Май 5, 2013 in Начална страница, Сладкарница

Автор : А. Севастиянов

Христос воскресе! – три пъти произнесе свещеникът в селската църква, като осени с кръстния знак събралите се за пасхалната Литургия селяни.
 

- Воистину воскресе! – като тътен на мощна вълна се разнесе дружният и чистосърдечен отговор на енориашите.
 

Мълчаливата до този миг тълпа зашумя и хората вкупом тръгнаха към кръста, като се поздравяваха взаимно с „Христос воскресе!” и се целуваха трикратно.
 

Само един човек- мелничарят Силантий, все още стоеше край пангара, държейки в ръка козунак и торбичка с боядисани яйца, и изглежда дори не мислеше да минава за благословение.
 

- Вие какво чакате, Силантий, не искате ли да целунете кръста?- попита го църковният настоятел.
 

- Как да не искам, напротив…На днешния празник да не целунеш кръста е грях…И с духовенството трябва да се поздравим…
 

- Че защо тогава не отивате?
 

- Ами чакам да понамалее народът. Виж каква навалица е. Ще ме смачкат…
 

В действителност Силантий се страхуваше не от навалицата, а от срещата с Пафнутий,своя бивш длъжник, който точно преди Великден се разплати с него. И се разплати само защото Силантий изведе от двора му последната кравичка и му взе овеса и елдата, които Пафнут пазеше за пролетната сеитба и заради това често пъти не си дояждаше със своето семейство през зимата.
 

В душата си Силантий съзнаваше, че това не беше хубаво, а най- главното – че не постъпи по Бога, като разори напълно своя съселянин, и му беше неудобно да се срещне с него в този празничен ден. По християнския обичай трябваше да се поздрави с него и да го целуне, а как ще се приближи до Пафнут с пасхалния поздрав, когато само преди една седмица му стана заклет враг. От мъка и яд Пафнут го нарече тогава Юда – христопродавец.
 

- Юда!… Нека да съм Юда – отговори му Силантий и нарочно го подразни, – ама нали твоята кравичка, овесецът и елдата сега са мои!…
 

- Ти даже кръста ще се радваш да смъкнеш от човека, затова си окаян Юда!- не преставаше отчаяно да повтаря Пафнут.
 

- Какво пък, и кръста ще ти взема- съгласи се Силантий – Щом си задлъжнял, значи трябва някак да си върна това, което съм ти давал. Нали не те ограбвам, аз си вземам своето.
 

- Своето ли? – упрекна го Пафнут, и казваше истината.- Своето ти отдавна си получи от мен, когато ти работех. Излиза значи, че безплатно съм ти работил със семейството си цяло лято, като си зарязах моята нивица! Нали се бяхме уговорили така да ти отработя дълга. Само че сбърках, задето се доверих на твоята съвест и не си взех обратно разписката за дълга. Мислех, че ти сам ще я скъсаш като изплатена, а ти я използваш, та сега втори път да получиш от мен пари. Взимай, Юдо окаяни!… Дано някога да ти преседне моето имане… Няма да видиш добро от него и някога ще плачеш заради нашите сирашки сълзи… Запомни го добре!…
 

Сви се сърцето на Силантий от тия думи на Пафнут, стресна се. – „Какво е това, заплаха ли?” – мина му през ума.
 

Оттогава Силантий започна да се страхува от този селянин. Той върза около дома си зли кучета, които пускаше през нощта да тичат покрай къщата по две от всяка страна. А за себе си купи от града револвер с шест патрона и никъде не ходеше без това оръжие. Само днес в храма не го взе, и то защото му беше някак съвестно и срамно да отиде на църква с оръжие в джоба. „Като пладнешки разбойник!” – помисли си той, преди да тръгне, и остави револвера. Но сега Силантий съжали за това, понеже видя в храма сред молещите се Пафнут, когото не се надяваше да срещне тук, в църквата. Мислеше си, че той няма дори с какво да се облече, за да дойде – така го беше обрал преди празника. Но Пафнут, види се, беше изпросил лапти от съседа; дойде и като че ли нарочно застана точно пред него, като закриваше с гърба си царските двери и олтара зад тях от погледа на Силантий.
 

