Болестите на сърцето
/ 35 PoorBest Вторник, 13 Януари 2015 12:26 Автор: Лимасолски митр. Атанасий
При Кръщението в сърцето на човека влиза благодатта на Светия Дух и той получава възможността да постигне обтжение. Както казват Отците, след Кръщението страстите, дяволът и действието на греха излизат от сърцето на човека и вече се намират не в него, а около него. Сърцето е телесен орган, но най-вече средоточие на човека, на нашето душевно-телесно битие, средоточие на нашите душевни и телесни сили. Сърцето е мястото, в което Бог се открива и говори на човека. Сърцето е зрителният орган, както ни казва Христос, с който виждаме Бога, и целият човек – с всички свои душевни и телесни сили – участва в това боговѝдение. Следователно, сърцето е единственият подходящ орган да види Бога, защото, когато човек вижда Бога, той Го вижда с цялото си същество, не съществува дори една хилядна от човека, която да не бива известена за съществуването на Бога.
Всички наши недоумения, трудности, съмнения и въпроси, които имаме (и е естествено да ги имаме, защото знанието ни е несъвършено) спират, щом човек види Бога. Слава Богу, че в Църквата имаме това богатство на нашето предание, на Отците, което Христос е дал на света и Църквата е запазила, а именно доказателството за виждането на Бога, което постига този, който има чисто сърце.
Днес ще поговорим по-подробно за духовните болести на сърцето.
След грехопадението сърцето на човека се разболяло и ние вече сме немощни и болни хора. Тази нашата болест е същността на прародителския грях, а именно, че носим по наследствен начин немощта, т. е. болестта на човешката природа, на нашeто паднало естество. Кои са тези болести, които поразяват сърцето на човека? Знаем, че Църквата е лечебница, която изцелява човека именно в този свят, а не след смъртта, и че още в този свят и живот имаме конкретните резултати на това лечение. Църквата е духовна болница, в която човек влиза и вижда как се изцеляват съвсем конкретни болести и недъзи. Църквата има доказателства, че изцелява и това са светците и техният опит.
Трябва да кажем, че проводникът, който пренася в човешкото сърце микробите, които го поразяват, е най-вече нашето въображение. Въображението е пространството или по-скоро силата, състоянието, енергията на нашия душевен свят, която създава картини и представи. Когато въображението на човека бъде движено от страстите, тогава то създава страстни, нечисти, греховни картини, които поразяват ума на човека, а след това и сърцето. За съжаление, тук всички имаме своя опит, защото знаем много добре, че нашето въображение е хранилище на разнообразни представи, които активират всичко, което сме видели. Парадоксалното е, че обикновено помним всички лоши неща, които сме направили и видели. Поне при мен е така, не знам при вас как е, но го чух и от други хора. Човек казва: ама видях толкова добри неща в живота си, чух толкова добри примери, толкова добри думи, зная толкова значими неща, чух, видях, прочетох, чувствам Бога, когато се моля, когато съм в храма. Всички тези неща обаче изчезват, а в същото време може да помним неща, които сме видели от времето, когато сме ходили в основното училище или преди десет години, някаква греховна картина, грях, който сме извършили, видели, чули, нещо, което е поразило нашия ум. Понякога всички тези неща се мобилизират и отново пленяват ума, насила го потапят на дъното на нечистите и греховните представи. За съжаление, нашето въображение е хранилище, пълно с непотребни неща. Светите отци познават много добре човешката душа, знаят много добре това нещо и са се погрижили да очистят въображението и дори да го умъртвят напълно, за да не работи срещу Божията воля. Във всеки случай, въображението с неговите картини и представи е проводникът, които канализира в нас действието на греха. Но както грехът се канализира в нашия душевен свят, по същия начин, ако имаме добри представи и картини, постепенно те също може да станат част от нас.
Ще споменем някои от болестите на сърцето, за които говорят Отците.
