Постинг
09.09.2013 22:47 -
ДУХОВНИ ОПАСНОСТИ
Духовни опасности
Септември 9, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : монах Моисей Светогорец
http://pravoslaven-sviat.org/2013/09/09/духовни-опасности/
Мъдрият кормчия на кораба на Църквата Христос ни води много сигурно към тихото пристанище на спасението, към Неговата прегръдка. Нашето пътуване сред множество вълни на морето на настоящия живот, с построените от нас кораби на собствените ни желания, идеи и мъдрувания често пъти става мъчително, забавя се много, изморява ни и се блъскаме в опасни подводни скали, които искат да ни разбият, да ни забавят, да ни накарат да възнегодуваме и да кажем: не е за нас това пътуване, добре ни е тук в изоставения остров, където си почиваме. . .
Съществуват хора, които се оправдават и смятат, че са си добре и там, където се намират, безразлични са и не се интересуват – по много причини – да потърсят конкретна цел и прицел. Те са тези, които намират смисъл в изчерпването във всекидневието и удовлетворението, че не се различават от мнозина други и по някакъв начин се задоволяват с посредствеността. Има и такива, които не се задоволяват никога и с нищо. Има и такива, които са останали в буквата на закона, дори и на Писанието, и бидейки фанатични, постоянно съдят всичко с такава жестокост, която никога не са използвали за себе си и дори не помислят, че трябва някога да използват. Има и такива, които се чувстват спокойни в своята доброта, благородство, знание и отморяват, ако могат да отморят, в един ялов хуманизъм и в - по-малко или повече – познат егоизъм, който ги прави автономизирани, мислейки си, че са щастливи, индивидуалисти на самодостатъчността на комфорта. Има и такива, които изопачават смирението и го отъждествяват със злочестието, а наивността с простотата, и глуповато настояват за чудо или не настояват търпеливо в молитвата, смятайки Бога за глухоням, без изобщо да потърсят по-дълбоко в себе си, да не би някъде те да имат вина, както и техните вкоренени страсти, и са запушили своя слух.
Разбираме, че е нужно сериозно, строго, честно, искрено, внимателно, усърдно, постоянно и вежливо третиране на нашето аз. Нито ние да го мамим, нито то да ни мами. Сериозно означава отговорно, а не повърхностно. Строго означава смело, героически, аскетически, но не безразсъдно и жестоко. Честно означава със страх Божий и знание, давайки на нашето аз само честта, която заслужава и подобава. Искрено означава истинно и автентично, с подобаваща любов. Внимателно означава без крайности, закъснения, оправдания, пропуски и коварства. Усърдно означава търпеливо, с изкуство, а всичко това постоянно и с мъдростта на великата добродетел на разсъдителността.
В духовния живот често се случва да падаме в примката на нашето собствено аз. Стремим се максимално да протектираме себе си с особено внимание, за да не се изложим в очите на другите, друг път изобщо не познаваме себе си, занимавайки се с хиляди други неща, сякаш става въпрос не просто за чужд, а за смъртоносен враг (т.е. собственото ни аз). Друг път се объркваме неприятно и трудно излизаме от това състояние, смесвайки смирението със смиренословието, което според св. Йоан Златоуст е по-лошо от гордостта. Или следваме смирението като украса, което ни украсява и заради което другите ще ни обръщат внимание и обичат, а не като борба за уподобяване на смиряващия се Господ. Тоест по този начин се подвизаваме за по-голямото разкрасяване на нашето его. Сякаш събираме само бодлите на розата. Така губим радостта на духовния живот и се чудим защо Бог не ни се открива, защо нашата молитва не бива чута, защото нашият духовник не ни разбира, защо хората не ни обръщат внимание. Смиреният дух, автентичният дух винаги включва в себе си внимателно и полезно самоукоряване, което естествено не нарушава вътрешния мир вследствие на справедливите или несправедливи забележки на другия спрямо нас.
