Постинг
25.09.2013 14:30 -
На път към Емаус
На път към Емаус
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=580%3A2013-09-24-14-12-19&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от архим. Василий Гондикакис
Вторник, 24 Септември 2013 16:04
Двамата ученици Христови - Лука и Клеопа разговаряли на път към Еммаус за Христос, Който им се явил и вървял с тях. „Но очите им се премрежиха, за да Го не познаят”. Техните очи още били затворени и те не Го познали. Мисля, че великото чудо е именно това, че Христос е Пътят, но и нашият истински Спътник. И ако евентуално се тревожим, ако разговаряме, ако търсим, ако вървим, ако евентуално отиваме някъде, Той е с нас. Ама, казва някой, „не Го познаваме”. Трябва обаче да знаем едно нещо: заедно с нашата тревога и Той върви с нас. Ако ще да не Го различаваме. След това Христос не иска да ги поучава, а да им даде възможност да кажат това, което носят в себе си. Затова Той се престорва, че не знае и дори настоява. Тогава те „Му обясняват” за Иисус Назорееца, Който „нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт” и Го разпнали. След това и двамата изказват своята болка „ние се надявахме, че Той ще избави Израил. Но вече изминаха три дена, откакто станаха тези събития, откакто Го разпнаха и още не видяхме нещо, което да подкрепя нашите надежди. Някои жени от нашата дружина ни слисаха, защото отишли рано на Гроба и казват, че не намерили тялото Му. Дойдоха и ни казаха, че видели видение на Ангели и Ангелите, казват, че Той е жив. Някои от нашите отишли на Гроба и го намерили така, както казаха жените, „ала Него не видели”.
Христос им дава възможност да изкажат своя помисъл. Те, с проста човешка логика, казват, че „ние се надявахме. Сега не се надяваме. На какво да се надяваме?”. След като Той бе разпнат, умря и изминаха три дена, историята приключи”.Те логически доказват, че не съществува възможност човек да се надява. Мисля, че великият Учител, Христос, искал те да кажат това. Това искал да изкара от тях: че, вижте, с вашата човешка логика, въпросът приключи- и мисля, че е добре да приключат хипотезите. Той обаче започва да говори: „о, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!” Понеже Господ почувствал, че са Негови приятели, Той им говори строго. И по-нататък казва великата фраза: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си”. Тук влизаме във великата тайна и казваме: след като е трябвало да пострада Този, Който бил Самият Христос, ние какво трябва пострадаме? Той започнал от Моисей и Пророците и им обяснил от цялото Писание това, което се отнасяло към Неговата личност. Когато стигнали до града, където отивали, Той се престорил, че отива другаде. Но те „Го задържаха, като казваха: остани с нас, понеже е привечер, и денят се превали.”
Мисля, че учениците казали: сега къде отиваш? Денят отмина, пътуването свърши. Така, както постъпваш с нас, не можем да си тръгнем от Тебе, нито Ти от нас, ела да останеш с нас. И Христос отишъл с тях. И „когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях”. След думите, т.е. свещенословието, стигнахме до свещенодействието. Обясненията била направени и не останало нищо друго, освен актът на свещенодействието. Христос нищо не казал, а преломил хляба. В преломяването на хляба те Го познали и веднага щом Го познали, Той станал невидим и Го изгубили от поглед. Естествено, аз мисля, че когато казваме, че Го изгубили от поглед, имаме предвид, че Той бил намерен. Защото, ако евентуално беше останал, биха Го загубили. Биха казали „Той е тук, там”, биха Го локализирали, докато Той е вездеприсъстващ. Затова, след като разбрали Кой е Той, те приели сила и очите им се отворили. Следователно, „отвориха им се очите” означава, че те започнали да виждат невидимите неща, да разбират отминали неща и да имат сила, за да напреднат към бъдещите, т.е. пътуването да продължи. Затова сега - в Светата Евхаристия, в Светата Литургия, в преломяването на хляба - те познават Писанието по истинен начин. Те познават това, което е отминало, и получават сила, за да продължат напред.