– Виж го ти, нахалник! Сякаш и пред Бога е по-близо от мене… – помисли си мелничарят, обаче не само не мина напред, а тъкмо обратното, нарочно изостана и се криеше зад гърбовете на другите богомолци, като се стараеше Пафнут да не го види. Пафнут действително не го забелязваше. Той горещо се молеше, кръстеше се благоговейно и тихо-тихо припяваше научените още от детството празнични молитви.
 

Но на Силантий му се струваше, че Пафнут тайно го следи, наблюдава къде стои, с кого говори и кога ще излезе от храма. А от това – да излязат заедно от храма, Силантий се страхуваше повече от всичко.
 

Пасхалната св. Литургия свърши рано. Имаше още много време, докато съмне. Навън беше тъмно, дори на изток зората се бавеше да изгрее. На Силантий не му хареса, че тъй рано свърши пасхалната св. Литургия. Страхуваше се да върви през гората в тъмното. Пък и луната, като за беля се криеше зад някакъв облак. Само звезди блестяха. Но какво могат да огреят те тук, на земята? Лесът е голям, а Силантий няма оръжие… Шега ли е да изминеш пет километра през гората и то с такъв заклет враг като Пафнут?
 

„Сигурно той тъкмо тази нощ е чакал и в църквата затова е дошъл, за да ме проследи, а по пътя да ме настигне и да ме убие” – мислеше си Силантий. Ръцете му, в които държеше козунака, трепереха, по тялото му преминаваха тръпки от ужас, а на челото му, въпреки топлината в църквата, избиха капки студена пот. И Силантий, като премести погледа си върху иконите, се молеше Господ да го помилва и да го избави „ от внезапна смърт”…
 

Силантий мина последен да поздрави свещеника с „Христос воскресе!”. Той равнодушно целуна кръста, трикратно се разцелува с отеца и тръгна да обикаля подред останалите, като целуваше първо иконите, а после онези, които ги държаха. Ръката му вадеше боядисаните яйца и ги слагаше в блюдата. Поздравяваха го с празника, но той не чуваше приветствията. В главата му се въртеше само една мисъл:”Може би това е последната ми целувка, прощална… предсмъртна… А с жената и дечицата, то се е видяло, така и няма да се поздравим с „Христос Воскресе!”… Няма да стигне до моят козунак…”
 

И на Силантий му стана страшно. „Господи! – мислеше си той, като оглеждаше църквата. – Може би за последен път ми се случва да дойда жив тука…Може би утре ще ме донесат тук мъртъв…Пък може и в църквата да не ме донесат…Ще ме намерят в гората със счупена глава…О-о-о, Господи!…Страшен е Твоят Съд, и много голям грях направих аз!…”
 

За първи път през целия си живот Силантий се разкая горещо и искрено за всичките си грехове и съжали за това, че постъпи нечестно с Пафнут. „Да не бях направил така, нямаше да се страхувам от този човек – мислеше си мелничарят.- Щях да си вървя с него и да си говорим тихо и мирно. А сега за мен той е по-страшен от вълк…Ето какво правят нашите тежки грехове!…И защо толкова се полакомих?…Да не ми стигаше моето, разбирам!…А пък аз си имам от всичко по много, с всичко съм се запасил дори в излишък, само че едва ли ще мога да се възползвам от това!…Ето, ще стигна до гората и там- край!”
 

Силантий се страхуваше дори да си помисли какво може да му се случи „там”.
 

Както вървеше по пътя, той откърти с крак един голям замръзнал камък, наведе се и го скри в празната вече торбичка, където преди това носеше боядисаните яйца. „Добре, поне ще има с какво да се отбранявам”- помисли си Силантий и дълбоко въздъхна, като страхливо се озърташе наоколо.
 