Много е опасно коварното и трудно скриващо се фарисейство на „смирението”, за което е необходима много борба, за да бъде разпознато и да се поправи. Една анемична вяра и едно свръхемично себелюбие води до тези действително изопачени състояния, където човек говори, но дълбоко не признава силата на своето безсилие. . .
В духовния живот понякога става това, което става в светския живот. Хората не се задоволяват с това, което имат, а с това, което нямат, с това, което имат другите, и в своята агония да го придобият по всякакъв начин, губят и малкото, което са имали. Тези лукави рисковани игри са много опасни, за да не кажем движени от сатаната, така че човекът, постъпвайки повърхностно в духовен аспект, вместо да спечели, той губи. Не всичко е за всички. Ние сме призвани към дълбоко познание на възможностите на нашите граници, към богоблагодатно себепознание. Не трябва лесно да се сравняваме с другите. Нашето покаяние трябва да бъде трайно, възходящо, да възраства и да ни прави по-искрени и снизходителни. Покаянието ни преобразява, не ни изолира, макар и да сме сами в пустинята. Съзнанието за греховността не ни кара да мразим този, който е съгрешил, и не ни изпълва с вини, а напротив, кара ни да се молим за него, за другия, грешния, Бог и него да помилва. Никога не мразим грешника, а греха, по думите на мъдрия и милостив св. Йоан Златоуст.
Схоластичното изследване на случаите на провинение показва неуспяло или незряло покаяние. Вината е израз на крясъците на смачкания егоизъм, а не на радостотворната скръб на истинско покайващото се сърце. Дългът към тези, които сме огорчили, и много повече към Бога, чрез нашите грехове не се изплаща с тежкия стрес на вините, а с охотното откриване на нашите абсурди пред духовния отец и така бавно и стабилно човекът, който има искреното покаяние, чувства, че само дължи и никой не му дължи. Възроденият вярващ човек не е нещастен длъжник, който нервно чака на опашката на някаква каса да плати и да приключи, а целият негов живот е радостно принасяне и жертва на Този, Който му е принесъл всичко, неговия Господ и Бог.
Духовната недоученост също е много опасна. Тя не ни прави охотни ученици в училището на Църквата, а всеохотни учители. Все повече намаляват тези, които слушат, а всички искат постоянно да говорят и настоятелно и търпеливо издирват внимателни слушатели. Склонността към поучаване понякога съществува и в часа за молитва и за Тайнството Изповед. Ние по схоластичен начин ще кажем на Бога какво точно трябва да направи с нас. Не Му задаваме въпроси, а знаем отговорите и решенията. Просто търсим Неговата пряка намеса. Също и при духовника: така хубаво, както му представяме нещата и по начина, по който му ги излагаме, очакваме едно Да! или едно Не! и нищо по-различно от това, което сме избрали и решили. Искаме само уверение и потвърждение, за да казваме, че имаме и благословение. Излишно е да казваме, че още сме много далеч от мирния дом на смирението.
В Христовата Църква не искаме да се отличаваме пищно, за да привличаме внимание, да се движим като индивиди, а не като личности, да ни казват, че сме изключителни или да ни смятат за важни; това със сигурност не е целта. Ако тази мисъл се крие в нас, тогава изобщо не вървим добре. Радостта, която Бог дава на верните, които изпълняват волята Му от сърце, без любопитните, критиците и клюкарите да ги усещат, е безкрайно голяма и дарява на човека храна за години напред. Това естествено не означава, че трябва да се страхуваме от другите, да се изолираме, и да ставаме аристократи и перфекционисти. Дори лукавият може да впримчи подвижника по хлъзгавия път на стремежа към перфекционизъм, чиято страст се вижда ясно, когато това се върши за лично изтъкване или за изобличаване на другите. Перфекционизмът подсигурява на своите фанатичните любители положението на юридически съветници на Бога или спасители на Църквата, поразявайки безмилостно другите. И така вместо смирено да поразяваме лукавия, той гордо поразява нас.
