Постинг
29.11.2013 07:10 -
За стратегиите на сектите и аргументите на православните
За стратегиите на сектите и аргументите на православните
27.11.13 | Прот. Максим Козлов
http://www.pravoslavie.bg/Анализи/За-стратегиите-на-сектите-и-аргументите-на-православните
В своята пастирска практика не се сблъсквам толкова често със сектанти, колкото би могло да се очаква на пръв поглед. Мисля, че това е важно да се отбележи, тъй като шумът, който се вдига от сектите, понякога създава впечатлението, че те уж са много. Може би не са и малко, но едва ли са чак толкова, че поне веднъж в седмицата да идват техни жертви.
През 90-те години на миналия век в Московския държавен университет най-активно действаха последователите на обществото на Кришна-съзнание. А в началото на години се активизира сектата „Църква на Христос". Със свидетелите на Йехова и мормоните се случваше да се срещам само на публичните лекции в Политехническия музей и в Дома на журналиста. Като правило, там йеховистите веднага биха могли да се „преброят" чрез въпросите с явен антитринитарен подтекст.
Особености в поведението на сектантите
От своя опит в общуването с адепти на сектите мога да кажа, че от една страна, те са твърдо убедени в „изключителното" притежаване на истината и „технологията" на спасението, а от друга, проявяват упорито нежелание да се наричат с истинското си име. Тоест сектантите се опитват да привлекат адепти, като не наричат себе си такива, каквито са в действителност, въпреки че са регистрирани от държавата.
Първо, тяхната убеденост в притежаването на абсолютната истина, на изключителните права върху спасението – с тактична гъвкавост, и по-точно – с обикновена измама и лукавство, естествено, дават своите плодове – все повече и повече и нови адепти. Сектантите им поднасят своята организация под формата на дружелюбност, отзивчивост и кротост. Тези черти са най-характерни за тяхното колективно съзнание и поведението на „корпоративните мероприятия".
Второ, има индивидуално сектантско поведение, за което е характерна пълна затвореност при воденето на дискусии. С други думи, когато започнеш да разговаряш с адептите на сектите сериозно и задълбочено, се натрапва впечатлението, че събеседникът просто не чува твоите аргументи (а в действителност уж не ги чува).
От една страна, сектантите сами предизвикват или провокират разговор с помощта на едни или други библейски цитати. Ако се получи – човекът става адепт на една или друга секта. А от друга, ако разговорът не успее да се получи, ако започне дискусия, сектантите, без формално да престават да говорят, достатъчно изобретателно и оригинално внезапно „престават да ви слушат", особено ако познавате темата и сте подготвени за такъв разговор.
Тази „глухота" на адептите на тоталитарните секти по отношение на своите опоненти съвсем не е характерна за лутерани, калвинисти, баптисти и т. н. Те не скриват своята религиозна идентичност и не се крият зад „чужда маска", а наричат нещата с истинските им имена.
Технология на измамата
Ръководителите на тоталитарните секти безспорно отчитат, че болшинството от населението на Русия (примерно 80 %) се отъждествява с Православието, с онова историческо християнство, което се е появило у нас още през Х век, когато княз Владимир покръстил Русия. Дори ако подобно самоотъждествяване не се отнася до религиозната практика, а само до усещането за причастност към една хилядолетна култура.
Именно поради това на първо време сектите, не желаейки да предизвикват „алергия", си слагат маска и не показват истинската си физиономия. Едва по-нататък, след като адептът бъде „всмукан" в сектата, техните „богослови" се опитват да опровергаят в очите на новообърнатия православното вероучение, догматиката и каноните на Църквата. В началото за тях е важно да не отблъснат от себе си потенциалния „клиент", като по всякакъв начин подчертават своето „кръвно родство" с Православието. А за мисионера е много необходимо и важно да обясни на човека, че подобно „родство" с нищо не се отличава от родството на човека с прешленестия червей. С други думи, главното е да успееш по достъпен начин да обясниш на хората защо сектите нямат никакво отношение към Църквата.
