Ноември 25, 2014 in Беседи, Във фокус

Автор : митр. Атанасий Лимасолски

Развод

- В нашия живот има толкова много скърби и болка. Огромно число семейства в Русия са или разведени или са на границата на развода. Защо е така?

- Мъчно ми е да чуя, че в Русия има такъв проблем. Той стои много сериозно и пред нас. Разводът е разрушителен, защото удря върху семейството, което ражда нови хора, които са бъдещето на нашата земя, на Родината, на Църквата и човечеството като цяло. При нас в Кипър, в Лимасол например, на 900 зарегистрирани брака за година се падат 400 развода, а за целия остров съотношението е 1400 развода на 5000 църковни брака.

Съществуват много причини. Аз не знам как стоят нещата в Русия. Но при нас виждам огромен проблем в това, че хората не умеят да общуват един с друг. Не са се научили на изкуството на общуването. Въпреки, че ние в нашата традиция и история сме владеели това изкуство. Но за последните векове го загубихме.

- Но, когато хората се женят, на тях им се струва, че те общуват прекрасно и се разбират един другиго с половин дума. Не е ли така?

- Общуват, или им се струва, че общуват? Когато се женят общуват по-скоро на телесно, емоционално равнище. Да общуват истински, със сърцето, не умеят. Естествено, те се обичат взаимно, когато се женят. Естествено, когато се женят, те не искат да се разделят. Никой, тръгвайки да се жени, не казва, че се готви в последствие да се разведе.

Защо се развеждат? Защото след известно време единият се потапя в своята работа, другият в неговата и нямат време да поговорят един с друг. А и не умеят. Когато се срещнат се карат. Техните събеседници са телевизорът, интернетът, мобилният телефон. Не общуват помежду си. Единият се опитва да каже нещо, но другият не го слуша, защото е концентиран върху своето.

Коренът на проблема е, че днес хората не умеят да слушат, могат единствено да говорят сами. Хората са изгубили изкуството да слушат.

- Това може ли да се поправи?

- Да, все пак ние сме хора, не сме животни: ние можем да се изменим. Макар че и животното е способно да се променя. Човекът е свободен, той е образ Божий. Човек може да се измени, но за да се измени, той преди всичко трябва да осъзнае, че това, че не може да общува е разрушително. Тогава ще започне да се учи да общува.

Смъртта на близък

- Когато преждевременно умира дете, на бащата и майката им се струва, че животът е спрял. Не може да не попитаме Бога: защо това се случи с мен? Как да преживеем смъртта на близък човек?

- Бог не желае смъртта на човека. Причината за смъртта не е Бог. Не трябва хората да свързват смъртта с Бога. Защото ако кажете на майка, чието дете е загинало, че така е било угодно Богу, то душата на тази майка ще възстане против Бога. Тя ще каже: защо Бог е поискал смъртта на моето дете!

Ако ние кажем, че Господ обича детето й и затова Го е взел при Себе Си, тя ще излезе вън от себе си: „Ами защо той не обича твоя син така, както моя, и не го вземе при Себе Си?” И що за „любов” е това, която е лишила детето ми от живот, и от него на асфалта са останали хиляди парчета? Нима наричаш това любов?!

Затова трябва да обясним, че Бог не желае смъртта. Той не е създавал човека за смърт. Смъртта е реалност, която е влязла в живота на човека след грехопадението и чрез него. Бог не иска ние да умираме, но след това смъртта е станала даденост. И Христос е умрял, и светците са умирали, и Богородица е умряла.

Какво отговоря Господ на смъртта? Този факт на смъртта, крайно болезнен, горчив, с помощта на силата, търпението, молитвата, вярата, Църквата, Той претворява от горчив в сладък, от мрачен в светъл. Бог помага да преживеем смъртта. Господ е винаги до нас в тази ситуация.

- Как е възможно да имаме връзка със скъпите ни близки?