Небратолюбивото отношение прекрасно „фотографира” и ясно показва духовната нищета. Аскетическата градина се обработва само с тор, вода, въздух и светлината на слънцето на любовта. Всяко едно презрение към другия, дори един крив поглед, казва един светогорски старец, е черта за липса на възвишена духовност. Това не рядко може да стане и в християнски общности, в семейства, между духовни братя и дори в манастирите. Там е нужен голям духовен опит, знание и разсъдителност на духовните наставници, за да подпомогнат трудноразрешими ситуации. Също така братолюбивото отношение не означава да се галят страстите, взаимоотношенията да стават лицемерни, да се развива само ялова любов на думи без себеизпитване, внимание и сериозност. Строгостта не отхвърля любовта. Излизането на първосъздадените хора от рая не било последица от някакъв наказващ Бог, а бунтовниците на Едемската градина се отрекли от Господа на градината чрез престъпването на Божията заповед. Когато духовният отец ни дава епитимия, това не означава, че не ни обича, а защото истински ни обича, иска да ни покаже величината на греха, незрялостта на покаянието, богатството на благодатта, а не за да ни яви един отмъстителен бог, Който ни очаква, за да ни накаже.
Духовно автономизираният човек сам си предава ценност и стойност, като стресиращо контролира себе си и постоянно се опитва да се рекламира, любувайки се на себе си. Вярващият обаче винаги се самоизобличава и вътрешно бива известен за истинността и чистота на своето преживяване, без да се сравнява с другите и без да предизвиква или да умолява за каквато и да е похвала от тяхна страна. Последователността на неговия живот потвърждава неговия оптимизъм и държи неговия ум в ада и той не се отчайва, както св. Силуан Атонски чул Христос да му казва, отговаряйки на неговата блага тревога. На истински вярващия човек принадлежи сладкият мир на сърцето, който идва от отсъствието на празноти и пропуквания, както и равновесието, прямотата, точността, истината и любовта. Ако човекът не е мирен, не може да бъде мироносец и миротворец, след като по думите на св. Серафим Саровски трябва да имаш мир, за да го предадеш и ако имаш мир, цялото творение ще ти се подчини и хиляди хора ще се спасят.
превод от гръцки
Септември 9, 2013 in Беседи, Начална страница
Автор : монах Моисей Светогорец
http://pravoslaven-sviat.org/2013/09/09/духовни-опасности/
Мъдрият кормчия на кораба на Църквата Христос ни води много сигурно към тихото пристанище на спасението, към Неговата прегръдка. Нашето пътуване сред множество вълни на морето на настоящия живот, с построените от нас кораби на собствените ни желания, идеи и мъдрувания често пъти става мъчително, забавя се много, изморява ни и се блъскаме в опасни подводни скали, които искат да ни разбият, да ни забавят, да ни накарат да възнегодуваме и да кажем: не е за нас това пътуване, добре ни е тук в изоставения остров, където си почиваме. . .
Съществуват хора, които се оправдават и смятат, че са си добре и там, където се намират, безразлични са и не се интересуват – по много причини – да потърсят конкретна цел и прицел. Те са тези, които намират смисъл в изчерпването във всекидневието и удовлетворението, че не се различават от мнозина други и по някакъв начин се задоволяват с посредствеността. Има и такива, които не се задоволяват никога и с нищо. Има и такива, които са останали в буквата на закона, дори и на Писанието, и бидейки фанатични, постоянно съдят всичко с такава жестокост, която никога не са използвали за себе си и дори не помислят, че трябва някога да използват. Има и такива, които се чувстват спокойни в своята доброта, благородство, знание и отморяват, ако могат да отморят, в един ялов хуманизъм и в - по-малко или повече – познат егоизъм, който ги прави автономизирани, мислейки си, че са щастливи, индивидуалисти на самодостатъчността на комфорта. Има и такива, които изопачават смирението и го отъждествяват със злочестието, а наивността с простотата, и глуповато настояват за чудо или не настояват търпеливо в молитвата, смятайки Бога за глухоням, без изобщо да потърсят по-дълбоко в себе си, да не би някъде те да имат вина, както и техните вкоренени страсти, и са запушили своя слух.