Мисля, че подобна измама е неотменно свойство именно на нашата епоха. Разбира се, аз не съм живял през ХІХ век, при щундистите*, но не е трудно да се предположи, че в православна Русия на които и да било неправославни религиозни организации е било крайно трудно да мимикрират под Православието, а и малко от тях да се опитвали да правят това.
Болшинството от населението на съвременна Русия е религиозно неграмотно и никой не спори, че това е печално наследство от десетилетия войнстващ атеизъм. Но съществува и така да се каже „секуларна хуманистична тенденция", според която „всички религии говорят за едно и също". А ако говорим за отношенията вътре в християнството, то болшинството нецърковни хора искрено смятат, че всички наши разделения и конфликти произлизат от „попското честолюбие и неумение за постигане на единомислие". Такава атмосфера в обществото го прави почти беззащитно пред лъжата на сектите.
Истинската опасност
Несъмнено, сектите са опасни, но аз ще започна „от противоположното". Наблюдавайки полемиката на много православни хора със сектантите или слушайки разкази за опасността от сектите, често пъти се учудвам на параметрите, по които се измерва тази опасност, и на смисъла на привежданите аргументи. Обикновено се казва: „Заради своите убеждения сектантите са готови да се отрекат дори от родителите си, от всичките си родственици, включително и от жена си и децата си, да не говорим за пари, жилища, автомобили, които те предават в своята религиозна организация. Тези хора не приемат никакви развлечения и дори в случай на смъртна опасност се отказват или отказват на своите деца кръвопреливане и много други видове медицинска помощ. Тоест това на практика е разрушаване на устоите и нормите на поведение, приети в гражданското общество, а често и пълно игнориране на юридическите закони". Подобни аргументи могат само да ни удивляват. А православното (особено древното) монашество нима не е било отказ от възможността за създаване на семейство, отказ от общуване с родителите, от развлечения? Например прочетете житието на основателя на Киево-Печерската Лавра, преподобния Теодосий Печерски, където се разказва за неговите отношения с майка му. Тя била категорично против излизането на нейния син от света: в началото го оковавала във вериги, а вече след пострижението му идвала при пещерата, в която се подвизавал, и ту с плач, ту насила го заставяла да се върне у дома. А той само мълчал, и в края на краищата убедил и самата си майка да приеме монашеско пострижение.
Можем да посочим за пример и първите християни-мъченици. Водят на смърт жена-християнка, идва нейният мъж-езичник, държи на ръце детето им и казва: „Ако не ти е жал за себе си, пожали поне него. Как той, младенецът, ще живее без майка?" Но тя въпреки това предпочитала смъртта за Христос пред семейството, не приемайки никакъв друг избор. Друг пример: ние порицаваме сектата „Свидетели на Йехова" за това, че те по религиозни причини забраняват на своите адепти кръвопреливане дори в случай на смъртна опасност. Но нали по същия начин можем да ругаем и православните за борбата против абортите, при това по същата религиозна причина. Но как ще обясните на хората, които са далече от Църквата, че човекът е човек още от момента на зачеването, а не след факта на раждането? Той никога няма да приеме такова обяснение. В най-добрия случай ще ви кажат примерно следното: „Това, което девет месеца е в матката на жената, е просто биологичен материал, а когато този материал се появи на бял свят, ще стане човек". Появяването на душата, а значи, и на новия живот от момента на зачатието, може да се приеме само по силата на религиозното убеждение, по силата на вярата. Тук не може да има никакъв научен критерий, тъй като никой учен не може да докаже, че душата се появява в момента на зачатието, но не може и да опровергае това. Йеховистите са убедени в недопустимостта на кръвопреливането, а ние смятаме, че в случай на смъртна опасност това не просто е възможно, но и необходимо. Ние сме против клонирането на човека, а нецърковните хора са убедени, че в подобна манипулация няма нищо страшно. Църквата смята хомосексуализма за грях, а за светското съзнание това е почти норма. Нещо повече, хората, които се изказват против подобна „любов", биват обявени едва ли не за фашисти и активно призововавани към „толерантност".