Господ бива познат като преломяван хляб и проливана кръв. Господ бива познат в преломяването на хляба и едновременно ние познаваме Господа „в нашето преломяване”. Ако евентуално не изпитаме болка, ако евентуално не умрем, не се разпнем, няма да познаем Господа. Както Той трябвало да пострада, за да влезе в Своята слава, така и ние трябва да пострадаме, трябва да претърпим. Всички тези мъки са благословение, за да се отворят нашите очи и така да Го гледаме по различен начин. Ние сме човеци, изпитваме болка и имаме нашата логика. Христос позволява нашия помисъл. Той дава поводи на учениците да чуят своя помисъл и да оправдаят логически своето отчаяние. Но когато се отчайваш, когато търсиш, когато пътуваш, Той е с тебе. По-късно ще дойде време, когато стигнеш до преломяването на хляба, когато стигнеш до голямата болка и си заедно с Него, да се отворят твоите очи. Тогава Го виждаш, Той изчезва, тоест пребъдва постоянно с теб... Добра е нашата логика, добро е нашето търсене, но ние сме сътворени за нещо по-велико. Каквото и да постигнем с нашето търсене, с нашето познание, то не ни удовлетворява. Христос може да ни даде нещо много по-голямо, но Той не ни го е дал, преди Сам да пострада и да влезе в Своята слава.
С други думи, можем да умираме и да живеем. Можем да загубим и да намерим нашата душа, а ако някой иска да я спаси, ще я загуби. И ако съзнателно я загуби, както Христос казва, „поради Мене и Евангелието”, той ще я спаси. Затова мисля, че великото нещо, което имаме и носим, не е това какво имаме, а какво сме. Това, което казва и св. Козма Етолийски: великото чудо е, че всички можем да станем причастни на Тялото и Кръвта Христови, тоест постепенно можем да влезем в тази друга логика. Оттук всичко става благословение. Както например новомъчениците, които живели в това състояние, и живели в този рай. Затова те казват „ако евентуално ни оставите живи, ще ви бъдем благодарни, защото живеем в рая, в тази логика на Светата Литургия, другата логика; ако ние убиете, ще ви бъдем хиляди пъти по-благодарни, защото много бързо ще опитаме това нещо, което не отминава и което е радост в целия свят и за целия свят”. И всеки се ражда тогава, когато умира, и тогава прегръща всички и намира всички в сърцето си.
В същото време, докато говорим по този начин, не подценяваме тялото, а напротив, виждаме, че то се обожава. И това е противоположното движение, което се извършва тук. Тоест не само пътуването се съединява със спирането, божествената природа с човешката, а става и обратното движение, както казва Синаксарът на Вси Светии „ Духът снизхожда и умът възхожда”. Духът снизхожда, Логосът се въплъщава и пръстта, нашата природа бива приета и обожена. Ние вярваме това и очакваме да стане някога, но става и още сега. Човек вече предвкусва, преди всичко изпитващият болка и закланият, почетеният с това да приема многобройни изпитания, той се чувства като друга обработена нива, където влиза небесен лъч - така в душата и в тялото на човека влиза друга божествена утеха и се простира във всички стави, вътрешности, в сърцето.
Затова въпросът не е дали можем да зададем някакъв лъжлив въпрос или да дадем някакъв лъжлив отговор във връзка със смъртта. Въпросът е дали можем да проявяваме търпение. Тоест това, което Господ казва, че добрата нива, добрата почва са тези, които приемат Божието слово и дават плод с търпение. Можем ли да проявяваме търпение? Съществува Земеделец, Който се грижи за нас. Можем ли да чакаме? Ама, казва някой „бре, детенцето ми, умираме!”. Виждаме в Евангелието болното дете, което баща му донесъл, то паднало на земята като мъртво и мнозина започнали да казват, че умряло. Не смятам, че има значение дали ние мислим, че умираме или всички други мислят, че и ние умираме. Това, което има значение, е да стоим до нозете на Този, Който е съществувал преди свят да се създаде, преди свят да е съществувал и Който „от изобилието на Своята милост всичко е превел от небитие в битие”. Оттук, ако евентуално си до Него, независимо дали си умрял или жив, се надяваш и очакваш да дойде животът. Мисля, че животът идва чрез смъртта. Както семето, ако не падне в земята да умре, остава само, така и ние, ако не изпитаме болка, ще останем сами.
