсири (подробни тълкувания на Корана, които са основен дял на ислямските религиозни науки и образование) можем да разберем, че смисълът на този аят е контекстуален (меканските езичници са били толкова непримирими във враждата си към последователите на пророка Мухаммад, че се е налагало с тях да се води сурова битка). Ето защо е невъзможно да чуем от някой традиционен мюсюлманин, тоест от вярващ, който зачита цялата сложност на ислямската традиция и следва разясненията на Корана и хадисите, дадени от поколенията религиозни учени (улеми), че смисълът на този кораничен текст е да насърчи безразборното убиване на „неверници“. Спомних си моя приятел богослов не за друго, а защото ме впечатли неговото категорично изказване: „Ако този аят има универсална, а не контекстуална валидност, аз тутакси преставам да бъда мюсюлманин!“. Винаги ще го помня и припомням и винаги ще ценя изключително такива мнения, изказани от високо образовани мюсюлмани, познавачи на ислямската религиозна традиция. Впрочем, мнозинството мюсюлмани, без всички да имат теологическата подготовка на този учен, са възприели в хода на столетията и продължават да поддържат именно подобна гледна точка.
Салафизмът против традиционния ислям
Значи салафизъм и традиционен ислям са различни неща?
Да, разбира се. У нас някои настойчиво искаха определение за това що е то „традиционен ислям“ – ето приблизително как той може да бъде определен чрез примера с думите на моя вече отишъл си приятел. И тук не става дума за някакъв „битов ислям“ или за суеверни наслоения върху автентичната религиозна доктрина, а за религиозно легитимни тълкувания на цяла верига, поредица от най-изтъкнатите ислямски религиозни учени в продължение на столетия. И когато в годините след 11 септември съм призовавал за толерантност към мюсюлманите, включително, че джихадът не е само борба с неверниците, но и борба за собственото самоусъвършенстване (едно по-късно, но не по-малко влиятелно разбиране), аз винаги съм мислел именно за това мнозинство мюсюлмани, сред което имам и много приятели. Виждал съм драмата на не един и двама от тях, когато спрямо всички им като цяло се стовари обвинението, че са потенциална опасност, или когато се обсъжда буквалното звучене на нормативни религиозни текстове като примера с „убиването“. Впрочем, този „традиционен ислям“, в смисъла, в който го пояснихме с всичките условности на понятието, в една или друга степен играе роля при възникването на модерните европейски идентичности – и като противопоставяне на една идентичност спрямо друга, и като културни влияния и преплитания. Сам се досещаш, че със своя хипертекстуализъм, издигащ в култ буквалното разбиране на Корана и хадисите, някои салафити лесно биха могли да схванат аята за „убиването“, който взехме за пример, по съвсем различен начин, нали? И ако са налице допълнителни условия, които да „радикализират“ съответния последовател до степента, в която той или тя да се превърне във воин за вярата – ето ти и един „джихадистки“ активист, готов да се присъедини към армията на ИД. Те нямат нужда да се съобразяват с някаква си хилядолетна ислямска традиция, напротив – тя трябва да бъде надмогната и като цяло оборена, за да се стигне до салафитската чистота на „истинския ислям“. За да заслужат само салафитите блаженствата на отвъдното.
Борбата следователно е между традиция и първоизточник?
В исляма, както впрочем и в християнството, ключов критерий за ситуирането и определянето на дадено течение е неговото отношение по въпроса кое има нормативна религиозна стойност: дали чистото, ранно учение и практики, или пък вярванията и практиките, унаследени от преките предшественици на съответните вярващи. Първите можем да наречем фундаменталисти, а вторите – традиционалисти. И още едно разграничение: във всеки монотеизъм – и християнския, и ислямския – има две опции за съпротива срещу промяната, която носи със себе си историческото време. Едната опция предполага възправяне срещу „хода на историята“ и в този смисъл е фундаменталистка, а другата следва този ход и разгръщащата се с него традиция. Възправянето „срещу историята“ означава отхвърляне на наносите, които са се натрупали от поколенията именно чрез традицията. И в този смисъл салафитите са типични фундаменталисти – за тях нормативна стойност имат само първоизточниците на исляма (Корана и хадисите), а в опита си да потърсят тяхно легитимно тълкуване мюсюлманите могат да се обръщат единствено към „праведните предци“ от период, обхващащ само първите две столетия и половина след възникването на исляма (това са първите три поколения в исляма, но в тогавашното разбиране „поколението“ е по-различно от днешното и обхваща около 80 години). Разбира се, както фундаменталистите, така и традиционалистите могат да бъдат консервативни и настроени срещу промяната, но онова, на което придават нормативна стойност, е различно. Традиционният мюсюлманин на Балканите може също да е консервативен, придържайки се към цялата поредица от схващания за това какво е да си мюсюлманин, унаследена чрез възгледите на поколения османски и постосмански религиозни учени, на свой ред продължаващи по-ранната ислямска традиция. Мюсюлманинът салафит не просто нехае за тези традиции, той по принцип ги отхвърля и се бори с тях с идеята да очисти вярата, вдъхновен от примера на нейния най-ранен, „автентичен“ образец.