Всичко това много напомня на първите векове на християнството, когато християните са били наказвани съвсем не за това, че са се покланяли на Иисус Христос, а за това, че са били „нетолерантни" към „официалния" пантеон на боговете на Римската империя. Също така (засега морално) днес наказват християните за това, че те не са толерантни, например, към хомосексуалистите. Но в този случай трябва да обвиняваме в нетолерантност... Библията.
Мисля, че ние трябва да полемизираме със сектантите съвсем не на тяхното ниво, и не такива аргументи да предлагаме на хората, които са далеч от Църквата, разказвайки им за опасността от попадането в секта. Първо, за православния човек, който дискутира със сектантите или обяснява на други хора в какво именно се състои опасността от попадането в ръцете на подобни религиозни общества, най-важното е да разбере, че вярата на сектантите е възможно да е искрена, но не е истинна. Да, в нея има нещо от „депозита" на християнството, от Църквата от първите векове, но то е съчетано с такива специфични, вторични, изкривяващи православната вяра наслоения и представи, че тя се изменя, при това принципно. Разбира се, за светското общество това не е аргумент, но именно ние не бива да забравяме, че не приемаме сектите най-вече поради това, че тяхната вяра е лъжлива.
Второ, у хората, намиращи се в секта, се формира един много своеобразен тип съзнание. Историческото християнство, поддържащо вярата на Древната, неразделена Църква, се отнася много трезво към хората, които са извън нейната ограда. Например светителят Теофан Затворник е казал за католиците думи, които днес можем да отнесем и към сектантите: „Аз не зная дали католиците ще се спасят, но зная, че без Православието аз няма да се спася". А сектантското съзнание и религиозна философия предполагат изключителното право на спасение. С други думи, адептите на която и да било тоталитарна секта са убедени в своята изключителност, убедени са, че от цялото многомилиардно човечество ще се спасят само те, а всички останали хора са или вторичен материал (равнодушни към делата на сектата), или врагове (хора, които активно се изказват против дадена организация или се отнасят към нея с опасение и недоверие). Подобна атмосфера на гето, в което сектантите сами поставят себе си с думите: „Малко сме, но само ние ще се спасим", е крайно вредна за духовното развитие на гражданското общество.
Аргументите
Веднъж преподобният Силуан Атонски разговарял с православен монах, който проповядвал сред китайците-католици. Той отишъл при преподобния да се посъветва с него, защото неговата проповед нямала никакъв успех. Силуан го попитал: „А ти какво говориш на тези хора?". Той отговорил: „Естествено, аз изобличавам техните заблуди, говоря им, че папизмът, чистилището, хипертрофираното поклонение на Божията Майка са ерес, и казвам, че ако те не приемат православната вяра, ще погинат". На това преподобният Силуан отговорил: „Защо оскърбяваш тяхната вяра? По-добре говори, че те правят добре, като се молят, призовават Бога и Св. Богородица, почитат светиите, благоговеят пред Евхаристията, но в Православната църква има нещо повече, и ако те дойдат тук, ще видят всичко с очите си, душата им сама ще откликне на това, Господ ще се радва и всички ние ще се спасим по Божия милост".
Не случайно припомних този епизод. Изхождайки от духовния опит на светите отци, можем да разберем и стратегията на борбата със сектантството. Мисля, че тук съществуват два принципа. Първият е: не бива да порицаваме и изобличаваме една или друга секта, а да намираме и да им показваме и най-малките искрици, отблясъците на истината от истинското християнство. Тях винаги можем да намерим във всяко сектантско общество. И вторият: за разговор трябва да намерим обща основа, някаква аксиома, с която са съгласни и двамата събеседници, и вече след това, върху тази аксиома, да построяваме следващите аргументи. При това тя трябва да бъде спокойна и неагресивна – нали, по думите на светителя Григорий Богослов, „ние постигаме не победа, а връщането на братята, раздялата с които ни измъчва".