Разбираме, че е нужно сериозно, строго, честно, искрено, внимателно, усърдно, постоянно и вежливо третиране на нашето аз. Нито ние да го мамим, нито то да ни мами. Сериозно означава отговорно, а не повърхностно. Строго означава смело, героически, аскетически, но не безразсъдно и жестоко. Честно означава със страх Божий и знание, давайки на нашето аз само честта, която заслужава и подобава. Искрено означава истинно и автентично, с подобаваща любов. Внимателно означава без крайности, закъснения, оправдания, пропуски и коварства. Усърдно означава търпеливо, с изкуство, а всичко това постоянно и с мъдростта на великата добродетел на разсъдителността.
В духовния живот често се случва да падаме в примката на нашето собствено аз. Стремим се максимално да протектираме себе си с особено внимание, за да не се изложим в очите на другите, друг път изобщо не познаваме себе си, занимавайки се с хиляди други неща, сякаш става въпрос не просто за чужд, а за смъртоносен враг (т.е. собственото ни аз). Друг път се объркваме неприятно и трудно излизаме от това състояние, смесвайки смирението със смиренословието, което според св. Йоан Златоуст е по-лошо от гордостта. Или следваме смирението като украса, което ни украсява и заради което другите ще ни обръщат внимание и обичат, а не като борба за уподобяване на смиряващия се Господ. Тоест по този начин се подвизаваме за по-голямото разкрасяване на нашето его. Сякаш събираме само бодлите на розата. Така губим радостта на духовния живот и се чудим защо Бог не ни се открива, защо нашата молитва не бива чута, защото нашият духовник не ни разбира, защо хората не ни обръщат внимание. Смиреният дух, автентичният дух винаги включва в себе си внимателно и полезно самоукоряване, което естествено не нарушава вътрешния мир вследствие на справедливите или несправедливи забележки на другия спрямо нас.
Много е опасно коварното и трудно скриващо се фарисейство на „смирението”, за което е необходима много борба, за да бъде разпознато и да се поправи. Една анемична вяра и едно свръхемично себелюбие води до тези действително изопачени състояния, където човек говори, но дълбоко не признава силата на своето безсилие. . .
В духовния живот понякога става това, което става в светския живот. Хората не се задоволяват с това, което имат, а с това, което нямат, с това, което имат другите, и в своята агония да го придобият по всякакъв начин, губят и малкото, което са имали. Тези лукави рисковани игри са много опасни, за да не кажем движени от сатаната, така че човекът, постъпвайки повърхностно в духовен аспект, вместо да спечели, той губи. Не всичко е за всички. Ние сме призвани към дълбоко познание на възможностите на нашите граници, към богоблагодатно себепознание. Не трябва лесно да се сравняваме с другите. Нашето покаяние трябва да бъде трайно, възходящо, да възраства и да ни прави по-искрени и снизходителни. Покаянието ни преобразява, не ни изолира, макар и да сме сами в пустинята. Съзнанието за греховността не ни кара да мразим този, който е съгрешил, и не ни изпълва с вини, а напротив, кара ни да се молим за него, за другия, грешния, Бог и него да помилва. Никога не мразим грешника, а греха, по думите на мъдрия и милостив св. Йоан Златоуст.
Схоластичното изследване на случаите на провинение показва неуспяло или незряло покаяние. Вината е израз на крясъците на смачкания егоизъм, а не на радостотворната скръб на истинско покайващото се сърце. Дългът към тези, които сме огорчили, и много повече към Бога, чрез нашите грехове не се изплаща с тежкия стрес на вините, а с охотното откриване на нашите абсурди пред духовния отец и така бавно и стабилно човекът, който има искреното покаяние, чувства, че само дължи и никой не му дължи. Възроденият вярващ човек не е нещастен длъжник, който нервно чака на опашката на някаква каса да плати и да приключи, а целият негов живот е радостно принасяне и жертва на Този, Който му е принесъл всичко, неговия Господ и Бог.