Една от болестите, която те смятат за основна болест на сърцето, на душата на човека, е т. нар. незнание (невежество). В светоотеческата терминология под духовно незнание се има предвид не просто да не знаем, т. е. да не познаваме интелектуално, а да не познаваме опитно, сърцето ни да няма богопознание, да не познава Бога и никога да не е вкусило Бога. Това е лишаване не просто от знание, а от силата, чрез която човек може да прави разлика между това да живееш близо и далеч от Бога. Както например някой, който е израснал в място, където има неприятни миризми, той никога не е живял в планината и не знае какво означава да живееш сред природата. Така и когато човек израсне без душата му да е имала богопознание, той не може да разбере Бога. Всички сме се убедили в това, защото повечето от нас сме имали периоди в живота си, когато не сме познавали Бога и в даден момент – внезапно или постепенно – сме Го познали. Тогава разбираме какво означава това, което Христос казва – Аз съм истинската Светлина. Разбираме как сме живели по-рано, защото животът ни преди да влезем в съприкосновение с Бога е бил живот в мрак, осезаем мрак, който дори с ръка може да уловиш, толкова гъст, но въпреки това сме се чувствали предоволни. От момента, в който видяхме светлината, разбрахме, че дотогава сме живели в мрак. Когато живяхме в мрака, мислехме, че това не само е нормално, а и хубаво и добро. Нашето сърце е нямало чувство за Бога и не е познавало Бога. Това е една от най-големите болести и недъзи на сърцето, когато по една или друга причина не познаваме Бога.
Били сте свидетели, как често пъти говорим на хората, казваме им нещо, но човекът срещу нас не може да разбере, не приема, не иска да изслуша Божието слово, защото неговото сърце не се съгласява, бидейки лишено от богопознание. Затова Отците казват, преди да отидеш да говориш на някой човек, да му каже две думи и да го убедиш за Бога, първо се помоли за него. Бог, благодатта трябва да предшества. Еретиците, които имат изкривено богопознане, дори да им говориш истината, дори като им четеш Евангелието и всичко, което трябва да ги трогне, въпреки това изопачават нещата и не разбират прочетеното. Духовното незнание е болест. Както в организма липсва някакъв витамин и човекът отслабва, защото има витаминозна недостатъчност.
С какво се изцелява това незнание? Чрез знанието на Бога, което не означава да седнем и да четем учебниците по догматика, за да разберем какво е учението на Църквата за Бога. Познанието на Бога идва с опита, с преживяването на Бога и този опит идва от практическия живот на Църквата. Това са правили всички наши предци. Имали са богопознание, не са разбирали от богословски неща, но сърцето им е познавало Бога и след като Го е познало, те са имали силата да запазят вярата, да умрат за Христос и да предават този опит от поколение на поколение. Ние загубихме този опит. От момента, в който превърнахме Църквата от жизнен опит в теория, в морализъм, т. е. в добри принципи, ценности, идеали, останахме празни като консервени кутии, лишени от всякакво съдържание.
Друга болест е забравата, което означава, че човек забравя Бога и сърцето му не помни Бога, т. е. не се моли. Защо това да е болест? Защото естественото състояние на човека е да помни непрестанно Бога. Бог така го е създал, това е неговата естествена функция, постоянно да Го помни, но не интелектуално, а в сърцето му да функционира Божието присъствие. Нека ви дам пример. Нещата, което правим, ги правим с ума си – четем, пишем, боядисваме, бършем пода, метем, т. е. в същото време нашият ум работи. Човекът, който се подвизава, има друг център на своето битие, което е неговото сърце. И докато умът върши дадено нещо, сърцето на човека прави нещо по-различно – то е прилепено към Бога, живее с Бога, работи с Бога, весели се с Божието присъствие, и в същото време човек върши своите работи, дела, дори може да спи, а сърцето да работи в благодатта на Светия Дух. Това на дело се постига, когато човек свикне да се моли най-вече с Иисусовата молитва: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е практически начин, за да се задвижи механизмът на неговото сърце.