Въпросът е в това, че изпитваме голяма болка, а малко се оживотворяваме, много претърпяваме и малко влизаме в радостта. Мисля, че радостната вест на Христос е, че Той ни дава възможност да преминем към живоносното умъртвяване. Когато двамата ученика поискали да бъдат прославени и единият да седне отдясно и другият отляво, Той казал, както се казва в Триода, че Господ не дава такива неща на Своите, а обещава чашата на смъртта. Великото събитие е, че можем да умрем, очаквайки. Когато минаваме през Гетсимания, не можем да говорим. Това, че сега говорим, означава, че не минаваме през Гетсимания. А какво става? Объркваме се. Може да се объркваме, може да падаме, може да ни изостави всяка телесна, душевна и духовна сила. Въпросът е дали можеш и безжизнен да очакваш и да благодариш. Съществува Някой в нас и до нас, Който свещенодейства по различен начин тайната на живота. Той лесно би могъл да ни каже лъжливи неща, но не иска, а иска да ни приведе към вечния живот. И за да влезеш във вечния живот, трябва да минеш през смъртта. Христос би могъл, ако беше фокусник, да направи това, което искали евреите, когато казали „слез от Кръста и ще повярваме”. Той би могъл да го направи. Той обаче не дойде, за да ни впечатлява. Той слязъл от Кръста мъртъв. Мъртъв, за да победи смъртта завинаги, за всички нас.
Затова казваме, че можем да постигнем нещо, че в нас съществува конкретен динамизъм и чрез смъртта, в добрата и хубава земя на Църквата, този динамизъм изригва и напредваме към друго място, към друго пространство, където се извършват страшни неща и всичко функционира по различен начин. Това друго пространство и време е това, което тук живеем. Ако с помощта на ракети отидем на звездите, няма да се увеличи пространството на нашия живот и нашата свобода. Ако евентуално удължим нашия живот чрез сърдечна трансплантация, пак няма да вкусим благодатта на вечността. Вечността може да се побере в един миг и целият Христос може да се побере в един малък и свят бисер. Именно затова, докато идва да ни донесе радостта, докато идва да ни донесе живота, Господ ни казва „Блажени, плачещите, Горко вам, които се смеете сега”, именно защото Той иска да ни донесе реалния смях, реалната радост и вечния живот още днес...
Какво става с душата на човека след смъртта? Мисля, че не можем да решим всички проблеми. Знаете, че много голяма трагедия е да мислиш, че си решил всички твои проблеми. Също така е грозно един учител, който от нас прави учители, да дава отговори и да приключва въпросите. По пътя към Еммаус Господ първо дал възможност на учениците да изкарат това, което потискали в себе си. Да се отпуснат човеците, да кажат своя помисъл, за да покажат своето разочарование, за да стигнат до отчаяние. Св. Исаак Сириец казва, че не съществува по-голямо оръжие от отчаянието. Защото, когато човек се разочарова от всички светски неща, както казва и св. Никодим Светогорец, когато стигнем до неверие спрямо себе си, тогава започва да изплува друга вяра и да съществува друга сила в нас. Това, което има значение, не е дали ще кажем нещо като отговор. Можем ли да приемем Божията благодат в нас и цялото ни битие възлезе в едно друго пространство?..