- За това, преди всичко, е нужно да вярваме във възкресението. В това, че душата на нашето дете не е умряла. Тялото му е умряло – да, но не и душата. Душата пребивава там, където са и другите души. Христос ще възкреси всички умрели: и нашето дете и нашата майка и нашия мъж, всички ще възкреси. Смъртта причинява непоносима болка, но това е преходно събитие. Затова с вяра ние можем да преживеем мъката на смъртта и да общуваме с нашето дете чрез молитвата. Когато се молим за починалото дете, неговата душа чувства молитвата ни и се моли за нас. А ако това е човек, който има дръзновение пред Бога, праведен човек, тогава неговата молитва стига до нас и ни помага.

Тежка болест

- „Поставиха ми диагноза рак. Не зная как да живея с това по нататък” – ми каза приятелка. Как да живее човек с диагноза, обричаща го на тежка болест?

- Аз мисля, че в такива сложни ситуации, преди всичко, не трябва да успокояваме човека и да му казваме: „А, нищо страшно, не се бой”. Да, действително това е много сериозно. Не си струва да го обнадеждаваме с чудеса и да казваме че ще стане чудо, защото, като правило, чудеса не стават.

Чудото е изключителен случай. Затова трябва да се каже: да, ти си права, това е страшна диагноза. И всеки от нас на твое място би бил страшно огорчен, но ти трябва сама да си помогнеш с молитва, надежда на Бога, със своята вяра в това, че Бог е редом. Тогава ще можеш да посрещнеш болестта спокойно и да предоставиш себе си и своето тяло и своята душа в Божиите ръце, да кажеш: „Във всичко да е Божията воля”.

- Лесно е да се каже!.. Може би е по-добре да се премълчи? Няма ли да прозвучат думите ми лицемерно, ако аз сама не страдам?

- Да, лесно е да се каже. Но никой не знае, какво ще се случи утре с нас. И никой не знае, може да изляза на улицата и да ме блъсне кола. Да, не всички умират от рак, но с всеки във всеки един момент може нещо да се случи. Може да седя тук, в креслото, и да ме удари инфаркт. Мога да летя в самолет, който да се разбие. Никой не знае, как ще умре.

Ние трябва да застанем на мястото на страдащия човек. И нищо друго не можем да му кажем. Ако не го посъветваме да се предаде на Божията воля, той ще се отчае. Считам, че сме длъжни да му помогнем да придобие това доверие към Божията любов и да приеме всичко, което Господ допусне в живота с мир в сърцето.

Главните думи в тази ситуация са упованието в Бога и молитвата. Да кажем на такъв човек: моли се, не падай духом, Бог постоянно е с теб и никога няма да те остави. Когато човек страда, Господ винаги е до него.

Наркотиците

- „Нашето дете се е свързало с наркомани. Това е край на всичко…”

- В Кипър ние много се занимаваме с наркотиците и даже създадохме специална община. Наркотиците са огромен проблем. Младите хора у нас посягат към наркотиците не защото някой им е предложил да пробват, а защото самите те имат онтологични проблеми, проблеми на битието, проблеми в семейството, (не искам да кажа че ако в семейството има проблеми, то младия човек непременно ще започне да взема наркотици).

Трудността се крие в това, че когато детето само не иска да разбере че ”с мен се е случила беда, аз съм болен, аз трябва да бягам от наркотиците” никой не може да му помогне. Той сам трябва да вземе участие в това. Не е достатъчно родителите да разберат, всички разбират много бързо. Нужно е детето да разбера, а то, като правило, казва: „при мен всичко е наред, когато искам сам ще ги спра. Не съм наркоман”. Ако детето поиска, има множество методи и научни и духовни да се реши проблема. Ако не поиска, единственото, което можем да направим, е да се молим усърдно за него, да го обграждаме с любов и да се държим правилно с него.