Когато се моли с тази молитва, най-вече в началото на духовния живот, човек не трябва да гледа нейното качество, т. е. дали умът му е съсредоточен в нея, защото това е невъзможно. В началото на духовния живот не е възможно да се молим съсредоточено, а, каквото и да правим, умът ни непременно ще блуждае. Когато обаче молитвата се повтаря, тя има силата постепенно да въздейства върху нашия душевен свят и да действа като булдозер, който прокарва път и троши камъните, скалите, разравя почвата, напредва, докато прокара път и благодатта постепенно започне да посещава душата ни. Когато Божията благодат посети душата на човека, тогава молитвата започва да действа в сърцето от само себе си и човек има трайна връзка с Бога. Забравата изчезва, човек започва да помни непрестанно Бога чрез Иисусовата молитва и така се връща към предгреховното състояние.
Друга болест е коравосърдечието. Много пъти Христос говори за това. Не ожесточавайте сърцата си, казва Бог. При все че човек иска да слуша Божието слово, желае Бога, въпреки това сърцето му е твърдо и не Му позволява да влезе в него. Както в притчата за сеяча, където семето пада върху камениста почва и не може да поникне. За съжаление, всички имаме коравосърдечие. Ако уподобим нашето сърце или вътрешен свят на почва, ще видим, че когато започнем да копаем в нас, т. е. да влизаме в съприкосновение с Бога чрез молитвата – която е слизане в дълбочината на нашето битие – в началото почвата е мека, след това може да има малко чакъл, но накрая стигаме до твърда скала, където нищо не можем да направим. Не можем да напреднем.
Какво се случва? Коравосърдечието се увеличава основно от три неща – от многото грижи, от насладите и от богатството. Христос го е казал: тези три неща увеличават коравосърдечието и охладняват сърцето на човека. Това са трите основни страсти, които ни карат да закоравеем. Грижите – защото ни потапят и ограбват силата на душата ни, ограбват нашата жизненост, с която можем да се обърнем към Бога и я раздробяват в многогрижието и шумотевицата на всички заобиколни неща. Всички имаме опита, когато вечер се връщаме пребити от умора, без сила за нищо и чувстваме, че свърши още един ден, който сме загубили и нищо не сме направили. Хайде, нека да започне следващият. Но на другия ден пак същото...
* * *
Има едно пророчество на св. Антоний Велики, който казва, че ще дойде време, когато всички хора ще обезумеят, ще ги обзема лудост и ако видят някой, който не е луд, ще му кажат: ти си луд! – защото не прилича на тях. И днес понякога чуваш неща, за които си казваш: Как да не се подлуди човек? Събуждат се и веднага пускат радиото. Сигурно и вие го правите... или още преди са събудят. Даже с радиото се събуждат. Представете си човек, който веднага щом се събуди, пуска радиото… Ами как този човек ще функционира по естествен начин?
Какво правят монасите, когато се събудят ли? Какво да правиш, когато станеш? Когато отидох на Света Гора, не знаех какво правят монасите. Старецът обаче ми каза:
- Виж, веднага щом се събудиш, стани от леглото, прекръсти се, кажи:Слава Тебе, Боже! И започни да казваш Иисусовата молитва: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е страшен способ за молитва – това е първата сила на ума, както казват Отците. Ако умът веднага започне да се моли, тогава през целия ден вътрешно ще се молиш, ще имаш умиротворение и ще се радваш на събуждането.
Разбира се, за нас в света събуждането е ужасяващо, защото монахът става в три часа през нощта, в два в полунощ, което за хората в света е непосилно. Когато бях в Света Гора, почти през всичките години се грижех за посетителите. В манастира посрещахме понякога до 70 поклонници. Аз и някои други братя имахме послушанието всяка сутрин да ги будим, защото искаха да дойдат на св. Литургия, която започваше в 2:30 – 3:00 през нощта. Зима на Света Гора, сняг, лошо време, студ, не е шега работа, температурата може да стигне до минус десет градуса, сняг до четири метра. Представете си само! Тези хора вечерта разговаряха докъсно и не лягаха рано. И какво се получаваше? Камбаната сутрин бие, клепалото бие, но нищо! Но понеже бяха казали, че искат да дойдат на Литургията, се принуждавахме да отидем да ги извикаме. Не е за разправяне какво ставаше тогава! Неописуема комедия! Какво ли не сме чували от тези хора... Двама-трима даже ни замерваха с обувките си! Веднъж дойде един човек, директор на училище, който се правеше на благочестив – от тези благочестиви, които са толкова отблъскващи…. както и да е. Та той каза: Разбира се, след като дойдохме на Света Гора, утре ще станем рано и ще дойдем на Литургията! Отидохме сутринта, похлопахме на вратата, но той не отвори, явно не можеше да се събуди. Един от монасите пое инициативата:
- Остави на мен! Ще го оправя! Само две минутки!