Който не е с нас, е против нас?
Не, не точно. Трябва да се има предвид, че салафитите имат претенцията да участват в процес по очистване на ислямската общност – в съответствие със собственото им учение, разбира се. В този смисъл определениетосалафи е престижно за много мюсюлмани, доколкото обозначава най-ранната (членуването е важно, за да се подчертае салафитският ексклузивизъм) и следователно най-автентичната версия на исляма. Мюсюлманите като цяло – не само салафитите – споделят схващането, че времевата близост до времето на пророка Мухаммад и низпославането на Корана през първата половина на VІІ в. сл.Хр., е своеобразна гаранция за докосване до най-истинската форма на исляма. Оттук и чувството за превъзходство, което се формира у салафитите, спрямо по-традиционните мюсюлмани, съобразяващи се с по-късни тълкувания на религиозните норми, както и привилегията за принадлежност към вече споменатата „избрана група“ (ал-фирка ан-наджийа). Тя неслучайно се определя и като „победоносната група“ (ат-таифа ал-мансура), която ще има привилегията да се спаси в Деня на Страшния съд. Затова е от много голямо значение да се разбере акцентът на салафитите върху богословските въпроси (т.нар. ‘акида; тук обаче не става дума за систематическата теология, за ислямската „схоластика“, която се нарича калам и към която салафитите нямат особен афинитет) и определянето на стриктни подходи към ислямските нормативни текстове. Не просто „единобожие“ (таухид), а възможно най-стриктно единобожие, включващо и буквално разбиране на божествените атрибути (тълкувани метафорично от редица основни школи в ислямската богословска традиция), от което и най-малкото отклонение може да доведе до „неверие“ (куфр). Оттук и извеждането на преден план на споменатия вече религиозен императив за „обвинението в неверие“ (такфир), в каквото са изпаднали на практика всички несалафити. Затова и много от т.нар. „джихадистки групи“ понякога се определят в медии и политически анализи като „такфиристки“.
Щом не си салафит, значи си неверник, така ли?
Донякъде, макар че пак трябва да кажа: ислямската религиозна традиция е разработила сложни, но стриктни правила, по които да се определя кой е изпаднал в състояние на неверие. Това се налага поради юридическите последици за „неверника“ от гледна точка на фихка – ислямската юриспруденция като наука за религиозноправните аспекти на шариата. За неверника е отредено смъртно наказание при определени условия, но когато той доказано е „вероотстъпник“ (муртадд), това наказание е неизбежно от доктринална гледна точка. Едва ли е случайно, че в реалната история на мюсюлманските общества такфирът се разисква надълго и нашироко в богословската литература, но рядко се прилага на практика – именно защото традицията изработва механизми, които правят дефинирането на дадено лице като „неверник“ изключително трудно. За салафитите, от друга страна, това определено е много по-лесно, липсват и въведените от традицията бариери и условия. Впрочем, същото е и при джихада – традицията разработва детайлни условия, при които на практика само ръководителят на ислямската държава има правото да обявява джихад. Не е така според салафитите, „приватизиращи“ интерпретацията на вярата: за тях джихадът срещу неверниците е и индивидуално задължение (фард ал-‘айн) на всеки един мюсюлманин.
Спасителят Абу Бакр ал-Багдади
И какво? Обявяваш се за най-чистия и всички ти вярват?