А нощта за беда стана още по-тъмна преди разсъмване. Звездите помръкваха и гаснеха, а зората още не изгряваше. Само една бледа, почти незабележима светла ивица блестеше над гората на това място, където не след дълго щеше да изгрее зората…
 

Силантий вървеше, едва поемайки си дъх от страх и вълнение. Закачи ли без да иска някой храст с рамо, изпращи ли под краката му суха клонка или замръзнала ледена коричка върху някоя локва – сърцето му мигом се вледеняваше. Струваше му се, че това е Пафнут, който тича след него, настига го, хваща го за раменете…Ето, сега ще го удари с нещо тежко или остро по главата…
 

Ушите на Силантий бучаха, пред очите му плуваха червени точици, а косите на главата му бяха настръхнали, сякаш някой го беше разрошил с невидима ръка. Той вървеше, като се вслушваше най-внимателно във всеки шум и страхливо се оглеждаше наоколо, очаквайки нападение иззад всеки храст.
 

Но слава Богу! Почти премина гората. В далечината се виждаше как дърветата се разреждат. Още някакви си три-четири минути и ще излезе в полето, а оттам родното му село е вече на две крачки. Пък и през полето е по-весело да се върви…Все пак не е толкова опасно
 

Задъхвайки се от преживяното вълнение и от умора, Силантий като обезумял изскочи от гората и…изведнъж се спря, сякаш го удариха с нещо. Точно тук, на края на гората, седеше Пафнут и преобуваше мокрите си лапти.
“Ето къде е намислил да ме хване!- мярна се в главата на Силантий и той изстина от ужас.
 

Ръцете му затрепериха, коленете му се подгънаха.
 

А Пафнут вече беше преобул, видя го, позна го и тръгна към него. Лицето му такова радостно,усмихва се…Очите му направо светят…
 

- Кой е това?… Вие ли сте Силантий?- попита той с ласкав, но както се стори на Толстопятов, престорен глас. – Христос воскресе, Силантий!
 

Пафнут понечи да целуне мелничаря и пъхна в ръката му нещо малко, кръгло, студено…
 

- Во…во…истину…! – прошепна изплашено Силантий и с ужас се отдръпна от обятията на Пафнут.
 

- Какво ми даваш? – попита той, като избута ръката на своя враг.
 

- Яйчице за Вас. По християнски обичай
 

- Яйчице?…Ах, да…да…Благодаря ти, братко…Почакай, сега и аз ще ти дам…
 

Силантий бързо пъхна ръка в торбичката, но вместо яйце там напипа студения камък. И мигновено, като мълния блесна в главата му мисълта: “Господи! Моят враг, кръвният ми враг, когото аз обидих и разорих от алчност, и той намери за мен яйчице по случай Твоето светло Възкресение. А аз… какво му приготвих, какво?!…Камък ли да му дам вместо яйце?!
 

И болно, и срамно, и неловко му стана. За пръв път всичко в него се преобърна. Разбра колко жестока, колко безчовечна беше постъпката му и го обзеха безкрайна жалост към този застанал кротко пред него човек, жалост и същевременно срам, който изгаряше до болка душата му. Сълзи замъглиха очите му, нещо заклокочи в гърлото му. Силантий падна пред Пафнут на колене и започна да го моли:
 

- Пафнутушка, гълъбче, прости ми, за Бога!…За всичко, за всичко ми прости…В името на Възкръсналия Господ те моля. А това, което съм взел от тебе и от другите несправедливо, всичко ще върна обратно. Да вървим, от теб ще започна!
 

И като хвана изумения Пафнут под ръка, Толстопятов го поведе към дома си.
 

- Ето твоята кравичка, а овесът с елдата сам ще ти докарам – с лихва…А това вземи заради обидата – и той пъхна в ръката на Пафнут златна монета от десет рубли.
 

На седмото небе от радост, Пафнут се връщаше вкъщи, като водеше след себе си за връвчица своята кафява кравичка. Когато стигна дома си, той с все сила затропа на портата. Жена му изтича да отвори и изумено плесна с ръце.
 

- Що е туй, прости ми Господи, ти да не си полудял! В такъв свят ден да крадеш! Отде взе кравичката?
 

Но по сияещото лице на Пафнут се виждаше, че не с кражба той си е върнал кафявата кравичка.
 

- Не, Маша, Бог ни я върна!- отговори той.- А пък това – и той показа в дланта си златната монета, това ни ги даде червеното яйце.