От книгата „Откритото сърце на Църквата”

Ако човек е стигнал до там, че е паднал в зависимост от тези вещества, значи, той е изпитал ада на самотата. Причината е недостатък на общение, невъзможност за общуване с другия човек. А освен това, още и че в живота му липсват основни неща, които ни съставят: баща, майка, братя и сестри, семейство, Бог – Небесният Отец на човека. Той не знае за Царството Божие, за тази велика действителност, пред която всички наши трудности са нищо.

Трябва да си зададем въпроса: къде е истинската причина за катастрофата на тези деца? Човек не се ражда наркоман. Но ако и обществото, и Църквата, всички без изключения търпят това положение, което довежда детето до наркотиците или даже съдействат за това, тогава ние по-скоро ще видим в него жертва, а вината ще е наша. Необходимо е да разберем, че проблемът на наркотиците не е в наркоманите, а в самите нас. Ние сме дървото, което дава тези плодове. Когато отглеждаме човека и го разочароваме с нашето безучастие или с това как участваме в живота му – какво да очакваме от него?

Така ние ги склоняваме към приемането на наркотици! Защото ние сме направили всичко за това, да лишим тези деца от смисъла на живота, да ги откъснем от неговото естествено течение, от отеческото предание, от тяхната връзка с Небесния Отец – Бога…

Ние не се борим с някакви пороци, с нечия лоша привичка, а за самия човек. За да вкуси той от сладостта на свободата, за която е създаден от Бога. На хората им липсва Христос: Той е алфата и омегата на нашето същество. Децата, и самите ние, бягаме незнайно къде и така ставаме роби на вещите. Но, в същност, на нас винаги ни е нужно само едно- нашия Христос, нашия мир, нашата свобода. Младежите търсят не където трябва, но ние знаем от опита, че когато тези деца намерят мир, Христос, тогава действително ще открият себе си и ще осъзнаят величието на своето съществуване.”

Загуба на вярата

- „20 гoдини ходих в храма”  – сподели с мен мой приятел – изкарвах в църквата цели дни, а сега не ми се ходи там. Въобще не изпитвам потребност от Църква и сам не разбирам, какво се е променило в мен!”

- Това означава, че е било положена погрешна основа на вярата. Защото, когато човек има правилна вяра от самото начало, той я развива и поддържа. Но Христос в Евангелието, в притчата за сеяча, дава пример за това, как семето е паднало на място, където имало малко почва, то дало малък плод, и когато излязло слънцето го изгорило. Това е казано за хората, които приемат вярата, пускат цветче, но когато дойдат изпитанията, те не издържат и биват изгорени.

Защо? Защото си мислят, че щом са с Бога, то при тях всичко ще е наред: „работата ми ще е наред, здравето ми, децата, семейството”. Но Христос не ни е казал това. Христос не е магьосник. Той ни е казал да се обичаме и че в живота ще срещнем много скърби. Но от тези скърби трябва да извлечем духовна полза, и Сам Христос обръща скърбите в благословение. В скърбите е причината за Царството Божие.

Ние имаме връзка с Христос и Църквата не затова, да си изкараме добре времето на живота, това е погрешно възприятие. Това е състоянието на наемник, както казват светите отци, т. е. ние казваме на Христос – аз Ти давам покаяние, молитва, свещи, пост, милостиня, но и Ти ми даваш здраве, пари, семейство, жена, деца. Ако ти дам всичко това, а Ти в замяна не ми дадеш нищо, ще се скараме. Това е като дете, което иска пари от баща си с думите: „Ако не ми дадеш пари, аз няма да те обичам”. Разбирате, че това не е много добро дете… А ние почти всички сме такива. Това създава проблеми. Това е микроб, който предизвиква температура и разстройване на здравето.

Основата на вярата е да сме деца Божии. Да Го обичаме и да правим това, не защото се боим от Бога, или защото чакаме от Него заплата, а защото обичаме Бога.

Част от интервю на Александра Никифорова

източник: правмир. ру