Винаги има комплекс от причини. Ето, в Ирак и Сирия, където структурите на Абу Бакр ал-Багдади придобиват все по-отчетливи държавностни характеристики (не само издават паспорти с „логото“ на ИД, но имат даже и свои прогнози за времето от съответните „вилаети“), има и други, далеч по-прозаични причини за подкрепата, която по-широки слоеве от населението оказват на „Халифата“. Та хората са въвлечени в дългогодишен конфликт, обезверени са, нямат елементарни условия на живот и доходи! И изведнъж идва Абу Бакр – не зная дали на арабски бял кон – и предприема незабавни мерки: осигурява доходи на голяма част от местните хора, които вече имат вода, канализация, ток и други основни придобивки, от които дълги години са били лишени. Избуява някаква гъвкава постсекуларна структура – държавно образувание по подобие на своя шиитски предшественик в Иран след Ислямската революция. Само че Иран е шиитски и запазвайки се в границите си, твърдо си остава национална държава, каквото и да твърдят последователите на аятоллах Хомейни. А обявеният от ИД халифат има още по-универсалистични претенции. Все пак 90 процента от мюсюлманите по света са суннити и затова ал-Багдади вече си позволи да очертае мащабна карта за поетапното приобщаване на територии към инициираното от групировката му възстановяване на „дома на исляма“ (дар ал-ислам). Лидерите на ИД очевидно изповядват салафитски възгледи и не призовават за връщане към традицията. В никакъв случай! ИД отхвърля една хилядолетна традиция не само за разбиране на исляма в Близкия изток, но и за съжителство между различни направления, секти и религии, като претендира, че се връща единствено и само към автентичния първоизточник.
Копнеж по първоизвора?
Има и такъв копнеж. Но при това забележи, името Абу Бакр, с което се назовава „халифът“ на съвременната ИД ал-Багдади, е това на първия ислямски халиф Абу Бакр (управлявал 632–634). По-ранно и по-автентично име в историята на ислямската държавност от това няма, преди Абу Бакр е само Пророка.
Тези хора, възприемащи се едва ли не като най-чисти и верни на религиозното учение, са враждебни към всеки различен. Тогава, дори в мюсюлманския свят, не биха ли могли да бъдат изолирани и маргинализирани, което обаче не се случва?
Уви, не става така! Истина е – салафитите са склонни да проявяват враждебност спрямо различните от тях. Не забравяй обаче, че обект на такфира стават първо самите други мюсюлмани несалафити, които биват обявени за „вероотстъпници“. По отношение на друговерците пък – ето, днес се разбра, че и последните 10 хиляди християни са напуснали Мосул, а това е и една от най-старите християнски общности в целия свят. Както казах, основният идеен двигател е религиозната увереност – сигурността, която подхранва престижа на салафитския хипертекстуализъм или поне го прави достатъчно легитимен в очите на немалък брой мюсюлмани, които иначе може и дори да не одобряват някои от действията на групировки като ИД. Ти може би ме питаш за реакциите на официалните ислямски институции, които наистина приеха съответни декларации срещу действията на ИД. Имам чувството обаче, че поне засега все още няма – поне медийно отразени и известни на широката аудитория – информации за някаква широкомащабна вълна от масови реакции на обикновени мюсюлмани срещу ИД и, да речем, срещу упражнявания от нея геноцид по отношение на християните, за който вече се говори като за принудителен Изход по аналогия с библейския Exodus? А ако срещу ИД има наистина мощна вълна от остри протести на мюсюлмани в различни страни – даже и да са наполовина по-малко масови от мюсюлманските протести срещу карикатурите на пророка Мухаммад в Дания преди години – това наистина би значело много. Впрочем, тук медиите имат отново голяма отговорност: ако такива мюсюлмански реакции се появят или вече са налице, и особено ако са широобхватни и общественозначими, те задължително трябва да бъдат отразявани.
Високотехнологичният салафит
Много-много не умуват май салафитите, предпочитат делата?
