Постинг
24.09.2013 07:22 -
НА ПЪТ ЗА ДАМАСК
На път за Дамаск
Септември 23, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : митр. Николай Месогийски
http://pravoslaven-sviat.org/2013/09/23/na-pyt-za-damask/
Беседа с учeния физик на НАСА, сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай
Днес, когато светът се връща към своето езическо минало, ние ще говорим за обръщането на човека към Христос. Най-яркият образ на приемане на християнството е ослепяването и прозрението на ап. Павел на път за Дамаск: „А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск до синагогите, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Йерусалим. Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш…Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. В Дамаск имаше един ученик на име Анания, комуто във видение Господ каза: Анание!…стани та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел…той Ми е избран съсъд…Анания отиде и влезе в къщата и, като възложи върху му ръце, рече: брате Савле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя…ме прати, за да прогледнеш и да се изпълниш с Дух Светий. И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите му, и той веднага прогледна и, като стана, покръсти се… и веднага начена да проповядва в синагогите за Иисуса, че Той е Син Божий. (Деян. 9:1-20)
Този кратък откъс от Деяния на апостолите ярко и точно описва това, което се случва с душата на човека в момента на прехода й от състояние на неверие към вяра; ослепяване за земния свят с неговите рационални закони и прозрение за духовния свят, който е парадоксален, и за е юдеи съблазън, а аз елини безумство (1Кор. 1:23). Невъзможно е за ума да разбере проповедта за Царството, което не е от този свят, Царство, в което последните ще бъдат първи, а първите последни (Мт. 2:16).
За това беседваме с учения-физик, сътрудник на Националната Аеро-Космическа Агенция на САЩ в миналото, а сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай, председател на комитета по биоетика на Гръцката Православна Църква.
- Драги владико Николай, вашият път към вярата, път от млад многообещаващ учен в областта на астрофизиката и космическата медицина до светогорски монах, меко казано, можем да наречем необичаен. Разкажете ни, моля, за търсенето на вашата душа.
-Аз живеех в Солун, където имах духовник. Той е свят човек, който е жив и сега. Отецът е велик молитвеник на 96 години. Когато моите родители, които в младостта си не били дълбоко църковни хора, се оженили, той съумял да ги доведе в храма. Израснах в дом, който мога да нарека истинска Църква, макар и тогава да не разбирах това. Майка ми е физик, всички мои роднини, сестри, брат – също са физици, затова и моята мечта беше да стана крупен учен физик. Това не ми е пречило да имам духовни търсения и в течение на шест години аз търсех Бога, съмнявайки се в Неговото съществуване.
След завършването на университета аз се оказах в Америка, където продължих своето образование в двата най-големи световни центрове по физика- в Харвардския университет и Масачузетския технологичен институт. Там мои преподаватели бяха носители на Нобелови награди. Изучавах при тях астрофизика, след това инженерна механика и впоследствие медицина. Стремях се да използвам достиженията на механиката и новите технологии в човешкия организъм.
Когато ме поканиха в Националната Аеро-Космическа Агенция NASA за разработки на технологии свързани с космическата медицина, на мен ми се искаше с всички усилия да реша поставените ми задачи. Научното търсене ми носеше необикновена радост, най-огромната, на която, както ми се струваше тогава, е способен човек. И Господ даваше възможност да решавам тези научни задачи, които поставях пред себе си, още повече, достигнах до там, където и сам не очаквах. Обаче помня, тогава ме удивляваше това, че въпреки огромната радост от успеха, сърцето ми, аз чувствах това, все пак оставеше непълно.
Веднъж отидох на църква в Америка, видях разпятие на Христа и на разпятието надпис „Царя на Славата”. Аз се замислих: как е възможно това, как висящо мъртво тяло може да е цар, че и на славата? Този парадокс ме накара да се замисля. Спомних си евангелските слова за това, че ако искаш да си първи- бъди последен, ако искаш да получиш нещо, трябва нещо да отдадеш.
