Постинг
15.12.2013 07:22 -
Проповед за богатствата на Бога и нашите червени конци
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 647 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.12.2013 07:26
Прочетен: 647 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 15.12.2013 07:26
Проповед за богатствата на Бога и нашите червени конци
Написано от свещ. Владимир Дойчев
Събота, 14 Декември 2013 16:48
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=710:2013-12-14-14-57-40&catid=47:propovedi&Itemid=142
11 Неделя подир Неделя след Въздвижение (Лука 14:16-24)
Тъкмо бях прочел молитва на една възрастна жена за някаква нейна нужда, когато до мен се приближи симпатичен млад човек. Като казвам млад, имам предвид на моята възраст. Знаете, човек трудно си признава, че остарява. Очевидно все още се мисля за млад. Както и да е. От вида на човека реших, че ще ме пита нещо… Е, не знам какво нещо, но във всеки случай нещо важно. Не и това, което каза. Приближи се колкото се може по-близо до мен и някак съзаклятнически попита: „Отче, имате ли конци? Ама от онези хубавите, червените…” Направо ме обезоръжи. Беше толкова неочаквано в средата на храма да ме попитат такова нещо, че едва измрънках: „Абе, брат, тука да не е кинкалерия…”
Разбира се, в тази случка няма нищо извънредно. Имал съм къде-къде по-шокиращи истории от нея. Всеки свещеник ги има. Красноречива е обаче нейната абсурдност. Сетих се за това, като седнах да пиша проповед върху неделното Евангелско четиво. То е за притчата, която Господ Иисус Христос разказва за богатия човек и неговата трапеза. Той поканил приятелите си на вечеря, но всеки от тях си намерил извинение, за да не дойде. И тогава богаташът събрал бедните и хромите от улиците и поканил тях на трапезата си. И даже останало още място.
Богаташът е Господ, Който ни кани на трапезата Си, а ние…
Разбирате ли сега абсурдността на онова, което ми се случи. Храмът е място, където човек може да получи Божията благодат. В него се преподават истинните Тяло и Кръв Христови. В храма човек може да намери опрощение на греховете си и реално да започне живота си на чисто. По думите на Самия Господ, храмът е Негов дом, място за разговор с Него (Лука 19:46). Молитвата е много специално нещо, защото никой не може да ти бъде близък така, както ти е близък Бог. Вместо това обаче, някой търси в храма конци. Разчита на конците да го опазят и да му помогнат. Суеверие, ще кажете и ще подминете темата. А на мен това обяснение ми се вижда лековато. Нещо като: „Благодаря ти Господи, че не съм като този митар” (Лука 18:11). Магията на конеца се състои в това, че той не изисква нищо от тебе. Не очаква от теб да се промениш. Връзваш го и чакаш нещата да се случат. Самонавиваш се, че ще се случат. Не сме такива ли? Такива сме.
Всеки от нас си има своите си конци. Знае, че те няма да му помогнат, но не може да се раздели с тях. Прекалено силно се е самонавил. В притчата приятелите на богаташа взели да се оправдават – един, че си купил нива, друг – волове, трети се оженил… За какво си говорят днес хората, които не вярват в Бога или пък вярват в конците? Ами за обичайните неща – коли, пари, телефони, имоти, жени… А ние, вярващите, за какво си говорим? Когато някой влезе в един офис, в едно кафене, в една учебна зала, разбира ли кои са християни и кои не? Или чува все същите теми. Все същите мераци и амбиции – коли, пари, телефони, имоти, жени…
Бог ни кани на трапезата Си. И ни предлага от Своята храна. Не е изпратил слуга, за да ни повика, както направил богаташът от притчата. Изпрати Единородния Си Син, Който ни повика до смърт. Разпъна Се и Се погреба за нас. И Възкръсна, като по този начин реши основния ни проблем. Коя е Неговата храна ли? „Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил” (Йоан 4:34). Това е пресладката трапеза, на която сме повикани. Да вкусим още сега, в този живот, сладостта на Божествения живот, на свободата в Христа. Светиите именно затова са били щастливи, защото са победили падналата си воля и са я насочили така, че тя да е в унисон с Божествената. Дотолкова, че апостол Павел казва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Той е истински човек, у когото Царството Божие е вътре в сърцето му. Още тук, на земята, защото Царството Божие е там, където е Бог. И естествено това състояние продължава и във вечността. В безкрайната Господня радост на Неговата трапеза.