превод: Константин Константинов
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=580%3A2013-09-24-14-12-19&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от архим. Василий Гондикакис
Вторник, 24 Септември 2013 16:04
Двамата ученици Христови - Лука и Клеопа разговаряли на път към Еммаус за Христос, Който им се явил и вървял с тях. „Но очите им се премрежиха, за да Го не познаят”. Техните очи още били затворени и те не Го познали. Мисля, че великото чудо е именно това, че Христос е Пътят, но и нашият истински Спътник. И ако евентуално се тревожим, ако разговаряме, ако търсим, ако вървим, ако евентуално отиваме някъде, Той е с нас. Ама, казва някой, „не Го познаваме”. Трябва обаче да знаем едно нещо: заедно с нашата тревога и Той върви с нас. Ако ще да не Го различаваме. След това Христос не иска да ги поучава, а да им даде възможност да кажат това, което носят в себе си. Затова Той се престорва, че не знае и дори настоява. Тогава те „Му обясняват” за Иисус Назорееца, Който „нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт” и Го разпнали. След това и двамата изказват своята болка „ние се надявахме, че Той ще избави Израил. Но вече изминаха три дена, откакто станаха тези събития, откакто Го разпнаха и още не видяхме нещо, което да подкрепя нашите надежди. Някои жени от нашата дружина ни слисаха, защото отишли рано на Гроба и казват, че не намерили тялото Му. Дойдоха и ни казаха, че видели видение на Ангели и Ангелите, казват, че Той е жив. Някои от нашите отишли на Гроба и го намерили така, както казаха жените, „ала Него не видели”.
Христос им дава възможност да изкажат своя помисъл. Те, с проста човешка логика, казват, че „ние се надявахме. Сега не се надяваме. На какво да се надяваме?”. След като Той бе разпнат, умря и изминаха три дена, историята приключи”.Те логически доказват, че не съществува възможност човек да се надява. Мисля, че великият Учител, Христос, искал те да кажат това. Това искал да изкара от тях: че, вижте, с вашата човешка логика, въпросът приключи- и мисля, че е добре да приключат хипотезите. Той обаче започва да говори: „о, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!” Понеже Господ почувствал, че са Негови приятели, Той им говори строго. И по-нататък казва великата фраза: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си”. Тук влизаме във великата тайна и казваме: след като е трябвало да пострада Този, Който бил Самият Христос, ние какво трябва пострадаме? Той започнал от Моисей и Пророците и им обяснил от цялото Писание това, което се отнасяло към Неговата личност. Когато стигнали до града, където отивали, Той се престорил, че отива другаде. Но те „Го задържаха, като казваха: остани с нас, понеже е привечер, и денят се превали.”
Мисля, че учениците казали: сега къде отиваш? Денят отмина, пътуването свърши. Така, както постъпваш с нас, не можем да си тръгнем от Тебе, нито Ти от нас, ела да останеш с нас. И Христос отишъл с тях. И „когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях”. След думите, т.е. свещенословието, стигнахме до свещенодействието. Обясненията била направени и не останало нищо друго, освен актът на свещенодействието. Христос нищо не казал, а преломил хляба. В преломяването на хляба те Го познали и веднага щом Го познали, Той станал невидим и Го изгубили от поглед. Естествено, аз мисля, че когато казваме, че Го изгубили от поглед, имаме предвид, че Той бил намерен. Защото, ако евентуално беше останал, биха Го загубили. Биха казали „Той е тук, там”, биха Го локализирали, докато Той е вездеприсъстващ. Затова, след като разбрали Кой е Той, те приели сила и очите им се отворили. Следователно, „отвориха им се очите” означава, че те започнали да виждат невидимите неща, да разбират отминали неща и да имат сила, за да напреднат към бъдещите, т.е. пътуването да продължи. Затова сега - в Светата Евхаристия, в Светата Литургия, в преломяването на хляба - те познават Писанието по истинен начин. Те познават това, което е отминало, и получават сила, за да продължат напред.