- Владико, в моето съзнание има известна идеалистична картина, аз мислех, че абсолютното болшинство деца в Гърция от детство са въцърковени и не се съмняват в Бога, защото живеят в страна с многовековна православна традиция, православен начин на живот, нима това не е така?
-Това, че мислите така, ви прави чест, но, за съжаление, не съответства на реалната действителност. Гръцкото общество днес изпитва огромно западно влияние. Както ми се струва, ако сравняваме, руското общество има повече вяра, а гръцкото се опира на традицията. От 17 до 22 годишен аз бих могъл да се нарека невярващ, но не в смисъла че съм отхвърлял Бога, аз се съмнявах в Него. Но истински Господ се явява в този случай, когато някой сериозно се съмнява в Неговото съществуване. Господ не е този, който влиза чрез разума, а е Този, Който излиза от човешкото сърце. Аз считам, че най-големият дар от Господа за мене беше това, че Той ми даде възможността да се съмнявам в Неговото съществуване и чрез това да повярвам в Него.
Радостта от научното дирене прилича на движение на самолет, а църковната радост напомня космическа ракета. Ако говорим за научните радости, за този същия самолет, то колкото и да летиш на него, все пак ще се върнеш на земята. А относно Божиите радости, ракетата, която те носи, в нея можеш да пътешестваш безконечно в светове, неизвестни досега за тебе.
Тогава в мен възникна желание да открия някаква усамотена пещера, да се скрия в нея и от дълбината й да разгледам небесните звезди. Намирайки се в Америка, аз изведнъж си спомних свое пътуване до Света Гора, което беше изключително с туристическа цел. За 23 дена размисъл аз реших да стана монах, отидох на Атон и около две и половина години живеех там.
-А как реагираха на такъв обрат вашите родители?
-Моят баща, когато разбра за това каза: „Дете мое, аз винаги съм знаел, че ти си умно дете, със своето решение ти съумя да ми го докажеш. Ти реши не само проблема на бъдещия си живот, но и всички проблеми и сложности на настоящия живот.”. И добави: „Отсега трябва да забравиш за нас, ние скоро ще си отидем от този живот, единствено помни Бога”. Аз имах родители, които истински вярваха в Господ. Оказвайки се на Атон, аз можах да видя в концентриран вид цялата благодат на Атон, цялата му святост.
- Разказваха ми, владико, че още един човек ви е оказал много силно влияние във вашия стремеж към Бога, владика Севастиян. Това е известен гръцки подвижник, за когото в Русия знаят малцина, затова кажете няколко думи в негова памет.
- Владика Севастиян е един от изтъкнатите йерарси на Църквата. Той беше в числото на хората, които ме разбудиха. Запознах се с него по време на своето пребиваване в Америка. Това, което най-много ме потресе в него беше съчетанието на мъжество, духовна смелост и едновременно мирност и тихост на душевното му устроение. Той беше митрополит на неголяма епархия на границата с Албания. В южната част на Албания числото на гърците тогава надвишаваше числото на коренните жители- албанци. До 1967 г. на тях им се забраняваше да проявяват своите религиозни чувства, не можело даже да се прекръстят. На владика Севастиян му се отдало да вдъхнови стотици млади хора и да ги напъти към достигането на духовна свобода и възможност да изразяват своите религиозни чувства. Той беше човек с необикновена кипяща енергия в социалното си служение. При все това последното въобще не му пречеше да води дълбок вътрешен духовен живот. Най-строго негово правило беше от осем вечерта до осем сутринта да затваря вратите на митрополията, където живееше, за да се предава на молитва. 12 часа посвещаваше на това. Останалите 12 той се занимаваше с външна деятелност.