Монахът отвори вратата, влезе вътре и го бутна леко:
- Събуди се!
Директорът нищо не отговори.
- Събуди се! Събуди се, де!
- Какво, какво става?!
- Събуди се! На Света Гора си!
Той още не можеше да се събуди, монахът продължи да го буди, хвана го за крака и каза:
- Събуди се!
- Кой е?!
- Смъртта!
Директорът за половин минута „се вдигна от гроба”...
Искам да кажа, че това коравосърдечие, което се усилва от страстите, държи човека в упоение и той нищо не усеща. Тази жестокост става причина човек да стигне до духовни безизходици и е нужно голямо търпение, за да удря постоянно върху този твърд материал и да се моли на Бога да разбие камъка на сърцето му. Както се казва в Давидовия псалом, сърце съкрушено Бог не ще презре. Бог никога не отхвърля съкрушеното сърце, както се молили светците на Бога и казвали:Съкруши (т. е. разбий) сърцето ми. Но как се съкрушава сърцето? То се съкрушава с подвизите: пост, молитва, бдение, труд, трудолюбие, но най-вече, когато човек проявява търпение в предстоящите големи изкушения и скърби. Трябва се научите да приемате с търпение скърбите като благодеяния в живота и дори неуспехите, всички скръбни неща, които ни се случват.
Скръбта буквално означава смазване, т. е. камъкът на сърцето влиза в мелница, където е смлян и става на брашно. Така става със сърцето на човека. Той трябва да мине през това „смазване” и така ще излиза победител. Затова в Откровението се казва за тези, които са се явили пред Бога облечени в белите дрехи на светостта и на благодатта, че те са минали през големи скърби. Виждате, че великите светци на Църквата са били хора, които също са минали много големи скърби. Техният живот изобщо не е бил лесен и приятен. Св. Атанасий Атонски, ктитор на първия манастир на Света Гора, винаги е казвал и го пише върху неговата икона: Изминах дните на живота си в голяма скръб.
Но какво се случва? Тук е тайната на Църквата, тайната на благодатта, а именно, че Божията благодат има силата да претворява скръбта в радост – всичко върви много зле, в същото време в човека се извършва претворяване и тази скръб се превръща в причина за голяма благодат, до степен, че се унищожава горчивината на скърбите и след това те се превръщат в радост. Не знам дали можете да го разберете. Просто знайте, че когато ви се случи някаква скръб, от най-малката, когато не сте взели някакъв изпит или сте пропуснали автобуса и или нещо друго, което може да ви се случи, ако човек се научи да търпи с радост малкото изкушение, тогава постепенно се научава да приема по-голямото, все по-голямото и след това, когато непременно дойде час за мощни изкушения, разочарования и трусове в живота му, няма да се съкруши, т. е. сърцето му се съкрушава, но той самият не губи почва под нозете си. За съжаление, днес страдаме от това.
Хората в миналото са имали огромно търпение. Деца са им умирали, разболявали са се, но на лицата им е било изписано великодушие. Днес при най-малкото нещо се притесняваме. Например, на някой му пада косата и отива на психиатър и всяка сутрин брои космите на главата си да види колко са останали... Така е. Не е шега, защото всички имаме подобен опит. Има такива хора. Или пък някой качил един килограм и е готов да се самоубие. Чакай бе, дете, какво е това! Хората умират от глад, стават кожа и кости, а ти си качил един килограм, два, пет и какво от това? Сещам се за един пълничък монах на Света Гора, който казваше: Добре, че не съм слаб, че хората да ми казват: какъв аскет! А сега му казваха: Виж колко е пълен, тоя монах ли е?! Най-малкото приемаше това с добър помисъл, а и самият той беше смирен. Така че човек се научава да претърпява всички тези неща, да гледа тяхната добра страна и да не позволява те да се превръщат в отрова за неговия душевен свят.