Църквата днес се намира в достатъчно опасна ситуация, в която обществената атмосфера лесно произвежда полусектантски или истински сектантски обединения. Преподобният Ефрем Сирин много точно е отбелязал, че „Църквата не е само общество на светии, но и тълпа каещи се грешници". Този светия е живял през ІV век. Хиляда и петстотин години по-късно спокойно можем да кажем, че много хора, идващи в храма, стават „тълпа некаещи се грешници".
От една страна огромен брой хора, дошли в Църквата през последните петнайсет-двайсет години, са направили това без разкаяние. Те са донесли със себе си своите комплекси и своето светоусещане: „държавно-патриотични", „либерално-патриотични", някакви свои индивидуални възгледи. Много хора, идвайки в храма, започват посвоему да интерпретират историята на християнството, на феминисткото движение и т.н.. Някога К. С. Луис писал по отношение на англиканството, че хората, за съжаление, донасят всички свои пороци в оградата на Църквата.
От друга страна, общинният живот на Православната църква се развива много бавно и слабо. А какво е общинен живот? Нали именно за Него Христос казва на Църквата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Йоан 13:35). За съжаление, между православните християни или има много малко любов, или тя напълно отсъства. Това се вижда преди всичко от враждебността, с която най-често по-възрастните членове на Църквата се отнасят към новодошлите. Разбираемо е, че човек, който току-що е влязъл в храма, понякога се държи не както останалите – и по-точно, той просто не знае как да се държи там. Той обаче не само не среща елементарна подкрепа, но дори и радост, че при Бога е дошъл нов човек.
Какво бихме могли да противопоставим на това, освен мъдростта на свещеноначалието? Структурно, фундаментално, стратегически – само устройването на енорийския живот, едва когато нашите храмове станат реални общини и се появят островчета на този живот в общение... I www.pravmir.ru.
* Щундизъм – (от нем. Stunde). Превежда се като „час за четене и тълкуване на Библията". Това християнско движение с протестантска насоченост е било разпространено в Русия през ХІХ век в средата на немските колонисти, и в части от населението на южноруските губернии. Щундистите се прикривали зад Православието, и много хора искрено ги смятали за членове на Църквата.
Статията е публикувана със съкращения.
Превод: Татяна Филева
27.11.13 | Прот. Максим Козлов
http://www.pravoslavie.bg/Анализи/За-стратегиите-на-сектите-и-аргументите-на-православните
В своята пастирска практика не се сблъсквам толкова често със сектанти, колкото би могло да се очаква на пръв поглед. Мисля, че това е важно да се отбележи, тъй като шумът, който се вдига от сектите, понякога създава впечатлението, че те уж са много. Може би не са и малко, но едва ли са чак толкова, че поне веднъж в седмицата да идват техни жертви.
През 90-те години на миналия век в Московския държавен университет най-активно действаха последователите на обществото на Кришна-съзнание. А в началото на години се активизира сектата „Църква на Христос". Със свидетелите на Йехова и мормоните се случваше да се срещам само на публичните лекции в Политехническия музей и в Дома на журналиста. Като правило, там йеховистите веднага биха могли да се „преброят" чрез въпросите с явен антитринитарен подтекст.
Особености в поведението на сектантите
От своя опит в общуването с адепти на сектите мога да кажа, че от една страна, те са твърдо убедени в „изключителното" притежаване на истината и „технологията" на спасението, а от друга, проявяват упорито нежелание да се наричат с истинското си име. Тоест сектантите се опитват да привлекат адепти, като не наричат себе си такива, каквито са в действителност, въпреки че са регистрирани от държавата.
Първо, тяхната убеденост в притежаването на абсолютната истина, на изключителните права върху спасението – с тактична гъвкавост, и по-точно – с обикновена измама и лукавство, естествено, дават своите плодове – все повече и повече и нови адепти. Сектантите им поднасят своята организация под формата на дружелюбност, отзивчивост и кротост. Тези черти са най-характерни за тяхното колективно съзнание и поведението на „корпоративните мероприятия".
Второ, има индивидуално сектантско поведение, за което е характерна пълна затвореност при воденето на дискусии. С други думи, когато започнеш да разговаряш с адептите на сектите сериозно и задълбочено, се натрапва впечатлението, че събеседникът просто не чува твоите аргументи (а в действителност уж не ги чува).