О-о-о, не си представяй салафитите като някакви чудати, необразовани хора – мъжете с характерните бради, а жените с хиджаб или, за предпочитане, напълно забулени с никаб. Идейните им водачи и учени са даже изключително ерудирани в религиозните науки, макар мнозинството последователи обикновено да нямат особено широка обща начетеност извън салафитските интерпретации и техники за обосновка на тези и становища директно от Корана и хадисите. Всички имат истинска обсесия от арабския език (независимо от коя страна са иначе), който им помага да разберат буквалния и точен според тях смисъл на текстовете. В технологично отношение пък са направо факири, може би защото много от младите салафити съвсем нямат никакво традиционно религиозно образование, а са професионалисти в съвсем други области, включително инженери и софтуерни специалисти. Сред т.нар. „ислямски софтуер“ салафитите имат повече от видимо присъствие, ако не и хегемония. Моят колега Бърнард Хейкал, историк на Близкия изток и исляма от Принстън, разказваше една интересна история от времето на теренната си работа в Саудитска Арабия. Става дума за салафит, който бил толкова вдаден в компютърните технологии и възможността за лесни сърчове в базите данни на ислямските нормативни текстове, че често карал своя деветгодишен син да използва търсачката, за да намери съответното текстово „доказателство“ (далил) по даден вълнуващ го казус. Ето колко лесно е всичко – и невръстно дете може да се справи, та за какво е нужна тук някаква хилядолетна традиция, някаква сложна цивилизация!
Като че ли пак опираме тук до глобализацията…
Не, не ме разбирай погрешно – аз съвсем не „отказвам“ напълно на съвременната глобализация роля в процесите по разпространение на радикални религиозни интерпретации. Напротив, глобализацията без съмнение улеснява и способства по-бързото изграждане на транснационални мрежи и връзки: какво по-лесно от това днес един салафитски настроен мюсюлманин от Пазарджик да бъде в контакт със свои съмишленици от Лондон и Ракка, сирийския център на ИД, едновременно?! Глобализацията обаче не причинява този тип интерпретация на исляма, не стои в тяхната основа, а може само да направи нейното разпространение по-бързо и по-лесно.
Предпазливо с аналогиите!…
Тази салафитска богоизбраност не прилича ли на ограниченото число вярващи, които ще бъдат спасени в Деня на Второто пришествие – вяра, изповядвана и от „Свидетелите на Йехова“?
Напоследък се улавям, че ставам все по-предпазлив при очертаването на паралели между християнски и ислямски течения и групи, но това не означава, че те са напълно невъзможни. От гледна точка на идеята за „богоизбраност“ и на чувството за принадлежност към групата, която ще се спаси, вероятно е възможно да се направи сравнение със „Свидетелите на Йехова“. Наистина, всяка една християнска деноминация твърди, че нейните последователи са онези, които ще се спасят, но има неопротестантски движения, които поставят особен акцент върху това схващане, други предпочитат възгледа за „невидимата църква“, допускащ възможността за спасение и на вярващи от други „видими църкви“. Без да съм дълбоко запознат с особеностите на „Свидетелите на Йехова“, ми се струва, че те са проблем в определени общества поради някои техни по-особени възгледи като отказа им да служат в армията на съответната държава, отхвърлянето на кръвопреливането и т.н. Но това са все неща и теми, които са твърде встрани от сърцевината на християнското учение. Иначе не ми е известно „Свидетели на Йехова“ да са участвали в нещо, сравнимо с джихада, или да са водели въоръжена борба с онези, които смятат за неверници.
Е-е-е, не, моля те, изобщо нямах предвид това!… Просто ми е любопитно как има плаващи доктрини, които обаче много си приличат, в изповедания, напълно различни едно от друго…
Дори и да има някакви типологични сходства, включително и като „психологически профил“ на адептите, подобни паралели могат да бъдат изключително подвеждащи. Сравненията са трудни даже и при секти, които изповядват възгледи, по един или друг начин причинили човешки жертви. Ето например „Давидова клонка“ – има хора, които питат защо тя не се асоциира с „християнството“, както ал-Каида с „исляма“. Лидерът на „Давидова клонка“ обаче е видиотен водач на маргинален съвременен култ, изцяло напуснал християнството, поради което не служи като легитимен пример за подражание на никой християнин. Да не говорим, че без намесата на федералните власти там най-вероятно е можело да се мине без всякакви кръвопролития. Салафитският тип ислям не само не напуска полето на тази религия, а напротив – изхожда от буквалистична интерпретация на ислямските нормативни текстове, прибягвайки до хипертекстуализъм.
Ти възрази срещу аналогиите, но този хипертекстуализъм не ти ли прилича малко на Реформацията в Западна Европа?
