Политическата коректност
contra Вазов

 Вазов ми напомня колко къса е историята на българската литература, колко бързо тази литература остарява - и като език, че и като проблематика. Напомня ми и колко свързана с т. нар. действителност е тя, колко трудно й е било да излезе от сферата на миметичното (ако изобщо го е направила). И най-сетне - кара ме да съизмервам било канони, било фигурите в тези канони и да отчитам българските нестаналости и липси.
 Но не това е най-големият проблем. Проблемът е в неадекватността на автори от типа на Вазов към днешните световни нагласи, към опитите не просто да се правят културни изследвания, но и да се мисли в подобни параметри. Сиреч, стряскам се от факта колко много Вазови текстове бих изключила, ако се опитам да бъда politicaly correct, ако се опитам да очертая картата, по която се проектира Вазовата представа за другостта. И от влиянието, което тези представи имат върху съвременното българско мислене, неможещо да надскочи Вазовите бинарни противопоставяния, Вазовия национализъм, желанието му да изгради идентичност, която да се опива единствено от себе си.
 Затова и - образно казано - не паметта за Вазов - авторът на "Аз съм българче" - ми се чества, а на един по-маргинализиран Вазов, на един автор по-склонен да конституира някаква минимализирана идентичност, говореща наратива на разсейването и отвореността. Простичко казано, на Вазов от "Люлека ми замириса" или "Казаларската царица", или...

 Амелия Личева