Не ме разбирайте погрешно. Не обвинявам никого за обикновените битови разговори, които водим всички ние. А проблемът е в това, че ние знаем кои неща ни отделят от Господа. Знаем защо ни отделят. И въпреки всичко ги предпочитаме пред това да изпълним волята на Господа. Също като онзи човек с конеца. И това не е защото предпочитаме колите, парите, телефоните, имотите, жените повече от Царството Божие. Дори децата знаят, че в Царството Божие има повече от това, което има на земята. Но все пак почти винаги предпочитаме колите пред Царството Божие, парите пред Царството Божие, телефоните пред Царството Божие, имотите пред Царството Божие, жените пред Царството Божие, грехът пред Царството Божие. Също както онзи човек предпочиташе конците пред Божествената Евхаристия или пред Тайнството Покаяние. Въпросът не е в стойността на материалните неща, а в стойността на егоизма ни. Не е въпросът във воловете или нивата, а в това, че предпочитам моите волове пред приятеля, моята нива пред богаташа. Предпочитам ги, защото са мои! Предпочитам моите си неща пред каквото и да било друго! Проблемът е, че Бог е друг, а аз обичам мен си!
Христос съобщава волята на Оногова, Който Го е пратил. Казва ни коя е храната, която още тук, на тази земя, може да ни услади, а във вечния живот да ни направи блажени завинаги. Това е да възлюбим Бога от цялото си сърце и ближния като себе си. В тези две заповеди се събира целият закон. На Кръстната любов, с която Бог ни е възлюбил, трябва да отговорим също с любов. Храната, която богатият и всебогат Бог ни предлага е несмилаема за този, който изпитва самолюбие и не може да се откаже от него. Въпреки, че той е призован на вечерята, няма как да дойде. Това е истинска трагедия. Трагедията на вечно гладното самолюбие. И тук на земята, и там във вечността!
Трябва да се научим да виждаме другите. Кои други ли? Бога и ближните. Онова, което Бог е направил за нас. Онова, което ближните ни искат и чувстват, от което се страхуват и на което се надяват. Това е първата крачка към Божията вечеря. Дотогава, докато любовта изпълни сърцето. Докато сладостта на любовта влезе вътре в теб и подобно на огън започне да изгаря всичко, което й пречи. Преподобният Порфирий Кавсокалевит казва, че това прилича на някаква Божествена лудост, в която човек започва да ненавижда всичко, което го отделя от любимия Бог. И тогава всичко отива на мястото си – воловете в обора, нивите по местата си и т.н. Колите стават просто средство за транспорт. Парите стават възможност да нахраниш семейството си и помагаш на ближните си. Телефоните стават просто джунджурии, с които да чуеш гласа не детето си. Имотите стават дом. Жените стават другата половина от домашната църква. Всички те вече не са цел на живота, а възможност за богослужение. Мост, по който да изтичаш по-бързо до любимия. В любовта няма място за гордост. Гордостта подобно на планина те отделя от лицето на Въжделения.
В притчата се казва още, че богаташът извикал на трапезата хромите и бедните. Иска ми се да кажа, че това сме ние. За да може човек да обича, е нужен смирен помисъл. При нас е дошъл лично богатият Христос и казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Този, Който има всичко, чука на вратите на нас, които нямаме нищо, защото иска да вечеря с нас. Не вярвате ли? Ще ви разкажа.
