Март 11, 2015 in Беседи, Начална страница

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

- Ваше Високопреосвещенство, скъпи Владико, много благодаря за вашата готовност да дадете интервю за нашия портал, нашето киностудио. Първият ми въпрос ще бъде свързан със съотношението между монашеската свобода и аскезата. Съвременният човек възприема аскезата като нещо ограничаващо, потискащо правата на човека. От друга страна, ние знаем, че исторически монашеството възниква като най-мощен импулс за свобода, целящ изкопчване от веригите на този свят и достигане на Христа. Доколко в съвременното общество, пропито със своеобразни представи за свобода, монашеската аскеза може да върне първоначалната представа за свободата.

- Скъпи отец Павел, първо ми позволете да ви благодаря за прекрасната възможност да бъда днес с вас. Много се радвам, че се намирам в благословена Русия. Що се отнася до вашия въпрос, очевидно е, че днес хората имат изопачено мнение за свободата. Под „свобода” днес се разбира това, което се нарича с думата „своеволие”, тоест прави всичко, което искаш. И това „прави всичко, което искаш” всъщност довежда човека до голямо нещастие. Но това не е истинската свобода, а е поробване на човека от неговите страсти и грехове. А грехът, скъпи отче, е, както знаете, велика диктатура. Човек, който е роб на своите страсти, в действителност е нещастен. Той се измъчва и стене, окован в тези тежки вериги на греха, които го мъчат денем и нощем. Христос ни призовава към свобода. Какво значи това? Свобода от нашите страсти, свобода от греха. Когато се освобождаваме от страстите и греховете, когато се съединяваме с Бога, тогава придобиваме истинска свобода. Тогава ние разбираме, какво е човекът, какво е радостта, какво е съвършенството на човешката личност. Тогава ние разбираме, колко прекрасни ни е създал Господ и колко сме нещастни далеч от Бога, поробени от собствените ни страсти и грехове.

Но за съжаление, за да почувства това, човек трябва да разбере, че грехът е тъмнина, ужасно зло, което убива душата на човека. Ние всеки ден срещаме хора с мъртви души. Млади по тяло, но стари по душа, изморени хора. Днес, когато могат да правят всичко, каквото поискат, те са нещастни и се нуждаят от лекарство, което да ги направи щастливи. Те вземат наркотици, за да станат щастливи, те вършат глупави и безумни постъпки, защото не знаят какво да правят. Те докосват смъртта, защото животът за тях няма смисъл. Докато за човек, който намира Бога, дори трудните ситуации стават леки. Той даже тъмнината превръща в светлина. Както е казвал старецът Паисий, той превръща отрова в лекарство. Човек, който се намира до Бога, е наистина свободен, наистина съвършен.

-  Владико, вие споменахте колко е важно очистването от страстите за придобиване на истинска свобода. Старецът Порфирий Кавсокаливит има интересно твърдение за това, че има два пътя на спасение – единият е борбата със страстите, а другият – пътят на любовта. Днес се случва да срещаме такива хора, които се страхуват да изразяват любовта си, защото виждат в това определена страстност, неочистеност на своето сърце. Наистина ли има такова противопоставяне на пътя на любовта и пътя на постигане на безстрастие?

- Помня тези думи на стареца Порфирий. Господ ме е удостоил да се запозная със стареца Порфирий. Няколко пъти съм разговарял с него. Чел съм тези думи, за които говорите. Старецът няма предвид, че това са два различни пътя. Просто единият е началото, а другият – краят. За да достигнеш любовта, трябва да се пребориш със своите страсти. Ако човек не успее да победи своите страсти, той няма да достигне любовта. Старецът настоява, че е необходимо да се борим със страстите чрез Христовата любов и заради Христовата любов, за да не изпитва човек постоянен страх пред греха, за да не изпитва постоянен ужас от страстите, за да не го обземат страх и нерешителност. Но да бъде изпълнен с любов и радост. И както е казвал старецът, да се бие достойно и сърцето му да се изпълва с Христовата светлина и любов. Човек е много по-силен в тази борба, когато го движи любовта към Бога, а не страхът от ада или страхът от греха. Старецът Порфирий винаги е искал християните да имат чувство за собствено достойнство, да не бъдат изплашени хора, да не се страхуват от греха, от дявола, от смъртта и всичко подобно. Той казваше: „Христос е всичко! Мисли за Бога, имай в сърцето си радост за Бога.” Така че това не са два различни пътя, а два начина. Първият, началният, борбата със страстите, се извършва в началото, а после идва вторият – съвършеният.