От една страна, сектантите сами предизвикват или провокират разговор с помощта на едни или други библейски цитати. Ако се получи – човекът става адепт на една или друга секта. А от друга, ако разговорът не успее да се получи, ако започне дискусия, сектантите, без формално да престават да говорят, достатъчно изобретателно и оригинално внезапно „престават да ви слушат", особено ако познавате темата и сте подготвени за такъв разговор.
Тази „глухота" на адептите на тоталитарните секти по отношение на своите опоненти съвсем не е характерна за лутерани, калвинисти, баптисти и т. н. Те не скриват своята религиозна идентичност и не се крият зад „чужда маска", а наричат нещата с истинските им имена.
Технология на измамата
Ръководителите на тоталитарните секти безспорно отчитат, че болшинството от населението на Русия (примерно 80 %) се отъждествява с Православието, с онова историческо християнство, което се е появило у нас още през Х век, когато княз Владимир покръстил Русия. Дори ако подобно самоотъждествяване не се отнася до религиозната практика, а само до усещането за причастност към една хилядолетна култура.
Именно поради това на първо време сектите, не желаейки да предизвикват „алергия", си слагат маска и не показват истинската си физиономия. Едва по-нататък, след като адептът бъде „всмукан" в сектата, техните „богослови" се опитват да опровергаят в очите на новообърнатия православното вероучение, догматиката и каноните на Църквата. В началото за тях е важно да не отблъснат от себе си потенциалния „клиент", като по всякакъв начин подчертават своето „кръвно родство" с Православието. А за мисионера е много необходимо и важно да обясни на човека, че подобно „родство" с нищо не се отличава от родството на човека с прешленестия червей. С други думи, главното е да успееш по достъпен начин да обясниш на хората защо сектите нямат никакво отношение към Църквата.
Мисля, че подобна измама е неотменно свойство именно на нашата епоха. Разбира се, аз не съм живял през ХІХ век, при щундистите*, но не е трудно да се предположи, че в православна Русия на които и да било неправославни религиозни организации е било крайно трудно да мимикрират под Православието, а и малко от тях да се опитвали да правят това.
Болшинството от населението на съвременна Русия е религиозно неграмотно и никой не спори, че това е печално наследство от десетилетия войнстващ атеизъм. Но съществува и така да се каже „секуларна хуманистична тенденция", според която „всички религии говорят за едно и също". А ако говорим за отношенията вътре в християнството, то болшинството нецърковни хора искрено смятат, че всички наши разделения и конфликти произлизат от „попското честолюбие и неумение за постигане на единомислие". Такава атмосфера в обществото го прави почти беззащитно пред лъжата на сектите.
Истинската опасност
Несъмнено, сектите са опасни, но аз ще започна „от противоположното". Наблюдавайки полемиката на много православни хора със сектантите или слушайки разкази за опасността от сектите, често пъти се учудвам на параметрите, по които се измерва тази опасност, и на смисъла на привежданите аргументи. Обикновено се казва: „Заради своите убеждения сектантите са готови да се отрекат дори от родителите си, от всичките си родственици, включително и от жена си и децата си, да не говорим за пари, жилища, автомобили, които те предават в своята религиозна организация. Тези хора не приемат никакви развлечения и дори в случай на смъртна опасност се отказват или отказват на своите деца кръвопреливане и много други видове медицинска помощ. Тоест това на практика е разрушаване на устоите и нормите на поведение, приети в гражданското общество, а често и пълно игнориране на юридическите закони". Подобни аргументи могат само да ни удивляват. А православното (особено древното) монашество нима не е било отказ от възможността за създаване на семейство, отказ от общуване с родителите, от развлечения? Например прочетете житието на основателя на Киево-Печерската Лавра, преподобния Теодосий Печерски, където се разказва за неговите отношения с майка му. Тя била категорично против излизането на нейния син от света: в началото го оковавала във вериги, а вече след пострижението му идвала при пещерата, в която се подвизавал, и ту с плач, ту насила го заставяла да се върне у дома. А той само мълчал, и в края на краищата убедил и самата си майка да приеме монашеско пострижение.