В началото на 90-те години на миналия век започна моето въцърковяване. По онова време манията ми по литературната класика започваше да угасва. Измъчваше ме един въпрос: Защо да чета? И най-великите световни автори ми казваха почти винаги неща, които знам. Наистина, правеха го виртуозно, но единственият ефект беше да потвърждават болките и страховете ми по екзистенциалните въпроси, които си задавах. Разбира се, съществуваше възможността аз самият да започна да пиша, но това само задълбочаваше проблемите. Аз разбирах, че нямам нищо. Че в духовен план съм абсолютен сиромах. И че ако нещата продължават така, ме заплашва възможността да се превърна в духовно хром. Както е станало с не един и двама души. Пък били те и световни класици. Тогава Христос по много и различни начини почука на вратата ми. Ето един от тях. Минавах покрай един книжен пазар и видях том от съчиненията на свети Ефрем Сирин. Струваше 10 лева. Аз имах в джоба си точно 10 лева. Нито повече, нито по-малко. Досвидя ми се. Тия 10 лева не бяха много, но не бяха и малко пари. Поне за мен. Тогава продавачът, очевидно добър търговец, ме върна към сергията и ми показа една известна по това време току-що излязла светска книга. И ми каза: „Виж тая глупост струва 40 лева, а свети Ефрем Сирин само 10”. Това ме убеди да си я купя. После прочетох една от проповедите на свети Ефрем. На същия този Ефрем, който толкова обичал Бога и така се каел за греховете си, че за него свети Григорий Нисийски казва: „За Ефрем да плаче беше същото, което за другите да дишат”. Тогава разбрах, че не само не бива да прекратявам четенето, както си мислех по-рано. Разбрах, че все още не съм започнал да чета. Така ми се откри морето, океанът, безкрайността на общуването с Бога. На мен, сиромаха… Бог ме изтръгна от мрежите на житейското отчаяние. Отворих вратата много плахо. Дори не знам аз ли съм я отворил или светиите я отвориха. И ето ме сега – вечерящ с Бога. И Той с Мене. Вдигам Евангелието и казвам: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух…” После ям Тялото и пия Кръвта Христови. И въпреки, че си останах все такъв лишен от добродетели сиромах, говоря за сладостта на храната Христова, която е изпълнението на волята на Оногова, Който Го е пратил.
Мисълта ми е, че егоизмът винаги води до отчаяние. А общението с Бога до щастие. Нашият егоизъм, който изглежда толкова значим, е просто един конец. Червен конец, който ни препъва. А уж сме големи хора… Просто не бива да се вземаме толкова насериозно. Сериозна е волята на Бога, Неговото Царство и делото на нашето изкупление. Но ние сме просто едни сиромаси. Ако успеем да се примирим с тази толкова обикновена мисъл, с тази толкова очевидна истина, ще се превърнем в хора, които участват в най-богатото празненство. „Блажени са поканените на сватбената вечеря на Агнеца…Тия са истински думи Божии” (Откр. 19:9).
жжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж
П О К А Н А
"Тогава Ангелът ми каза:
- Напиши : Блажени са поканените
на сватбената вечеря на Агнеца." Каза ми още :
- Тия са истински думи Божии."
Из Откровението на Йоана 19 : 9
Поканвам ви на сватбена вечеря!
Прииждайте, прииждайте чеда!
Каквито и да сте били до вчера,
ще станете блестящи стъкълца.
Сватбарските си дрехи облечете
от вяра и надежда, и любов!
Смирение да украси лицето!
Сърцето да забави тласък нов !
Блаженство сватбено сега витае.
Забравят се неволи, грижи, смут.
Тук хлябът Господен така ухае
и вкусен е като след тежък труд.
Неземна музика разлива се богато.
Тържествено невидим между нас
минава Младоженикът и свято
потръпват тяло, дух, душа в екстаз.
Пирувайте, поканени от Бога,
че днеска е Спасителния ден.
Заетите със себе си немогат
и да въздъхнат от суетен плен.
Но ние сме свободни като ято
под тихата закрила на Христос
и всичкото добро в едно е слято,
летим над дяволския злобен крос.
Блажени са призваните, блажени,
поканата приели като дар,
по благодат от Господа спасени,
от най - великия и чуден Цар!
Забележка : Младоженецът е Господ Иисус Христос, а младоженката
е Неговата църква, т.е. верните християни, независимо откъде са те,
които светят с отразената Господна светлина.