Той изповядваше нищета в живота и казваше, че всеки свещеник трябва да живее по-бедно от мирянин, а владиката да живее по-бедно от свещеника. Тези негови качества- нестяжателност и пълно отричане от себе си- привличаха хората, които му отдаваха големи средства, а той ги отправяше за осъществяването на своите благородни цели. Веднага след като рухнал комунистическият строй в Албания, огромни суми пожертвал за нуждите на мюсюлманското население, искам да подчертая това, разбира се и за поддръжка на християнски семейства. Господ бързо го взе от този свят, в 1994г. След смъртта му от него останаха само два чифта панталони и две раса. Едното расо и едните панталони аз получих в наследство. Но особено съм радостен, че Господ ме сподоби да възприема свещеничество от ръцете на този свят човек.
Не останах дълго на Света Гора. Светогорските старци ме благословиха да служа в Атонското подгорие в Атина. Постоянно живеех в Атина и веднъж на месец, два, отивах на Атон, където се подвизавах като отшелник в една отдалечена килия. Но Господ не само ме изведе от Света Гора на служение в Атонското подгорие в Атина, но и ме постави на съвсем друг път, поставяйки ме за архиерей на митрополия близо до Атина.
- Владико Николай, по това време продължавахте ли своите научни изследвания или напълно ги оставихте?
- Работата е там, че когато имаш пред себе си прекрасна храна, тогава това от което си бил доволен в Макдоналдс, не предизвиква в тебе никакъв апетит. Животът в Църквата напомня чудно приготвена храна, а животът в света, в това число и научния, приличат по-скоро на някакви консервирани продукти. Ако има възможност да летиш по небето, то пътешествията по земята вече са скучни и неинтересни.
Силата на Църквата е в това, че ти можеш да преодолееш смъртта, която те очаква, да разшириш съзнанието си, излизайки извън рамките на присъщия му рационализъм. Този Бог, с Когото живее Църквата – това не е идеология, не е мнение на определени хора, а самият истински живот. Аз всеки ден от сутрин до вечер целувам собственото си расо.
интервюто е взето от Александра Никифорова
следва
превод от руски
Източник: http://www.pravoslavie.ru/smi/36614.htm
Септември 23, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : митр. Николай Месогийски
http://pravoslaven-sviat.org/2013/09/23/na-pyt-za-damask/
Беседа с учeния физик на НАСА, сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай
Днес, когато светът се връща към своето езическо минало, ние ще говорим за обръщането на човека към Христос. Най-яркият образ на приемане на християнството е ослепяването и прозрението на ап. Павел на път за Дамаск: „А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск до синагогите, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Йерусалим. Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш…Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. В Дамаск имаше един ученик на име Анания, комуто във видение Господ каза: Анание!…стани та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел…той Ми е избран съсъд…Анания отиде и влезе в къщата и, като възложи върху му ръце, рече: брате Савле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя…ме прати, за да прогледнеш и да се изпълниш с Дух Светий. И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите му, и той веднага прогледна и, като стана, покръсти се… и веднага начена да проповядва в синагогите за Иисуса, че Той е Син Божий. (Деян. 9:1-20)
Този кратък откъс от Деяния на апостолите ярко и точно описва това, което се случва с душата на човека в момента на прехода й от състояние на неверие към вяра; ослепяване за земния свят с неговите рационални закони и прозрение за духовния свят, който е парадоксален, и за е юдеи съблазън, а аз елини безумство (1Кор. 1:23). Невъзможно е за ума да разбере проповедта за Царството, което не е от този свят, Царство, в което последните ще бъдат първи, а първите последни (Мт. 2:16).
За това беседваме с учения-физик, сътрудник на Националната Аеро-Космическа Агенция на САЩ в миналото, а сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай, председател на комитета по биоетика на Гръцката Православна Църква.
- Драги владико Николай, вашият път към вярата, път от млад многообещаващ учен в областта на астрофизиката и космическата медицина до светогорски монах, меко казано, можем да наречем необичаен. Разкажете ни, моля, за търсенето на вашата душа.