Една от последиците на коравосърдечието е вкаменяването на сърцето, т. е. заслепението. Когато сърцето е кораво, тогава то е сляпо и нищо да не може да различи. Не може да различи доброто от злото. Слепият човек не знае какво означава врата, прозорец, маса, защото е сляп. Христос скърбял за хората, когато гледал вкаменеността на тяхното сърце. Той гледал заслепението на тяхното сърце и съжалявал, защото били толкова слепи, че нищо не могли да разберат. Във всеки случай всички ние имаме тези болести...
Друга болест е нечистотата на сърцето. Сърцето е свикнало да приема нечисти помисли и плътски картини и да ги разработва в себе си. Човек бива атакуван от помислите, които не просто влизат в ума, а и в сърцето. Те атакуват ума и не искат да си тръгнат, но това не бива да учудва. Каквото и да минава през ума ни, трябва да знаем, че помисълът това прави, постоянно ни бори, „бие” по ума, както прави някоя мисъл, желание, склонност. И трябва да внимаваме тези неща да не влязат в сърцето ни, защото ако това стане, сърцето свиква да чувства наслада от нечистите и богохулни картини и след това не може да живее без тях.
Докато човекът, който има чисто сърце, дори да иска да влезе в сърцето му някаква нечиста картина, той не я приема, „повръща” я, не я понася и се гнуси от нея. И обратно, нечистото сърце се гнуси от всичко, което е чисто. Ако му говориш за нещо свято, здраво, добро, то се гнуси от него и понякога не просто се гнуси, а и се гневи, ако му кажеш да го направи. Защо? Защото сърцето му е свикнало да плува в мътните води на сластолюбието, греха и нечистотата. Това има огромно значение, защото, ако нашето сърце свикне да вкусва чистотата, след това автоматично функционира по този начин. Аз така си патя с водата в Никозия, не мога да я пия... Днес умрях от жажда, но не можах да пия от нея – мирише ми. А тукашните хора я пият и казват Слава Богу!, защото са свикнали с нея. Аз пък съм свикнал с водата в манастира, която е чиста, планинска и е толкова хубава и свежа, че направо ухае. В Никозия мирише на лошо, но който я пие всеки ден, казва: Най-добрата вода! Така става и със сърцето на човека.
Друга болест е неблагоразумното сърце, което е последица от горните болести: сърцето няма благоразумие и мъдрост и не разбира. Пример са идолопоклонничество, алчността, сребролюбието. Знаеш, че тези неща не са ти нужни и въпреки това ги трупаш. Абе, чедо, имаш два-три милиона, стига, кога ще ги изхарчиш!? Спри се! Поне ги изяж, ако не друго, за какво ги събираш? А и вече си на сто години. Кога ще свариш да ги изядеш? Той обаче трупа ли трупа, не дава нито на децата си, нито на внучетата, на никого. Такива хора не могат да разберат, че човекът е ограничено същество.
Добре, вие сте млади, бъдещето е пред вас, миналото е по-малката част от живота ви, но ако човек остарее и стане на 50-60, тогава разбира, че миналото е повече, а бъдещето – по-малко. На 60 ти остават още 10. На 50 най-много още 20 години. Край, къде ще ходиш? Вие не сте го преживели, млади сте и аз на вашата възраст не можех да разбера какво означава това. Но знаете ли какво означава да станеш на възраст, когато миналото е по-голямата част от живота ти? Трагично е. Помня, че питах баба ми, която беше свята жена:
– Бабо, на колко години си?
- На 92.
- Сега ще умреш?
- Е, ще умра, сине, да останем вечно на земята ли?!
- Не те ли е страх, че ще умреш?