Реформацията на Запад предизвиква поредица от дълготрайни усилия за промяна на ролята, която играят моралните ценности и семиотичните форми, свързани с възприемането на всичко в света около нас: начините на изразяване, литургичните обекти, съзнанието, тялото, писмените текстове, материалната култура, църковните длъжности, авторитетите, властите, парите, Бога… Днес резултатът от тези усилия е налице в Западна Европа, Северна Америка и редица части на света, свързани с тяхното влияние. Реформацията води до онова, което Бруно Латур нарича „очистване“ (purification): най-общо става въпрос за освобождаването на човека от лъжеучения и фетишизми, свързани с „материалността“, които възпрепятстват неговата свобода. Исторически разгърната, тази протестантска атака срещу горепосочените семиотични форми се съчетава със сродни идеи като тази на Кант, че човешката свобода зависи от „моралната автономия“. Тази идея на свой ред става централна за възникналите впоследствие либерални институции. И тези западни идеи се налагат днес чрез глобализацията на различни народи и общности, независимо дали те ги искат или не. Големият парадокс е, че опълчвайки се срещу западната модерност, някои правят това с религиозност, която изглежда типологически сходна с протестантската. Необходимо е обаче дебело да се подчертае, че за да имаме истинска, съдържателна аналогия, трябва да отчетем и съдържанието на нормативните религиозни текстове (най-малкото поради хипертекстуализма), и последиците, до които призивът за директен прочит на религиозните първоизвори води в съответните култури и общества. В този смисъл само „типът“ религиозност (апел за директен прочит на нормативния текст, индивидуален подход към тълкуването му, несъобразяването с традиционни и институционални авторитети и т.н.) не е достатъчно основание за истинско сравнение. Освен разликата в религиозните съдържания, има и огромни несходства в ролята на индивида и разума, така че изцяло бих отхвърлил възможността за смислен паралел по същество между протестантството и салафизма. Друг е въпросът доколко този идеален тип „очистване“, за който ни говори Латур, действително се е състоял изцяло и на Запад – самият той е скептичен и в една от книгите си споделя именно „защо не сме модерни“. Но в този наш разговор по-важното е, че салафитското „очистване“ на исляма принася съвсем различен плод – видимо при това, пред очите ни. Ето ти още една причина все повече да избягвам едрите сравнения между исляма и християнството. И чрез „Ислямска държава“ сме изправени пред поредния, най-актуален пример за нуждата от предпазливост в аналогиите.
Всъщност какъв халифат иска да възстанови ИД?
Обърни внимание: в случая с ИД не става дума за „възстановяване“ на последния халифат – османския. Напротив, става дума по-скоро радикалното му отричане. ИД не се стреми към някаква историческа приемственост с последния халифат. Да не забравяме, че османската държава е и първата, срещу която предвестникът на съвременния салафизъм Мухаммад Ибн Абд ал-Уаххаб (поч. 1792) се възправя още през ХVІІІ в. Ако се търси историческа приемственост, тя „прескача“ цялата история на ислямската цивилизация, за да се „спусне“ ретроспективно директно в VІІ в. и последвалите, вече споменати от нас три първи поколения.
Значи с Турция те не искат да имат нищо общо?
Зависи, защото четем за вече хиляди турски бойци, присъединили се към ИД. Разбира се, съвременното турско държавно устройство е изцяло „неверническо“ от гледна точка на салафизма. Иначе ми се струва, че вероятно има редица причини за това, че самата Турция отказа пряко да вземе участие във войната срещу ИД. Явно, че публично изказваният аргумент за десетките турски заложници, държани от ИД, няма как да не е от значение (междувременно ИД освободи турските заложници на 20 септември). Сред факторите обаче има и по-слабо експлицирана причина: една съществена част, около 20 процента, от привържениците на Ердоган и неговата партия всъщност подкрепят ИД и това никак не е малко за единствената засега мюсюлманска държава с успешно приложен светски модел на управление. Във всеки случай, днешното турско правителство не изглежда петимно да участва пряко във война срещу суннити в Близкия изток под командването на САЩ. Забележи, че и Иран отказа да си сътрудничи със САЩ в обявената война срещу ИД под претекст, че отдавна се бори с „терористичните групировки“ в региона, включително като от край време подпомага кюрдите в тяхната съпротива срещу „Ислямска държава“. Русия на свой ред предупреждава, вероятно не без ирония, че всяка едностранна намеса на САЩ в Сирия ще бъде тълкувана като чужда интервенция в суверенна държава. В цялата тази ситуация войната срещу ИД, поведена от САЩ, придобива изключително хетерогенен характер, а на моменти заприличва и на сеир: всеки иска да гледа, но ако има как, да не се намесва пряко.