ЕСТИР
Написано от свещ. Владимир Дойчев
Събота, 14 Декември 2013 16:48
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=710:2013-12-14-14-57-40&catid=47:propovedi&Itemid=142
11 Неделя подир Неделя след Въздвижение (Лука 14:16-24)
Тъкмо бях прочел молитва на една възрастна жена за някаква нейна нужда, когато до мен се приближи симпатичен млад човек. Като казвам млад, имам предвид на моята възраст. Знаете, човек трудно си признава, че остарява. Очевидно все още се мисля за млад. Както и да е. От вида на човека реших, че ще ме пита нещо… Е, не знам какво нещо, но във всеки случай нещо важно. Не и това, което каза. Приближи се колкото се може по-близо до мен и някак съзаклятнически попита: „Отче, имате ли конци? Ама от онези хубавите, червените…” Направо ме обезоръжи. Беше толкова неочаквано в средата на храма да ме попитат такова нещо, че едва измрънках: „Абе, брат, тука да не е кинкалерия…”
Разбира се, в тази случка няма нищо извънредно. Имал съм къде-къде по-шокиращи истории от нея. Всеки свещеник ги има. Красноречива е обаче нейната абсурдност. Сетих се за това, като седнах да пиша проповед върху неделното Евангелско четиво. То е за притчата, която Господ Иисус Христос разказва за богатия човек и неговата трапеза. Той поканил приятелите си на вечеря, но всеки от тях си намерил извинение, за да не дойде. И тогава богаташът събрал бедните и хромите от улиците и поканил тях на трапезата си. И даже останало още място.
Богаташът е Господ, Който ни кани на трапезата Си, а ние…
Разбирате ли сега абсурдността на онова, което ми се случи. Храмът е място, където човек може да получи Божията благодат. В него се преподават истинните Тяло и Кръв Христови. В храма човек може да намери опрощение на греховете си и реално да започне живота си на чисто. По думите на Самия Господ, храмът е Негов дом, място за разговор с Него (Лука 19:46). Молитвата е много специално нещо, защото никой не може да ти бъде близък така, както ти е близък Бог. Вместо това обаче, някой търси в храма конци. Разчита на конците да го опазят и да му помогнат. Суеверие, ще кажете и ще подминете темата. А на мен това обяснение ми се вижда лековато. Нещо като: „Благодаря ти Господи, че не съм като този митар” (Лука 18:11). Магията на конеца се състои в това, че той не изисква нищо от тебе. Не очаква от теб да се промениш. Връзваш го и чакаш нещата да се случат. Самонавиваш се, че ще се случат. Не сме такива ли? Такива сме.
Всеки от нас си има своите си конци. Знае, че те няма да му помогнат, но не може да се раздели с тях. Прекалено силно се е самонавил. В притчата приятелите на богаташа взели да се оправдават – един, че си купил нива, друг – волове, трети се оженил… За какво си говорят днес хората, които не вярват в Бога или пък вярват в конците? Ами за обичайните неща – коли, пари, телефони, имоти, жени… А ние, вярващите, за какво си говорим? Когато някой влезе в един офис, в едно кафене, в една учебна зала, разбира ли кои са християни и кои не? Или чува все същите теми. Все същите мераци и амбиции – коли, пари, телефони, имоти, жени…
Бог ни кани на трапезата Си. И ни предлага от Своята храна. Не е изпратил слуга, за да ни повика, както направил богаташът от притчата. Изпрати Единородния Си Син, Който ни повика до смърт. Разпъна Се и Се погреба за нас. И Възкръсна, като по този начин реши основния ни проблем. Коя е Неговата храна ли? „Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил” (Йоан 4:34). Това е пресладката трапеза, на която сме повикани. Да вкусим още сега, в този живот, сладостта на Божествения живот, на свободата в Христа. Светиите именно затова са били щастливи, защото са победили падналата си воля и са я насочили така, че тя да е в унисон с Божествената. Дотолкова, че апостол Павел казва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Той е истински човек, у когото Царството Божие е вътре в сърцето му. Още тук, на земята, защото Царството Божие е там, където е Бог. И естествено това състояние продължава и във вечността. В безкрайната Господня радост на Неговата трапеза.