Тя беше свята жена и не се страхуваше. Но мен това ме ужасяваше. Казах си: Пресвета Богородице! Когато стана на 92 и разбера, че след 2-3 години няма да ме има и ще умра, какво ще правя?! Не можех да си го представя. Е, на млади години къде ти да мислиш дали ще умреш и кога ще умреш, имаш пред себе си следване, магистратура, докторантура, къщи, коли, дългове...
Ограничен си. С всеки изминат час, който часовникът отброява, правиш стъпка назад. Ти прави, каквото искаш. Сякаш си в един вагон, във влак, който се движи, но в даден момент ще извикат: Край! Слизайте!
Друга болест е липсата на прямота. В Писанието пише, че Бог се отвръща от човека, чието сърце не е прямо пред Него, т. е. когато човек живее сред страстите, той не е прям пред Бога, двоедушен е, да не кажа, че днес сме многодушни. Толкова сме раздробени, че много пъти и самите ние не знаем какво искаме. Виждате, колко бързо и леко човек променя мнението си; дори той самият не може да разбере, нито да проумее какво трябва да прави не само спрямо Бога, но и спрямо хората. Той губи връзката с другия човек. Това е резултат от греха, но и от съвременния начин на живот.
Прост пример е комуникацията. В миналото хората можело да са далеч един от друг, но полагали усилия да отидат да видят другия човек и когато се срещали, се радвали, прегръщали, целували се, плачели, стояли заедно цяла седмица, изпитвали радост. Днес хващаш телефон и говориш по кабела. Затворен си сам в една стая и говориш, смееш се, плачеш, усмихваш се. Наблюдавайте човек, който говори по телефон и вижте гримасите му – той страда по кабела, като се ядоса, удря телефона, а може и да го разцелува...
Но това беше преди десетилетие. А днес съвременната болест е компютърът. Знаете ли колко е трагично? Някои хора ми казват:Запознах се с една жена в Америка и всеки ден си говорим. И как си говорите? Чрез компютъра. Добре, говориш по компютъра и тя те чува?Не, пишем си. Добре, ти пишеш, тя пише ти, пак пишеш, пак ти пише – пред един монитор? О-о-о, говорим часове наред, имаме много здрава комуникация! Ама каква комуникация е това?! Сбъркана комуникация... идва ти да се побъркаш. Стоят постоянно пред монитора, пращат си електронни съобщения, а после се влюбват, без никога да са се виждали! Страшно е!
Човекът е заличен, човешката връзка е заличена. Купуваме неща, които се смятат за удобства, но накрая те съсипват живота ни, съсипват красотата на живота ни, който е толкова красив. Те го улесниха, но го разрушиха. Както казваше старецът Паисий едно е нематериалното (άϋλον), а друго e найлонът (νάϋλον). Сравнете естествената роза с изкуствената роза, която може да е червена, прекрасна на вид и цвят, може да я напръскаш, за да ухае, но не е естествена и е загубила своята красота. Както растенията от парниците – когато ги помиришеш, не миришат на нищо. Докато растението, което бива отглеждано по естествен начин, то има своята стойност. Естествената роза ухае, благоухае, има нещо, което й придава уникалност. Такъв е човекът, когато функционира в своето естествено пространство, заобиколен от естествени неща, които разкрасяват неговия живот.
Друг пример е възможността да пишем писма върху хартия, където е необходимо да чакаш дни наред докато пристигне писмото и получиш отговор. В миналото писмото идваше за 10-15 дена, за един месец, след това го четеш, препрочиташ го, хората пазеха старите писма. Те бяха нещо свещено. Това нещо се загуби. Знаете ли, че историята бе заличена благодарение на тези неща? Защото вече не пишем, а говорим по телефона, решаваме така проблемите си и писаната история не съществува. Не знам дали разбирате това, но на Света Гора в нашия манастира се съхранява кореспонденцията на манастира от 1600 г. Цели купчини писма. Старите монаси пазеха дори най-малкото писмо – от 1500 г. Една хартийка, върху която пише: „Отци, моля ви, изпратете ми пет оки свещи и три оки елей! С любов в Христос, монах Дометий”. Едно писъмце и монасите го пазеха. В тези писма бе цялата история. Например, някой отишъл в Солун и след това описал какво видял, какво чул, какви са новините… Всичко това престана през 1977 г., когато на Света Гора навлезе телефонът. Монасите вече се обаждат и казват: Ще ходя в Солун. Няма ги писмата, които в миналото са имали стойност, защото всяка дума в тях е означавала нещо. Днес с нашата скорост четем едно писмо, смачкваме го и го хвърляме. Дори не осъзнаваш какво става, защото не се изразяваш, пишеш служебно, не можеш да „напишеш” себе си, така да се каже. Това заличаване на мястото, на времето, на разстоянието заличава и много хубави неща от човека. Факт е, че това състояние влияе и върху духовния живот. Това, което казвам, не означава, че проповядвам да станем нецивилизовани и да се върнем към старите неща, но поне да ценим някои неща, които са толкова хубави в живота ни.