Салафизъм в България?
Повече приказки, малко дела. Но ти каза, че и декларациите вършат работа. Тази на Главното мюфтийство навременна ли е?
Всъщност, Организацията „Ислямска конференция“ (ОИК) вече издаде декларация, осъждаща ИД, така че би било наистина странно да нямаме съответния аналогичен документ на българското мюфтийство. И да, тези дни се появи декларация на Главното мюфтийство на мюсюлманското изповедание в България. Вярно е, че подобни декларации имат предимно политически и обществен ефект, доколкото няма как да имат религиознонормативна стойност, но все пак мисля, че са полезни и имат положителен ефект. Те показват на немюсюлманите, че не всички мюсюлмани са свързвани с интерпретацията на шариата в посоката, избрана от ИД. Пък и мнозинството мюсюлмани, от своя страна, се убеждават, че техни официални институции остро и открито осъждат действията на ИД. Това е особено важно, като се има предвид променения облик на част от българските мюсюлмани и широкия отзвук на събития като т.нар. „имамско дело“ в град Пазарджик.
То май като че ли си остана забулено в мъгла?…
Както знаеш, като експерт по това дело досега винаги съм отказвал всякакви публични коментари – делото е достатъчно сериозен проблем за малката ни страна и затова се отнасям към него подобаващо. Арабоезичните писмени материали по него, които аз лично изследвах, ми дават основания да ги определя като безусловно свързани с учението на уаххабитския салафизъм. Това обаче бяха книги и документи, иззети от конкретни хора, някои от които даже не бяха обвиняеми в съдебната зала. Затова и до днес наистина не мога да кажа категорично дали всички обвиняеми по делото са последователи на този вид салафитска интерпретация на исляма. Нито имам въз основа на какво да се произнеса по въпроса доколко онези от тях, които определено са салафити, поставят в проповедите и дейността си акцент върху императивите за джихад и такфир по същия краен начин, по който ги проповядват някои от книгите, с които се запознах по делото. И все пак, няма да скрия впечатлението си за наличието на сериозен проблем с мощен конфликтен потенциал, който може да има сериозни последици за съжителството между част от мюсюлманите и останалите български граждани. Не съм юрист и не мога да преценя компетентно доколко този проблем в този му вид трябва и може да се разрешава със силата на Наказателния кодекс. Но като експерт по делото все пак ще спра дотук, защото, както знаеш, то се очаква да продължи на горна инстанция, а не бих искал след многото свършена работа по тези материали някоя публично изразена от мен позиция да бъде изтълкувана превратно от която и да е от двете страни. Онова, в което обаче съм сигурен, е, че определено и в България вече е назряла нуждата от ново ниво на разбиране, от нов етап в дебата „около исляма“.
В каква посока според теб?
Няма никаква полза от втръсналите ни до болка популистки и псевдонационалистически скандирания „срещу махалата“ в Пазарджик, срещу преродените в „истинския ислям“ помаци от Родопите или срещу абстрактния ислям, обявяван за „религия на насилието“. Отдавна, според мен, няма особена полза и от милозливото въздишане по несъстоялото се пренасяне на историческия „комшулук“ в условията на днешния ден, по някаква абстрактна и криворазбрана „толерантност“, която пропагандисти от различни страни настойчиво отстояват с избледнели лозунги от типа на „ислямът е религия на мира“ или „няма принуда в религията“ – напук на всичко случващо се пред очите ни. Наистина е време за нов етап на дебата, който да надхвърли и двете пропагандистки парадигми. Битката за исляма и неговата интерпретация е хилядолетна, ала днес сякаш сме свидетели на нейната историческа кулминация. И ако постепенно не си изработим по-адекватно разбиране за сложността на цялата тази проблематика, след време неминуемо ще се озовем пред тъмните двери на остър социален конфликт.
ЛЮБОВ, СЕБЕОТРИЦАНИЕ И ЛИЧЕН ПРИМЕР!
Българите, които дадоха името на Египет!