Не ме разбирайте погрешно. Не обвинявам никого за обикновените битови разговори, които водим всички ние. А проблемът е в това, че ние знаем кои неща ни отделят от Господа. Знаем защо ни отделят. И въпреки всичко ги предпочитаме пред това да изпълним волята на Господа. Също като онзи човек с конеца. И това не е защото предпочитаме колите, парите, телефоните, имотите, жените повече от Царството Божие. Дори децата знаят, че в Царството Божие има повече от това, което има на земята. Но все пак почти винаги предпочитаме колите пред Царството Божие, парите пред Царството Божие, телефоните пред Царството Божие, имотите пред Царството Божие, жените пред Царството Божие, грехът пред Царството Божие. Също както онзи човек предпочиташе конците пред Божествената Евхаристия или пред Тайнството Покаяние. Въпросът не е в стойността на материалните неща, а в стойността на егоизма ни. Не е въпросът във воловете или нивата, а в това, че предпочитам моите волове пред приятеля, моята нива пред богаташа. Предпочитам ги, защото са мои! Предпочитам моите си неща пред каквото и да било друго! Проблемът е, че Бог е друг, а аз обичам мен си!
Христос съобщава волята на Оногова, Който Го е пратил. Казва ни коя е храната, която още тук, на тази земя, може да ни услади, а във вечния живот да ни направи блажени завинаги. Това е да възлюбим Бога от цялото си сърце и ближния като себе си. В тези две заповеди се събира целият закон. На Кръстната любов, с която Бог ни е възлюбил, трябва да отговорим също с любов. Храната, която богатият и всебогат Бог ни предлага е несмилаема за този, който изпитва самолюбие и не може да се откаже от него. Въпреки, че той е призован на вечерята, няма как да дойде. Това е истинска трагедия. Трагедията на вечно гладното самолюбие. И тук на земята, и там във вечността!
Трябва да се научим да виждаме другите. Кои други ли? Бога и ближните. Онова, което Бог е направил за нас. Онова, което ближните ни искат и чувстват, от което се страхуват и на което се надяват. Това е първата крачка към Божията вечеря. Дотогава, докато любовта изпълни сърцето. Докато сладостта на любовта влезе вътре в теб и подобно на огън започне да изгаря всичко, което й пречи. Преподобният Порфирий Кавсокалевит казва, че това прилича на някаква Божествена лудост, в която човек започва да ненавижда всичко, което го отделя от любимия Бог. И тогава всичко отива на мястото си – воловете в обора, нивите по местата си и т.н. Колите стават просто средство за транспорт. Парите стават възможност да нахраниш семейството си и помагаш на ближните си. Телефоните стават просто джунджурии, с които да чуеш гласа не детето си. Имотите стават дом. Жените стават другата половина от домашната църква. Всички те вече не са цел на живота, а възможност за богослужение. Мост, по който да изтичаш по-бързо до любимия. В любовта няма място за гордост. Гордостта подобно на планина те отделя от лицето на Въжделения.
В притчата се казва още, че богаташът извикал на трапезата хромите и бедните. Иска ми се да кажа, че това сме ние. За да може човек да обича, е нужен смирен помисъл. При нас е дошъл лично богатият Христос и казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Този, Който има всичко, чука на вратите на нас, които нямаме нищо, защото иска да вечеря с нас. Не вярвате ли? Ще ви разкажа.