-Аз живеех в Солун, където имах духовник. Той е свят човек, който е жив и сега. Отецът е велик молитвеник на 96 години. Когато моите родители, които в младостта си не били дълбоко църковни хора, се оженили, той съумял да ги доведе в храма. Израснах в дом, който мога да нарека истинска Църква, макар и тогава да не разбирах това. Майка ми е физик, всички мои роднини, сестри, брат – също са физици, затова и моята мечта беше да стана крупен учен физик. Това не ми е пречило да имам духовни търсения и в течение на шест години аз търсех Бога, съмнявайки се в Неговото съществуване.
След завършването на университета аз се оказах в Америка, където продължих своето образование в двата най-големи световни центрове по физика- в Харвардския университет и Масачузетския технологичен институт. Там мои преподаватели бяха носители на Нобелови награди. Изучавах при тях астрофизика, след това инженерна механика и впоследствие медицина. Стремях се да използвам достиженията на механиката и новите технологии в човешкия организъм.
Когато ме поканиха в Националната Аеро-Космическа Агенция NASA за разработки на технологии свързани с космическата медицина, на мен ми се искаше с всички усилия да реша поставените ми задачи. Научното търсене ми носеше необикновена радост, най-огромната, на която, както ми се струваше тогава, е способен човек. И Господ даваше възможност да решавам тези научни задачи, които поставях пред себе си, още повече, достигнах до там, където и сам не очаквах. Обаче помня, тогава ме удивляваше това, че въпреки огромната радост от успеха, сърцето ми, аз чувствах това, все пак оставеше непълно.
Веднъж отидох на църква в Америка, видях разпятие на Христа и на разпятието надпис „Царя на Славата”. Аз се замислих: как е възможно това, как висящо мъртво тяло може да е цар, че и на славата? Този парадокс ме накара да се замисля. Спомних си евангелските слова за това, че ако искаш да си първи- бъди последен, ако искаш да получиш нещо, трябва нещо да отдадеш.
- Владико, в моето съзнание има известна идеалистична картина, аз мислех, че абсолютното болшинство деца в Гърция от детство са въцърковени и не се съмняват в Бога, защото живеят в страна с многовековна православна традиция, православен начин на живот, нима това не е така?
-Това, че мислите така, ви прави чест, но, за съжаление, не съответства на реалната действителност. Гръцкото общество днес изпитва огромно западно влияние. Както ми се струва, ако сравняваме, руското общество има повече вяра, а гръцкото се опира на традицията. От 17 до 22 годишен аз бих могъл да се нарека невярващ, но не в смисъла че съм отхвърлял Бога, аз се съмнявах в Него. Но истински Господ се явява в този случай, когато някой сериозно се съмнява в Неговото съществуване. Господ не е този, който влиза чрез разума, а е Този, Който излиза от човешкото сърце. Аз считам, че най-големият дар от Господа за мене беше това, че Той ми даде възможността да се съмнявам в Неговото съществуване и чрез това да повярвам в Него.
Радостта от научното дирене прилича на движение на самолет, а църковната радост напомня космическа ракета. Ако говорим за научните радости, за този същия самолет, то колкото и да летиш на него, все пак ще се върнеш на земята. А относно Божиите радости, ракетата, която те носи, в нея можеш да пътешестваш безконечно в светове, неизвестни досега за тебе.
Тогава в мен възникна желание да открия някаква усамотена пещера, да се скрия в нея и от дълбината й да разгледам небесните звезди. Намирайки се в Америка, аз изведнъж си спомних свое пътуване до Света Гора, което беше изключително с туристическа цел. За 23 дена размисъл аз реших да стана монах, отидох на Атон и около две и половина години живеех там.
-А как реагираха на такъв обрат вашите родители?