- Владико, днес светът страда не от икономически кризи, а от катастрофален недостиг на любов. Когато човек идва в църквата, често и тук среща голям недостиг на любов. Манастирите трябва да са центрове, в които тази любов преизобилства. Как смятате, не води ли този стремеж да се изрази външно любовта, която я има в манастирите, до вътрешен отказ от самата същност на монашеството като отдалечаване от света. Моят въпрос се състои в следното: доколко се е променила задачата на манастирите като особена институция в Христовата църква?

- Както казахте, отче, нашата епоха изпитва недостиг на любов. Това е жестоко и трудно време. Хората търсят любов, търсят човек, който да ги обича, а те да обичат него. Затова те извършват толкова много грешки в търсенето си. Дори когато предприемат някакви разрушителни действия, те го правят в търсене на любов, но не могат да я намерят. Божията Църква е най-доброто място за намиране на тази любов. Разбира се, ние, хората, които съставляваме Църквата, също сме немощни, също сме хора на своето време, в нас няма онова съвършенство, което Евангелието изисква от нас. Има наши братя, които притежават това съвършенство, но повечето от нас го нямат.

В манастирите, разбира се, има по-подходящи условия, защото монасите изцяло се посвещават на Бога. Те нямат друга работа, освен любовта и молитвеното почитане на Бога. Те се трудят върху себе си с по-голямо постоянство и нямат други грижи. Мисля, че днес манастирите не трябва да бъдат отшелнически, както по времето на св. Антоний Велики и св. Пахомий Велики. Днес общежитийните манастири както на Атон, така и извън Атон – на Кипър, в Русия – са устроени така, че някои братя могат да се занимават с поклонниците, миряните и техните трудности. Това също е Божие дело. Ако монахът разбере, че такъв труд е угоден на Бога и му носи по-голяма радост, без да вреди на душата му, защото е внимателен в това докосване до света и действа по благословение на своя старец, тогава помагайки на хората и дарявайки им Христова любов, той наистина извършва велико дело.

Когато в Евангелието се казва да не обичаме света, това изобщо не означава, че не трябва да обичаме хората. Трябва да обичаме хората, но не трябва да обичаме светското съзнание и страстите. Трябва да обичаме хората, защото са Божи образ и са наши братя, заради тях е умрял Господ. И трябва да умрем за тях, както е направил това Господ. Следователно, общуването с хората не само не вреди на манастир, който помага на своите братя, а е благословено от Бога. Но при това е необходимо в манастира внимателно да следят за това наистина да помагат на братята, а не да носят вреда сами на себе си. Тоест да оказват помощ на миряните, които посещават манастира, а не да вредят на манастира чрез навлизане на светското по невнимание на монасите.

- Владико, ние знаем, че древните манастири на практика са били независими от управляващите епископи. Но с превръщането на монашеството в институт на Църквата се увеличавала и зависимостта на обителите от епископите.  Какви проблеми, според вас, има днес в отношенията между монасите и управляващите архиереи, и какви са, по ваше мнение, пътищата за преодоляване на тези проблеми?

-  Монашеството е дете на Църквата, форпост на Църквата. Прекарах много години като монах на Света Гора и в църквата на Кипър като игумен, а през последните 14 години като епископ. Не мисля, че манастирите трябва по някакъв начин да се опасяват от епископите, а епископите – от монасите. Епископът е бащата на монасите, а монасите са най-добрите му деца. Просто те имат свой особен начин на живот. Епископът трябва да го разбира и да уважава правилата и начина на живот на монасите. Но и монасите трябва да разбират положението на епископа по отношение на тях и да се отнасят към него като към баща, а не като към човек, който се опитва да ги пороби и тиранично да ги управлява, да се отнасят към него не като към стопанин, а като към баща. И ако те гледат на него като на баща, обичат и се грижат за него, тогава нито той, нито те няма от какво да се страхуват.

Освен това, монашеството се основава на послушанието. Не подобава монах да проявява непокорство и непослушание. Епископът представлява местната църква и монасите са първите, които трябва да показват послушание. Ако дори те не проявяват послушание, какво да чакаме от останалите? Дори, ако поради човешко несъвършенство, епископътда е казал не съвсем каквото трябва, поради нашето послушание и смирение Бог ще го просвети да се поправи. Не може да се случи епископът да кара да се правят неща, за които не се казва в Евангелието и каноните на Църквата. Затова не трябва да има никакво предубеждение. Нито монасите трябва да се страхуват от епископа, нито епископът – от монасите. Те са като баща и деца – така трябва да бъде.

превод от руски