Можем да посочим за пример и първите християни-мъченици. Водят на смърт жена-християнка, идва нейният мъж-езичник, държи на ръце детето им и казва: „Ако не ти е жал за себе си, пожали поне него. Как той, младенецът, ще живее без майка?" Но тя въпреки това предпочитала смъртта за Христос пред семейството, не приемайки никакъв друг избор. Друг пример: ние порицаваме сектата „Свидетели на Йехова" за това, че те по религиозни причини забраняват на своите адепти кръвопреливане дори в случай на смъртна опасност. Но нали по същия начин можем да ругаем и православните за борбата против абортите, при това по същата религиозна причина. Но как ще обясните на хората, които са далече от Църквата, че човекът е човек още от момента на зачеването, а не след факта на раждането? Той никога няма да приеме такова обяснение. В най-добрия случай ще ви кажат примерно следното: „Това, което девет месеца е в матката на жената, е просто биологичен материал, а когато този материал се появи на бял свят, ще стане човек". Появяването на душата, а значи, и на новия живот от момента на зачатието, може да се приеме само по силата на религиозното убеждение, по силата на вярата. Тук не може да има никакъв научен критерий, тъй като никой учен не може да докаже, че душата се появява в момента на зачатието, но не може и да опровергае това. Йеховистите са убедени в недопустимостта на кръвопреливането, а ние смятаме, че в случай на смъртна опасност това не просто е възможно, но и необходимо. Ние сме против клонирането на човека, а нецърковните хора са убедени, че в подобна манипулация няма нищо страшно. Църквата смята хомосексуализма за грях, а за светското съзнание това е почти норма. Нещо повече, хората, които се изказват против подобна „любов", биват обявени едва ли не за фашисти и активно призововавани към „толерантност".
Всичко това много напомня на първите векове на християнството, когато християните са били наказвани съвсем не за това, че са се покланяли на Иисус Христос, а за това, че са били „нетолерантни" към „официалния" пантеон на боговете на Римската империя. Също така (засега морално) днес наказват християните за това, че те не са толерантни, например, към хомосексуалистите. Но в този случай трябва да обвиняваме в нетолерантност... Библията.
Мисля, че ние трябва да полемизираме със сектантите съвсем не на тяхното ниво, и не такива аргументи да предлагаме на хората, които са далеч от Църквата, разказвайки им за опасността от попадането в секта. Първо, за православния човек, който дискутира със сектантите или обяснява на други хора в какво именно се състои опасността от попадането в ръцете на подобни религиозни общества, най-важното е да разбере, че вярата на сектантите е възможно да е искрена, но не е истинна. Да, в нея има нещо от „депозита" на християнството, от Църквата от първите векове, но то е съчетано с такива специфични, вторични, изкривяващи православната вяра наслоения и представи, че тя се изменя, при това принципно. Разбира се, за светското общество това не е аргумент, но именно ние не бива да забравяме, че не приемаме сектите най-вече поради това, че тяхната вяра е лъжлива.
Второ, у хората, намиращи се в секта, се формира един много своеобразен тип съзнание. Историческото християнство, поддържащо вярата на Древната, неразделена Църква, се отнася много трезво към хората, които са извън нейната ограда. Например светителят Теофан Затворник е казал за католиците думи, които днес можем да отнесем и към сектантите: „Аз не зная дали католиците ще се спасят, но зная, че без Православието аз няма да се спася". А сектантското съзнание и религиозна философия предполагат изключителното право на спасение. С други думи, адептите на която и да било тоталитарна секта са убедени в своята изключителност, убедени са, че от цялото многомилиардно човечество ще се спасят само те, а всички останали хора са или вторичен материал (равнодушни към делата на сектата), или врагове (хора, които активно се изказват против дадена организация или се отнасят към нея с опасение и недоверие). Подобна атмосфера на гето, в което сектантите сами поставят себе си с думите: „Малко сме, но само ние ще се спасим", е крайно вредна за духовното развитие на гражданското общество.