-Моят баща, когато разбра за това каза: „Дете мое, аз винаги съм знаел, че ти си умно дете, със своето решение ти съумя да ми го докажеш. Ти реши не само проблема на бъдещия си живот, но и всички проблеми и сложности на настоящия живот.”. И добави: „Отсега трябва да забравиш за нас, ние скоро ще си отидем от този живот, единствено помни Бога”. Аз имах родители, които истински вярваха в Господ. Оказвайки се на Атон, аз можах да видя в концентриран вид цялата благодат на Атон, цялата му святост.
- Разказваха ми, владико, че още един човек ви е оказал много силно влияние във вашия стремеж към Бога, владика Севастиян. Това е известен гръцки подвижник, за когото в Русия знаят малцина, затова кажете няколко думи в негова памет.
- Владика Севастиян е един от изтъкнатите йерарси на Църквата. Той беше в числото на хората, които ме разбудиха. Запознах се с него по време на своето пребиваване в Америка. Това, което най-много ме потресе в него беше съчетанието на мъжество, духовна смелост и едновременно мирност и тихост на душевното му устроение. Той беше митрополит на неголяма епархия на границата с Албания. В южната част на Албания числото на гърците тогава надвишаваше числото на коренните жители- албанци. До 1967 г. на тях им се забраняваше да проявяват своите религиозни чувства, не можело даже да се прекръстят. На владика Севастиян му се отдало да вдъхнови стотици млади хора и да ги напъти към достигането на духовна свобода и възможност да изразяват своите религиозни чувства. Той беше човек с необикновена кипяща енергия в социалното си служение. При все това последното въобще не му пречеше да води дълбок вътрешен духовен живот. Най-строго негово правило беше от осем вечерта до осем сутринта да затваря вратите на митрополията, където живееше, за да се предава на молитва. 12 часа посвещаваше на това. Останалите 12 той се занимаваше с външна деятелност.
Той изповядваше нищета в живота и казваше, че всеки свещеник трябва да живее по-бедно от мирянин, а владиката да живее по-бедно от свещеника. Тези негови качества- нестяжателност и пълно отричане от себе си- привличаха хората, които му отдаваха големи средства, а той ги отправяше за осъществяването на своите благородни цели. Веднага след като рухнал комунистическият строй в Албания, огромни суми пожертвал за нуждите на мюсюлманското население, искам да подчертая това, разбира се и за поддръжка на християнски семейства. Господ бързо го взе от този свят, в 1994г. След смъртта му от него останаха само два чифта панталони и две раса. Едното расо и едните панталони аз получих в наследство. Но особено съм радостен, че Господ ме сподоби да възприема свещеничество от ръцете на този свят човек.
Не останах дълго на Света Гора. Светогорските старци ме благословиха да служа в Атонското подгорие в Атина. Постоянно живеех в Атина и веднъж на месец, два, отивах на Атон, където се подвизавах като отшелник в една отдалечена килия. Но Господ не само ме изведе от Света Гора на служение в Атонското подгорие в Атина, но и ме постави на съвсем друг път, поставяйки ме за архиерей на митрополия близо до Атина.
- Владико Николай, по това време продължавахте ли своите научни изследвания или напълно ги оставихте?
- Работата е там, че когато имаш пред себе си прекрасна храна, тогава това от което си бил доволен в Макдоналдс, не предизвиква в тебе никакъв апетит. Животът в Църквата напомня чудно приготвена храна, а животът в света, в това число и научния, приличат по-скоро на някакви консервирани продукти. Ако има възможност да летиш по небето, то пътешествията по земята вече са скучни и неинтересни.
Силата на Църквата е в това, че ти можеш да преодолееш смъртта, която те очаква, да разшириш съзнанието си, излизайки извън рамките на присъщия му рационализъм. Този Бог, с Когото живее Църквата – това не е идеология, не е мнение на определени хора, а самият истински живот. Аз всеки ден от сутрин до вечер целувам собственото си расо.
интервюто е взето от Александра Никифорова
следва
превод от руски
Източник: http://www.pravoslavie.ru/smi/36614.htm
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