Господ бива познат като преломяван хляб и проливана кръв. Господ бива познат в преломяването на хляба и едновременно ние познаваме Господа „в нашето преломяване”. Ако евентуално не изпитаме болка, ако евентуално не умрем, не се разпнем, няма да познаем Господа. Както Той трябвало да пострада, за да влезе в Своята слава, така и ние трябва да пострадаме, трябва да претърпим. Всички тези мъки са благословение, за да се отворят нашите очи и така да Го гледаме по различен начин. Ние сме човеци, изпитваме болка и имаме нашата логика. Христос позволява нашия помисъл. Той дава поводи на учениците да чуят своя помисъл и да оправдаят логически своето отчаяние. Но когато се отчайваш, когато търсиш, когато пътуваш, Той е с тебе. По-късно ще дойде време, когато стигнеш до преломяването на хляба, когато стигнеш до голямата болка и си заедно с Него, да се отворят твоите очи. Тогава Го виждаш, Той изчезва, тоест пребъдва постоянно с теб... Добра е нашата логика, добро е нашето търсене, но ние сме сътворени за нещо по-велико. Каквото и да постигнем с нашето търсене, с нашето познание, то не ни удовлетворява. Христос може да ни даде нещо много по-голямо, но Той не ни го е дал, преди Сам да пострада и да влезе в Своята слава.
С други думи, можем да умираме и да живеем. Можем да загубим и да намерим нашата душа, а ако някой иска да я спаси, ще я загуби. И ако съзнателно я загуби, както Христос казва, „поради Мене и Евангелието”, той ще я спаси. Затова мисля, че великото нещо, което имаме и носим, не е това какво имаме, а какво сме. Това, което казва и св. Козма Етолийски: великото чудо е, че всички можем да станем причастни на Тялото и Кръвта Христови, тоест постепенно можем да влезем в тази друга логика. Оттук всичко става благословение. Както например новомъчениците, които живели в това състояние, и живели в този рай. Затова те казват „ако евентуално ни оставите живи, ще ви бъдем благодарни, защото живеем в рая, в тази логика на Светата Литургия, другата логика; ако ние убиете, ще ви бъдем хиляди пъти по-благодарни, защото много бързо ще опитаме това нещо, което не отминава и което е радост в целия свят и за целия свят”. И всеки се ражда тогава, когато умира, и тогава прегръща всички и намира всички в сърцето си.
В същото време, докато говорим по този начин, не подценяваме тялото, а напротив, виждаме, че то се обожава. И това е противоположното движение, което се извършва тук. Тоест не само пътуването се съединява със спирането, божествената природа с човешката, а става и обратното движение, както казва Синаксарът на Вси Светии „ Духът снизхожда и умът възхожда”. Духът снизхожда, Логосът се въплъщава и пръстта, нашата природа бива приета и обожена. Ние вярваме това и очакваме да стане някога, но става и още сега. Човек вече предвкусва, преди всичко изпитващият болка и закланият, почетеният с това да приема многобройни изпитания, той се чувства като друга обработена нива, където влиза небесен лъч - така в душата и в тялото на човека влиза друга божествена утеха и се простира във всички стави, вътрешности, в сърцето.
Затова въпросът не е дали можем да зададем някакъв лъжлив въпрос или да дадем някакъв лъжлив отговор във връзка със смъртта. Въпросът е дали можем да проявяваме търпение. Тоест това, което Господ казва, че добрата нива, добрата почва са тези, които приемат Божието слово и дават плод с търпение. Можем ли да проявяваме търпение? Съществува Земеделец, Който се грижи за нас. Можем ли да чакаме? Ама, казва някой „бре, детенцето ми, умираме!”. Виждаме в Евангелието болното дете, което баща му донесъл, то паднало на земята като мъртво и мнозина започнали да казват, че умряло. Не смятам, че има значение дали ние мислим, че умираме или всички други мислят, че и ние умираме. Това, което има значение, е да стоим до нозете на Този, Който е съществувал преди свят да се създаде, преди свят да е съществувал и Който „от изобилието на Своята милост всичко е превел от небитие в битие”. Оттук, ако евентуално си до Него, независимо дали си умрял или жив, се надяваш и очакваш да дойде животът. Мисля, че животът идва чрез смъртта. Както семето, ако не падне в земята да умре, остава само, така и ние, ако не изпитаме болка, ще останем сами.