Друга болест е, когато човек е груб и недодялан. Сега ще ми кажеш: а това защо да е болест на сърцето? Защо Отците са гледали на това като на духовна болест? Защото това е липса на любов и оттук – на духовен живот. Ние може във всичко да сме прелюбезни, в нашите обноски, но тази любезност да е жестока и мъртва. Външно може да не знаем как да се държим в някой дом, какво трябва да правим или как да ядем с нож и вилица. Сетих се, че когато от Света Гора се върнах в Кипър, едно познато семейство ме покани на обяд и аз отидох, за да не ги обидя. Бяхме в много богата къща, където не знаех нито как се влиза, нито как се излиза, нито къде сядат, нито как започват да се хранят. Сложиха много ястия върху една маса и ни казаха да се наредим и да си сложим всеки каквото иска, но мен ме беше срам да го направя, да държа една чиния и да обикалям салона. За мен беше абсурд. Изчервих се от срам. Една любезна госпожа предложи да ми сложи от ястията. Тя ми сложи риба, тъй като на Света Гора не ядем месо. Тя ме усети, че не знам как да ям риба с вилица и нож. Чудех се с коя ръка да я взема, постоянно сменях ръцете, не можех да разбера как точно трябва да я ям. Тя деликатно ми каза:
- Отче, нека ти покажа как се яде рибата!
Аз й казах:
- Виж, на Света Гора цял живот ловим и ядем риба, но я ядем с ръце или най-много с вилицата и с помощта на парче хляб. Но как да се справя сега?
- Момент, ще ти покажа!
Върху рибата имаше сос. Но явно и тя не знаеше много добре, защото веднага щом се опита да нареже рибата, парчето хвръкна върху нея... Тя искаше да го изправи по средата, но го натисна и то й се изплъзна. След това тя ми каза:
- Отче, яж го както искаш! Няма проблем!
Тази външна любезност не е нещо особено. Въпросът е да се придобие вътрешно благородство. Ако сте виждали свети хора, ще видите колко са любезни, страшно любезни, няма нищо превзето в тях, живеят години наред в пустинята, пустиници, които никога не са излизали в света. Запознах се с пустинник, който 60 години на Света Гора не беше излизал в света. 40 години не бе виждал дете. Веднъж някой заведе своя петгодишен син. Той го гледаше един час и казваше: „Господи, помилуй! Малко дете! За първи път виждам дете след 40 години!”. Той гледаше ръцете му, краката му, главата му: „Колко малки ръчички, колко малки крачета!”, тъй като единственото дете, което бе виждал, е върху иконите: Христос, когото св. Богородица държи в ръце. Но тези хора, които би трябвало да са диви и груби, притежаваха такава нежност в поведението си и такова богатство на любов. Тяхната любов излъчваше святост, т. е. премахваше всяка следа от нечистота и всичко се кръщаваше в тяхното свято благородство.
Веднъж при един старец дойде младеж, който мразеше баща си и не го искаше. Старецът го попита:
- Защо го мразиш?
- Защото, докато майка ми е на легло, страда и може да умре, сестра ми има проблем с мъжа си, другият ми брат стана наркоман и осъмва по тротоарите, баща ми има любовница! По цял ден говори с нея, казва, че ще ходи да пазарува, а десет часа не се връща! Нервирах се и завчера му казах, че ще го изхвърля от дома! Какво да правя с този човек? Да го изгоня от къщата, която е моя?