В началото на 90-те години на миналия век започна моето въцърковяване. По онова време манията ми по литературната класика започваше да угасва. Измъчваше ме един въпрос: Защо да чета? И най-великите световни автори ми казваха почти винаги неща, които знам. Наистина, правеха го виртуозно, но единственият ефект беше да потвърждават болките и страховете ми по екзистенциалните въпроси, които си задавах. Разбира се, съществуваше възможността аз самият да започна да пиша, но това само задълбочаваше проблемите. Аз разбирах, че нямам нищо. Че в духовен план съм абсолютен сиромах. И че ако нещата продължават така, ме заплашва възможността да се превърна в духовно хром. Както е станало с не един и двама души. Пък били те и световни класици. Тогава Христос по много и различни начини почука на вратата ми. Ето един от тях. Минавах покрай един книжен пазар и видях том от съчиненията на свети Ефрем Сирин. Струваше 10 лева. Аз имах в джоба си точно 10 лева. Нито повече, нито по-малко. Досвидя ми се. Тия 10 лева не бяха много, но не бяха и малко пари. Поне за мен. Тогава продавачът, очевидно добър търговец, ме върна към сергията и ми показа една известна по това време току-що излязла светска книга. И ми каза: „Виж тая глупост струва 40 лева, а свети Ефрем Сирин само 10”. Това ме убеди да си я купя. После прочетох една от проповедите на свети Ефрем. На същия този Ефрем, който толкова обичал Бога и така се каел за греховете си, че за него свети Григорий Нисийски казва: „За Ефрем да плаче беше същото, което за другите да дишат”. Тогава разбрах, че не само не бива да прекратявам четенето, както си мислех по-рано. Разбрах, че все още не съм започнал да чета. Така ми се откри морето, океанът, безкрайността на общуването с Бога. На мен, сиромаха… Бог ме изтръгна от мрежите на житейското отчаяние. Отворих вратата много плахо. Дори не знам аз ли съм я отворил или светиите я отвориха. И ето ме сега – вечерящ с Бога. И Той с Мене. Вдигам Евангелието и казвам: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух…” После ям Тялото и пия Кръвта Христови. И въпреки, че си останах все такъв лишен от добродетели сиромах, говоря за сладостта на храната Христова, която е изпълнението на волята на Оногова, Който Го е пратил.
Мисълта ми е, че егоизмът винаги води до отчаяние. А общението с Бога до щастие. Нашият егоизъм, който изглежда толкова значим, е просто един конец. Червен конец, който ни препъва. А уж сме големи хора… Просто не бива да се вземаме толкова насериозно. Сериозна е волята на Бога, Неговото Царство и делото на нашето изкупление. Но ние сме просто едни сиромаси. Ако успеем да се примирим с тази толкова обикновена мисъл, с тази толкова очевидна истина, ще се превърнем в хора, които участват в най-богатото празненство. „Блажени са поканените на сватбената вечеря на Агнеца…Тия са истински думи Божии” (Откр. 19:9).
жжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж
П О К А Н А
"Тогава Ангелът ми каза:
- Напиши : Блажени са поканените
на сватбената вечеря на Агнеца." Каза ми още :
- Тия са истински думи Божии."
Из Откровението на Йоана 19 : 9
Поканвам ви на сватбена вечеря!
Прииждайте, прииждайте чеда!
Каквито и да сте били до вчера,
ще станете блестящи стъкълца.
Сватбарските си дрехи облечете
от вяра и надежда, и любов!
Смирение да украси лицето!
Сърцето да забави тласък нов !
Блаженство сватбено сега витае.
Забравят се неволи, грижи, смут.
Тук хлябът Господен така ухае
и вкусен е като след тежък труд.
Неземна музика разлива се богато.
Тържествено невидим между нас
минава Младоженикът и свято
потръпват тяло, дух, душа в екстаз.
Пирувайте, поканени от Бога,
че днеска е Спасителния ден.
Заетите със себе си немогат
и да въздъхнат от суетен плен.
Но ние сме свободни като ято
под тихата закрила на Христос
и всичкото добро в едно е слято,
летим над дяволския злобен крос.
Блажени са призваните, блажени,
поканата приели като дар,
по благодат от Господа спасени,
от най - великия и чуден Цар!
Забележка : Младоженецът е Господ Иисус Христос, а младоженката
е Неговата църква, т.е. верните християни, независимо откъде са те,
които светят с отразената Господна светлина.
ЕСТИР
Безумието на “цивилизована” Европа 06.06...
Най-големите геноциди в човешката истори...
Толерасти срещу ислямисти 1:1
Най-големите геноциди в човешката истори...
Толерасти срещу ислямисти 1:1
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