Въпросът е в това, че изпитваме голяма болка, а малко се оживотворяваме, много претърпяваме и малко влизаме в радостта. Мисля, че радостната вест на Христос е, че Той ни дава възможност да преминем към живоносното умъртвяване. Когато двамата ученика поискали да бъдат прославени и единият да седне отдясно и другият отляво, Той казал, както се казва в Триода, че Господ не дава такива неща на Своите, а обещава чашата на смъртта. Великото събитие е, че можем да умрем, очаквайки. Когато минаваме през Гетсимания, не можем да говорим. Това, че сега говорим, означава, че не минаваме през Гетсимания. А какво става? Объркваме се. Може да се объркваме, може да падаме, може да ни изостави всяка телесна, душевна и духовна сила. Въпросът е дали можеш и безжизнен да очакваш и да благодариш. Съществува Някой в нас и до нас, Който свещенодейства по различен начин тайната на живота. Той лесно би могъл да ни каже лъжливи неща, но не иска, а иска да ни приведе към вечния живот. И за да влезеш във вечния живот, трябва да минеш през смъртта. Христос би могъл, ако беше фокусник, да направи това, което искали евреите, когато казали „слез от Кръста и ще повярваме”. Той би могъл да го направи. Той обаче не дойде, за да ни впечатлява. Той слязъл от Кръста мъртъв. Мъртъв, за да победи смъртта завинаги, за всички нас.
Затова казваме, че можем да постигнем нещо, че в нас съществува конкретен динамизъм и чрез смъртта, в добрата и хубава земя на Църквата, този динамизъм изригва и напредваме към друго място, към друго пространство, където се извършват страшни неща и всичко функционира по различен начин. Това друго пространство и време е това, което тук живеем. Ако с помощта на ракети отидем на звездите, няма да се увеличи пространството на нашия живот и нашата свобода. Ако евентуално удължим нашия живот чрез сърдечна трансплантация, пак няма да вкусим благодатта на вечността. Вечността може да се побере в един миг и целият Христос може да се побере в един малък и свят бисер. Именно затова, докато идва да ни донесе радостта, докато идва да ни донесе живота, Господ ни казва „Блажени, плачещите, Горко вам, които се смеете сега”, именно защото Той иска да ни донесе реалния смях, реалната радост и вечния живот още днес...
Какво става с душата на човека след смъртта? Мисля, че не можем да решим всички проблеми. Знаете, че много голяма трагедия е да мислиш, че си решил всички твои проблеми. Също така е грозно един учител, който от нас прави учители, да дава отговори и да приключва въпросите. По пътя към Еммаус Господ първо дал възможност на учениците да изкарат това, което потискали в себе си. Да се отпуснат човеците, да кажат своя помисъл, за да покажат своето разочарование, за да стигнат до отчаяние. Св. Исаак Сириец казва, че не съществува по-голямо оръжие от отчаянието. Защото, когато човек се разочарова от всички светски неща, както казва и св. Никодим Светогорец, когато стигнем до неверие спрямо себе си, тогава започва да изплува друга вяра и да съществува друга сила в нас. Това, което има значение, не е дали ще кажем нещо като отговор. Можем ли да приемем Божията благодат в нас и цялото ни битие възлезе в едно друго пространство?..
превод: Константин Константинов
Коледа и мисълта на древните
„Нека отидем до Витлеем“ (Лука 2,15) – т...
Сгази ли в лука най-сетне "галеното...
„Нека отидем до Витлеем“ (Лука 2,15) – т...
Сгази ли в лука най-сетне "галеното...
Ще успее ли скъпият кьорфишек на Борисов...
КАКВО ИМАШЕ В КОЛБАСИТЕ ОТ ВРЕМЕТО НА СО...
ВОЛЕН КОМЕНТАР: ДВА ШАМАРА ЗА ШИШИ? #КОЙ...
КАКВО ИМАШЕ В КОЛБАСИТЕ ОТ ВРЕМЕТО НА СО...
ВОЛЕН КОМЕНТАР: ДВА ШАМАРА ЗА ШИШИ? #КОЙ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