Тогава старецът му каза:
- Виж, да ти кажа нещо. Мисля, че ще бъде жалко да го изхвърлиш, защото той, клетият, знаеш ли защо прави тези неща?
- Не.
- Съжалявам много за баща ти, но той прави така, не защото е лош човек, а защото има толкова много проблеми и е намерил временна утеха в това. Както някой, който има много проблеми и започва да пие, напива се, за да ги забрави. Той разбира, че прави зло, но не може да се освободи, терзае се и страда. Не е хубаво, че е прибягнал до това нещо, но е нужно да го разберем, за да можем да му помогнем. Мисля, че така трябва да погледнеш на баща си – с голямо състрадание. Ако му подадеш ръка, той ще се върне вкъщи.
Старецът му разви тази теория и накрая младежът, който беше изнервен и мразеше баща си, се укоряваше как толкова време досега не е успял да погледне с болка на баща си и да разбере, че той е правил това от отчаяние и безизходица.
Един руски монах на Света Гора постоянно се напиваше, падаше и другите монаси го прибираха от пътищата. И аз видях това. Миряните му се подиграваха, когато го виждаха пиян. Отидохме при стареца Паисий и го питахме:
- Какво ще стане с него? Той отива пред автобуса, с който идват поклонниците, пиян е, виждат го и казват: Ето ги, пияни монаси!
Аз също бях скандализиран от него.
Старецът Паисий каза:
- Виж, не се скандализирайте! Това старче е добър човек, но знаеш ли какво става? Понеже е стар и много му е студено, но няма дърва, за да се стопли, той отива и пие вино, за да се стопли, но от виното се напива. Гледай на него със състрадание.
Наистина беше така, както старецът казваше. Случи се да дойде в нашия манастир в последните дни от живота си, за да се грижим за него, бидейки вече стар. Той сам предвиди своята смърт. Сещам се, че беше събота, минах през килията му и той ми каза:
- В понеделник ще умра.
- В колко часа, дядо?
- В десет! – по византийско време, т. е. по време на вечернята, приблизително четири следобед.
Аз му казах:
- Добре.
Той ми каза:
- Да кажеш и на моя послушник, който живее в Иверския манастир, че и той ще умре в същия ден. Заедно ще си заминем! – каза той на своя развален гръцки.
- Какво да му кажа?! Да му се обадя по телефона и да му кажа: в понеделник ще умреш!?
- Не, бе! Да му кажеш да се приготви, да дойде да се простим, да го благословя и да си заминем!
Обадихме се на послушника му и казахме:
- Твоят старец ни каза, че в понеделник ще умрете!
Той беше румънец, също много простодушен. Рече ни:
- Добре, ще дойда да взема благословение!
Той дойде и те се разцелуваха.
- В колко ще умрем?
- В десет часа!
Мина събота, руският монах се изповяда в събота и в неделя се причасти. На обед минах и го попитах:
- Дядо, ще си заминеш ли?
Той отговори:
- Още не е десет часа!
Би камбаната за Вечерня и аз останах близо до него. Той беше на легло и душата му започна да излиза. Когато свърши вечернята, той отвори очите си и каза:
- Ето, света Богородица!
И веднага почина. Той видя св. Богородица пред себе си и тя прие душата му. Този човек, на когото другите се подиграваха...
Въпреки че другите гледаха по такъв начин на тези хора, те имаха толкова силна връзка с Бога, че можеха да предвидят дори собствената си смърт.
Казах това, за да ви покажа, че действието на Светия Дух в Църквата облагородява целия човек и той става съвършен, благороден, придобива правилни ориентири и всичко това дава конкретен плод. Затова четете Житията на светците, за да видите колко ценни хора са били те и с каква нежност, любов и сила са побеждавали дребнавостите в живота. Първо са превъзмогвали себе си, изцелявали са се с благодатта на Светия Дух от всички духовни болести, които са имали, а след това ставали съвършени хора – такива, каквито Бог ги създал!
Превод: Константин Константинов