Аргументите
Веднъж преподобният Силуан Атонски разговарял с православен монах, който проповядвал сред китайците-католици. Той отишъл при преподобния да се посъветва с него, защото неговата проповед нямала никакъв успех. Силуан го попитал: „А ти какво говориш на тези хора?". Той отговорил: „Естествено, аз изобличавам техните заблуди, говоря им, че папизмът, чистилището, хипертрофираното поклонение на Божията Майка са ерес, и казвам, че ако те не приемат православната вяра, ще погинат". На това преподобният Силуан отговорил: „Защо оскърбяваш тяхната вяра? По-добре говори, че те правят добре, като се молят, призовават Бога и Св. Богородица, почитат светиите, благоговеят пред Евхаристията, но в Православната църква има нещо повече, и ако те дойдат тук, ще видят всичко с очите си, душата им сама ще откликне на това, Господ ще се радва и всички ние ще се спасим по Божия милост".
Не случайно припомних този епизод. Изхождайки от духовния опит на светите отци, можем да разберем и стратегията на борбата със сектантството. Мисля, че тук съществуват два принципа. Първият е: не бива да порицаваме и изобличаваме една или друга секта, а да намираме и да им показваме и най-малките искрици, отблясъците на истината от истинското християнство. Тях винаги можем да намерим във всяко сектантско общество. И вторият: за разговор трябва да намерим обща основа, някаква аксиома, с която са съгласни и двамата събеседници, и вече след това, върху тази аксиома, да построяваме следващите аргументи. При това тя трябва да бъде спокойна и неагресивна – нали, по думите на светителя Григорий Богослов, „ние постигаме не победа, а връщането на братята, раздялата с които ни измъчва".
Църквата днес се намира в достатъчно опасна ситуация, в която обществената атмосфера лесно произвежда полусектантски или истински сектантски обединения. Преподобният Ефрем Сирин много точно е отбелязал, че „Църквата не е само общество на светии, но и тълпа каещи се грешници". Този светия е живял през ІV век. Хиляда и петстотин години по-късно спокойно можем да кажем, че много хора, идващи в храма, стават „тълпа некаещи се грешници".
От една страна огромен брой хора, дошли в Църквата през последните петнайсет-двайсет години, са направили това без разкаяние. Те са донесли със себе си своите комплекси и своето светоусещане: „държавно-патриотични", „либерално-патриотични", някакви свои индивидуални възгледи. Много хора, идвайки в храма, започват посвоему да интерпретират историята на християнството, на феминисткото движение и т.н.. Някога К. С. Луис писал по отношение на англиканството, че хората, за съжаление, донасят всички свои пороци в оградата на Църквата.
От друга страна, общинният живот на Православната църква се развива много бавно и слабо. А какво е общинен живот? Нали именно за Него Христос казва на Църквата: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Йоан 13:35). За съжаление, между православните християни или има много малко любов, или тя напълно отсъства. Това се вижда преди всичко от враждебността, с която най-често по-възрастните членове на Църквата се отнасят към новодошлите. Разбираемо е, че човек, който току-що е влязъл в храма, понякога се държи не както останалите – и по-точно, той просто не знае как да се държи там. Той обаче не само не среща елементарна подкрепа, но дори и радост, че при Бога е дошъл нов човек.
Какво бихме могли да противопоставим на това, освен мъдростта на свещеноначалието? Структурно, фундаментално, стратегически – само устройването на енорийския живот, едва когато нашите храмове станат реални общини и се появят островчета на този живот в общение... I www.pravmir.ru.
* Щундизъм – (от нем. Stunde). Превежда се като „час за четене и тълкуване на Библията". Това християнско движение с протестантска насоченост е било разпространено в Русия през ХІХ век в средата на немските колонисти, и в части от населението на южноруските губернии. Щундистите се прикривали зад Православието, и много хора искрено ги смятали за членове на Църквата.
Статията е публикувана със съкращения.
Превод: Татяна Филева
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