Духовната недоученост също е много опасна. Тя не ни прави охотни ученици в училището на Църквата, а всеохотни учители. Все повече намаляват тези, които слушат, а всички искат постоянно да говорят и настоятелно и търпеливо издирват внимателни слушатели. Склонността към поучаване понякога съществува и в часа за молитва и за Тайнството Изповед. Ние по схоластичен начин ще кажем на Бога какво точно трябва да направи с нас. Не Му задаваме въпроси, а знаем отговорите и решенията. Просто търсим Неговата пряка намеса. Също и при духовника: така хубаво, както му представяме нещата и по начина, по който му ги излагаме, очакваме едно Да! или едно Не! и нищо по-различно от това, което сме избрали и решили. Искаме само уверение и потвърждение, за да казваме, че имаме и благословение. Излишно е да казваме, че още сме много далеч от мирния дом на смирението.
В Христовата Църква не искаме да се отличаваме пищно, за да привличаме внимание, да се движим като индивиди, а не като личности, да ни казват, че сме изключителни или да ни смятат за важни; това със сигурност не е целта. Ако тази мисъл се крие в нас, тогава изобщо не вървим добре. Радостта, която Бог дава на верните, които изпълняват волята Му от сърце, без любопитните, критиците и клюкарите да ги усещат, е безкрайно голяма и дарява на човека храна за години напред. Това естествено не означава, че трябва да се страхуваме от другите, да се изолираме, и да ставаме аристократи и перфекционисти. Дори лукавият може да впримчи подвижника по хлъзгавия път на стремежа към перфекционизъм, чиято страст се вижда ясно, когато това се върши за лично изтъкване или за изобличаване на другите. Перфекционизмът подсигурява на своите фанатичните любители положението на юридически съветници на Бога или спасители на Църквата, поразявайки безмилостно другите. И така вместо смирено да поразяваме лукавия, той гордо поразява нас.
Небратолюбивото отношение прекрасно „фотографира” и ясно показва духовната нищета. Аскетическата градина се обработва само с тор, вода, въздух и светлината на слънцето на любовта. Всяко едно презрение към другия, дори един крив поглед, казва един светогорски старец, е черта за липса на възвишена духовност. Това не рядко може да стане и в християнски общности, в семейства, между духовни братя и дори в манастирите. Там е нужен голям духовен опит, знание и разсъдителност на духовните наставници, за да подпомогнат трудноразрешими ситуации. Също така братолюбивото отношение не означава да се галят страстите, взаимоотношенията да стават лицемерни, да се развива само ялова любов на думи без себеизпитване, внимание и сериозност. Строгостта не отхвърля любовта. Излизането на първосъздадените хора от рая не било последица от някакъв наказващ Бог, а бунтовниците на Едемската градина се отрекли от Господа на градината чрез престъпването на Божията заповед. Когато духовният отец ни дава епитимия, това не означава, че не ни обича, а защото истински ни обича, иска да ни покаже величината на греха, незрялостта на покаянието, богатството на благодатта, а не за да ни яви един отмъстителен бог, Който ни очаква, за да ни накаже.
Духовно автономизираният човек сам си предава ценност и стойност, като стресиращо контролира себе си и постоянно се опитва да се рекламира, любувайки се на себе си. Вярващият обаче винаги се самоизобличава и вътрешно бива известен за истинността и чистота на своето преживяване, без да се сравнява с другите и без да предизвиква или да умолява за каквато и да е похвала от тяхна страна. Последователността на неговия живот потвърждава неговия оптимизъм и държи неговия ум в ада и той не се отчайва, както св. Силуан Атонски чул Христос да му казва, отговаряйки на неговата блага тревога. На истински вярващия човек принадлежи сладкият мир на сърцето, който идва от отсъствието на празноти и пропуквания, както и равновесието, прямотата, точността, истината и любовта. Ако човекът не е мирен, не може да бъде мироносец и миротворец, след като по думите на св. Серафим Саровски трябва да имаш мир, за да го предадеш и ако имаш мир, цялото творение ще ти се подчини и хиляди хора ще се спасят.
превод от гръцки
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
